Хронолитите

съществуваше без никакво съмнение, вероятно някъде в южната част на Китай, но по-голямата част от Азия бе изолирана от световните телекомуникационни системи, а инфраструктурата там се намираше в състояние на тотален срив, милиони измираха от глад и несекващи войни. Хаосът, който бе помогнал да бъде създаден Куин, служеше като щит да не бъде разкрит своевременно.

Дали технологията за построяване на хронолити вече беше в ръцете му?

Най-вероятно да, каза ми Сю.

На другата сутрин — беше неделя, Ашли, все още обезпокоена, отиде да навести братовчедка си Алатея в Сейнт Пол. (Алатея се прехранваше с продажбата на декоративни медни съдове от врата на врата. Не мога да кажа, че двете бяха особено близки, Ашли се срещаше с нея по-скоро движена от необходимостта да поддържа роднинската връзка.) Седях със Сю в кухнята, закусвахме, аз се наслаждавах на почивния си ден, а Рей бе излязъл да търси някъде прясно кафе — бяхме изчерпали домашните запаси.

Имало, каза ми Сю, не повече от шепа хора в целия свят, които разбирали достатъчно добре съвременната теория за хронолитите, за да придобият представа как се създава подобен артефакт. И тя била един от тях. Ето защо федералното правителство проявявало такъв противоречив интерес към нея, като ту й помагало да напредва в работата си, ту й пречело. Но не това бил най-големият проблем в момента. Големият проблем, призна тя, бил, че изпадналото в отчаяние китайско правителство още преди години създало собствена интензивна изследователска програма, целяща конструирането на технически средства за тау-въздействие, но изолирало своите центрове от международната общност.

Защо това да е проблем, попитах.

Защото разкъсваното от вътрешни междуособици китайско правителство най-сетне се бе сринало под тежестта на собственото си безсилие и сега същите тези изследователски центрове най-вероятно бяха под прекия контрол на куинистите.

— Ето, че всичко си застава на мястото — поклати глава тя. — Куин е някъде в Азия и държи тази технология в ръцете си. Остават само няколко години до Чъмфонската победа, която сега изглежда като напълно възможно събитие. Във всеки случай не можем да направим нещо срещу това. Цяла Югоизточна Азия е в ръцете на различни прокуинистки движения — ще ни е нужна огромна армия, за да окупираме хълмовете около Чъмфон, а това би означавало да пренасочим войски и снабдителни линии от Китай, нещо, което никой не би искал да направи. В края на краищата нещата се подреждат… постепенно и неизбежно.

— Сенките на нещата, които трябва да се случат.

— Именно.

— И ние сме безпомощни да го спрем.

— Още не зная, Скоти. Струва ми се, че може да се направи нещичко. Че аз мога да го направя. — Усмивката й бе едновременно палава и тъжна.

Но разговорът само ме разтревожи още повече и аз реших да сменя темата. Поинтересувах се какво прави напоследък Хич Палей. (Не го бях виждал след Портильо.)

— Още държим контакт — рече тя. — До няколко дена ще мине през града.

Сигурно се дължеше на вродения чар на Сю, но още същата вечер Ашли седеше до нея на дивана и слушаше внимателно интерпретацията й за Епохата на хронолитите.

Когато се присъединих към тях, Аш казваше:

— Все още не разбирам защо според теб е толкова важно, да бъде разрушен поне един.

Докато обмисляше отговора си, Сю приличаше на религиозен фанатик, въвлечен във важен теологичен спор.

Което в известен смисъл беше самата истина. Като преподавателка по физика в „Корнел“ тя бе станала известна с навика си да сравнява микрочастиците (адрони, фермиони и всички останали вариации на техните съставни кварки) с божествата от индуистката митология — всяко със свои различия и същевременно части от една всеобхватна божествена природа. Сю не беше религиозна, никога не бе посещавала Мадрас, родния град на нейните родители, но използваше тази метафора често, забавлявайки по този начин аудиторията. И сега си спомних нейното описание на двуликия Шива — разрушителя и създателя на живот, аскетичния младеж и притежателя на неуморно осеменяващ фалос, — Сю бе открила присъствието на Шива във всяка двойнственост, във всяка квантова симетрия.

Тя сплете пръсти.

— Ашли, кажи ми как определяш термина „паметник“.

— Ами — Ашли също придоби замислен вид, — това е предмет или конструкция, наподобяваща сграда. Архитектурно произведение.

— И по какво се различава от къщата или храма?

— Предполагам, че не можеш да използваш паметник по начина, по който използваш къща или църква. Той просто е там и обявява на всички за съществуването си.

— Но има предназначение, нали? Също както и къщата.

— Не зная дали мога да го нарека полезен… но предполагам, че изпълнява определена цел. Само че не е чисто практична.

— Точно така. Паметникът е конструкция с определено предназначение, което не е практично, а духовно, или поне символично. Той символизира нечия сила или превъзходство, или е възпоменание на някои обществени събития. Притежава материална структура, но значението му, неговото предназначение и цел са да въздействат на човешкия ум.

— Това важи ли за хронолитите?

— Тъкмо там е въпросът. Като оръжие за разрушение хронолитът не се отличава от конвенционалните средства. Сам по себе си той не постига нищо особено. Той е инертен обект. Значимостта му се крие в царството на скритите послания и интерпретации. И точно тук е бойното поле, Ашли — тя се чукна с пръст по слепоочието. — Тук са всички странности на тази архитектура. Нищо в материалния свят не може да се сравни с паметниците и катедралите, които строим в главите си. Някои от тези конструкции са съвсем опростени и непосредствени, други са красиви, грозни или опасно нестабилни. Но точно тази архитектура има далеч по-голямо значение от всяка друга, защото от нея творим нашето бъдеще. Историята е само фосилизиран запис на това, което мъжете и жените конструират в мозъците си. Разбираш ли ме? И геният на Куин няма нищо общо с хронолитите — те са техническо средство, просто карат природата да скача през обръч. Геният на Куин е, че той ги използва, за да колонизира световете на ума, да гради конструкциите си право в главите ни.

— Той кара хората да му вярват.

— Да вярват в него, в силата и величието му, в неговата доброта. И над всичко — в неговата неизбежност. Тъкмо това искам да променя. Защото нищо, свързано с Куин, не е неизбежно, абсолютно нищо. Ние строим Куин всеки ден, създаваме го от нашите надежди и страхове. Той ни принадлежи. Той е сянката, която ние хвърляме.

Всичко това бе нещо съвсем ново за мен. Политиката на очакването бе обсъждана дори в пресата. Но имаше нещо в тази реч, което накара косата ми да настръхне. Може би беше в степента на нейната убеденост, в необичайното й красноречие. Ала имаше и нещо друго. За първи път осъзнах, че Сю е обявила собствена и дълбоко лична война на Куин. Нещо повече: тя вярваше, че се намира в самия епицентър на конфликта, миропомазана от тау-турбуленцията, провъзгласена направо за божествено начало.

С Катлин се срещнахме същата неделя, но този път я заведох в една закусвалня, където похарчих остатъка от тазседмичната печалба.

Когато слезе от апартамента над гаража на Уит, Кати изглеждаше привидно спокойна. Беше прекарала първите две нощи без Дейвид и това й личеше. Имаше големи сенки под очите, бе пребледняла от недоспиване. Усмивката, която ми отправи, бе потайна, сякаш нямаше право да се усмихва в отсъствието на Дейвид. Похапнахме сандвичи със соев пастет в някога блестящата, но сега позанемарена закусвалня. Кати знаеше, че Сю Чопра и Рей Мозли са в града, и поговорихме малко за тях, макар че очевидно не