студената вълна и термичните ветрове, колоната от лед и прах, димяща насред синьото небе, и накрая самият хронолит, ослепително ярък, щръкнал в покрайнините на града като забит в скала меч.
(И кой ще извади меча от камъка? Онзи, който има чисто сърце, навярно. Отсъстващи родители и провалили се съпрузи не влизат в сметката.)
Това, което ме бе поразило от Кайро, бе въпиющото несъответствие — нагорещената като пещ пустиня и ледът. Слоевете омешана история, модерните небостъргачи, издигнати върху останките от хилядолетно династично господство и този нов паметник на огромния и недостъпен Куин, подобно на фараон върху своя студен трон.
Не зная откъде се появи в ума ми това изображение. Вероятно, защото това измъчвано от суша и жега мексиканско градче предстоеше да получи своята собствена порция лед, а може би заради едва доловимия леден полъх във вятъра, тръпката на предчувствието, горчивото ухание на бъдещето.
— Катлин? — повиках я тихо.
Нов полъх раздвижи чергилото. Коленичих и пъхнах вътре глава.
Кати беше сама и тъкмо се измъкваше от гнездото мръсни завивки. Тя премигна към нахлуващата отвън светлина. Лицето й бе измършавяло. Клепачите й се повдигнаха уморено.
Изглеждаше по-възрастна, отколкото я помнех, но предположих, че донякъде е и заради всичко онова, което бе преживяла през последните дни, заради глада и тревогата. Но нямаше съмнение, че се е отдалечила от мен, надраснала е спомена, който имах от времето преди Минеаполис.
Тя ме разглежда доста дълго и по лицето й пробягаха недоверчивост, подозрение, благодарност, облекчение и вина. Накрая каза:
— Татко?
Аз едва успях да промълвя името й. Вероятно не беше необходимо повече. Тя разтвори ръце и се сгуши в мен. Видях синини по китките й, дълбока рана, която тръгваше от рамото и достигаше почти до лакътя и бе покрита с едва засъхнала кръв. Но не попитах за тези неща, защото разбирах колко мъдър бе съветът на Ашли: аз не можех да я променя. Само да се опитам да я задържа.
— Дойдох да те прибера у дома — рекох.
Тя не смееше да срещне погледа ми, но я чух да прошепва:
— Благодаря ти.
Нов полъх на вятъра накара чергилото да заплющи и Катлин потрепери. Казах й да се облича колкото може по-бързо. Тя извади чифт парцаливи джинси и развлечено наметало.
Аз също потреперих и изведнъж си дадох сметка, че въздухът е малко по-студен от очакваното за слънчева утрин — неестествено студен.
Отвън Хич вече ме викаше.
— Качи я в пикапа — нареди ми той. — И побързай. Не съм се уговарял за това — той разреши само да говорите, но не и да я откараш. — Хич се обърна срещу вятъра. — Имам усещането, че нещата се случват по-бързо от очакваното.
Катлин се отпусна на задната седалка и се уви в одеяло. Посъветвах я за всеки случай да държи главата си ниско. Хич заключи и отиде да прибере Ашли.
Кати подсмърчаше, но не само, защото плачеше. Оплака ми се, че пипнала някаква болест, грип или чревен вирус от водата, която едва ли беше пречистена. Тя се изкашля в шепата си.
Навън палатките, чергилата и навесите се накланяха под усилващия се напор на вятъра. Наизлизаха поклонници, примамени от промяната във времето — смутени момчета и момичета в куинистки униформи, които засенчваха очи с длани, докато несъмнено се питаха дали тези пориви не са предзнаменование за свещеното събитие, дали не възвестяват близката поява на самия хронолит.
И вероятно бяха прави. Ерусалимският Куин се бе появил далеч по-решително и с по-малко предупреждения от този, но вече бе известно, че явлението варира от място на място (и от момент на момент) по своята интензивност, продължителност и разрушителност. Изчисленията на Сю Чопра се базираха на не съвсем сигурни сателитни данни и допустимата грешка бе от порядъка на няколко часа.
С други думи, намирахме се в смъртна опасност.
Нов силен порив разлюля пикапа й накара Катлин да вдигне глава. Тя залепи лице на страничния прозорец, загледана към галопиращите из пустинята облаци.
— Татко, това да не е…
— Не зная — прекъснах я аз.
Погледнах към Аш, но тя бе скрита някъде в тълпата. Питах се на какво разстояние сме от центъра на Портильо, но беше невъзможно да преценя… предполагах, че имаше около миля. Освен това нямах никаква представа къде точно ще се появи хронолитът, никакъв начин да преценя дали сме в опасната зона.
Казах на Кати да остане под одеялото.
Тълпата отново се раздвижи, сякаш поклонниците следваха нечута команда, от палатките към прашния път и от там към града. Зърнах за миг черната брада на Хич, после самия него, Ашли и Адам.
Изглежда Хич спореше с Ашли, а тя със сина си, защото го държеше за ръцете и очевидно го молеше за нещо. Адам стоеше неподвижно, с развети от вятъра руси къдрици, но видимо изпитваше досада от докосването й. По нищо не личеше да е преживявал лишения през последните дни. Местеше равнодушен поглед между лицето на майка си и потъмняващото небе. После се извърна и извади подплатен елек от раницата си.
Не зная какво му бе казала Ашли — по-късно тя не пожела да обсъжда този въпрос с мен, — но дори от разстояние беше съвсем ясно, че Адам няма да се върне с нас. Цял един живот, изпълнен с неудовлетвореност, бе втъкан в езика на жестовете на тази среща. Ашли просто отказваше да признае пред себе си — докато теглеше сина си и го умоляваше, — че Адам не дава пукнат грош за желанията и чувствата й и това съвсем не е от вчера, че може би дори се е родил такъв. В момента тя не беше нищо повече от досадна пречка между него и едно наистина интересно събитие, което, изглежда, вече започваше, а именно материализираната изява на Куин, на идеята или мита, в които той бе инвестирал цялата си вяра.
Ето, че Хич се намеси и задърпа Ашли, опитвайки се да я поведе назад към пикапа. Беше присвил очи от силния вятър и движенията му бяха станали трескави. Ашли сякаш не го забелязваше, но когато Адам се откъсна от нея, щеше да падне на колене, ако Хич не я бе задържал.
Тя вдигна очи към сина си и произнесе нещо съвсем кратко. Може би беше името му, също както аз бях извикал Катлин. Не съм сигурен, защото воят на вятъра бързо се усилваше, но предполагам, че е било така.
Преместих се зад кормилото на пикапа. Катлин изстена отзад под одеялото.
Хич довлече Ашли до пикапа и я натика отзад, сетне се настани на седалката до мен. Без да зная кога, вече бях запалил двигателя.
— Карай бе, мама му стара! — извика Хич.
Но беше почти невъзможно сред увеличаващата се тълпа от поклонници. Ако Адам се бе разположил малко по-близо до Портильо, щяхме да заседнем окончателно. Изпълзяхме съвсем бавно до края на пътя и от там се отправихме на запад, където тълпата постепенно се разреждаше.
Но небето бе съвсем притъмняло и вече беше много студено, а прахолякът пред нас ограничаваше видимостта едва до няколко метра.
Нямах никаква представа накъде може да води пътят. Това не беше посоката, от която бяхме дошли. Попитах Хич, но той също каза, че не знае, картата бе някъде отзад, пък и едва ли щеше да ни помогне, тъй че нямахме почти никакъв избор.
Прашната буря бе покрила предното стъкло с плътен слой пясък и съдейки по звуците, които издаваше двигателят, затрудняваше работата му. Затворих прозореца и включих отоплението на максимално. Всички бяхме плувнали в пот. Черният път ни изведе при дървено мостче над пресъхнало корито на поток. Мостът беше съвсем паянтов, поклащаше се от поривите на вятъра и беше повече от ясно, че няма да издържи тежестта на колата. Хич каза:
