ми, преди да го е сполетяло нещо по-лошо. Той се изрепчи, че нямал нищо против, защото и без това сме му били писнали, а и взел каквото му трябва от майка ми — това му бяха думите, — та вече възнамерявал да си ходи. Рекох му да побърза и че ще го държа под око. А той ми се сопна: „Каквото и да ми приказваш, лайно такова, до седмица ще съм ти забравил името.“ Обещах му, че ще му го припомням от време на време, за да не може да го забрави. Така се разделихме. Но аз се зарекох от време на време името ми да изниква в живота му, по един или друг начин. Картичка, обаждане по телефона, ей такива номерца. Колкото да го държа нащрек. Сигурно още ме помни, а, Скоти?
— За малко да ме убие — отвърнах.
— А, съмнявам се. Пък и за теб е било приятно разнообразие. Нали и без това си очаквал, че те забърквам в някоя рискована работа?
— По дяволите — изругах тихо.
— А, виждаш ли? Е, поне няма нужда да ми благодариш.
Извадихме късмет да заварим госпожа Хелвиг у дома и сама.
Появи се на вратата облечена с домашни дрехи, но се разтревожи, когато зърна на верандата непознати. Казахме й, че става дума за сина й Джеф. Тя отвърна, че вече е разговаряла с полицията, а ние не й приличаме на полицаи, така че какво всъщност искаме?
Наложи се да й покажа личната си карта, за да я уверя, че съм баща на Катлин. Тя познаваше Джанис и Уит, макар и не много добре, и веднъж се бе срещала с Кати. Когато повторих, че бих искал да разговаряме за Катлин, макар и неохотно, тя ни пусна да влезем.
В къщата цареше безупречен ред. Елинор Хелвиг бе почитателка на дървените подноси и дантелените покривчици. В ъгъла тихо бръмчеше овлажнител за въздуха. Тя се изправи демонстративно до таблото на алармената инсталация, където с едно докосване на бутона можеше да повика местната полиция. Вероятно разговорът ни се записваше. Не се страхуваше от нас, по-скоро изглеждаше силно обезпокоена.
— Зная какво преживявате, господин Уордън — бяха встъпителните й думи. — Аз самата съм подложена на същото. Сигурно ще разберете защо още не ми се иска да говоря за изчезването на Джеф.
Имах чувството, че се защитава от обвинение, което още не й е отправено. Мъжът й беше копърхед — според Уит фанатично вярващ. Тя го придружаваше на повечето срещи. Вероятно споделяше чувствата му, ако и не със същата дълбочина. Надявах се да не е.
— Госпожо Хелвиг — рекох, — ще се изненадате ли, ако ви кажа, че както изглежда, синът ви и приятелите му са заминали на хаджилък?
Тя премигна.
— Знаете ли, тази дума в известен смисъл е обидна за немалък брой млади хора.
— Искрено вярващи млади хора като Джеф?
— Надявам се Джеф да е искрен, а що се отнася до вярата му, това си е негова работа. Ще ви кажа още, че се отнасям малко скептично към отсъстващи родители, които се сещат, че имат деца, едва когато са изпаднали в затруднено положение. Но какво да се прави, като такова е обществото, в което живеем. Повечето хора смятат, че да си родител е генетично обусловено бреме, а не свещена връзка.
— Вярвате ли, че Куин би оправил тези неща? — попита я Хич.
Тя го погледна малко ядосано.
— Не вярвам, че би влошил положението.
— Госпожо Хелвиг, знаете ли какво означава хаджилък?
— Казах ви, не харесвам тази дума…
— Но много хора я използват. Включително и деца идеалисти. Срещал съм се с такива. Права сте, светът, в който живеем, е суров и това важи в най-голяма степен за децата. Виждал съм ги. Заклани и захвърлени край пътя дечица, тръгнали на поклонение.
Елинор Хелвиг видимо побледня. (Аз също, предполагам.)
— Кой сте вие? — обърна се тя към Хич.
— Приятел на Катлин. Някога срещали ли сте се с нея, госпожо Хелвиг?
— Идвала е веднъж-дваж у дома…
— Сигурен съм, че Джеф е силен млад мъж, но какво ще кажете за Катлин? Как, според вас, ще се справи тя там?
— Не зная…
— Имам предвид на пътя, с всички тези бездомни мъже и войници. Защото, ако тези деца са тръгнали на поклонение, ще бъдат далеч в по-голяма безопасност, ако са с кола. Дори Джеф.
— Джеф може да се грижи за себе си — прошепна Елинор Хелвиг.
— Не бихте искали да пътува на стоп, нали?
— Разбира се, че не…
— Къде е колата на мъжа ви, госпожо Хелвиг?
— С нея ходи на работа. Още не се е прибрал…
— А колата на Джеф?
— В гаража.
— А вашата?
Тя се поколеба и това бе достатъчно, за да потвърди подозренията на Хич.
— На поправка.
— В коя работилница по-точно?
Тя не отговори.
— Необходимо ли е да го обсъждаме с полицията? — попита Хич.
— Той е в безопасност в колата. Нали вие го казахте?
Сега вече шепнеше едва чуто.
— Надявам се да е така.
— Джеф не спомена нищо за… поклонничество, но когато поиска колата, предположих какво може да е намислил. Баща му каза, че не бива да съобщаваме на полицията. Да не го изкарваме престъпник. Но той ще се върне. Зная го.
— Бихте могли да ни помогнете… — поде Хич.
— Виждате ли как всичко е обърнато наопаки? Защо трябва да стоварваме вината върху децата?
— Дайте ни номера на колата и джипиес маркировката. Обещавам да не ги съобщавам в полицията.
Тя посегна машинално към чантата си, после се поколеба.
— Ако ги откриете, нали ще бъдете добри към Джеф?
Обещахме да бъдем.
Хич се свърза с Морис Торанс, който засече сигнала в Ел Пасо. Локализиращото устройство бе захвърлено в двора на местния гараж, самата кола липсваше, вероятно продадена или разменена срещу прехвърляне през границата.
— Почти съм сигурен — заяви Хич. — Поели са към Портильо.
— Отиваме там, нали? — попитах.
Той кимна.
— Морис урежда полета. Трябва да тръгнем колкото се може по-скоро.
Замислих се върху думите му.
— Значи не е само слух, нали? Говоря за Портильо. Хронолит?
— Не — отвърна той. — Не е само слух. Затова искам толкова бързо да идем там.
