Ашли неволно отстъпи назад, когато видя Хич Палей за първи път, и ми хвърли поглед, който казваше: „
Което бе съвсем обяснимо. Хич изглеждаше като дребен престъпник — би могъл да мине за наркодилър от типа на Чийвър Кокс или за наемен събирач на дългове. Обясних й накратко откъде се познаваме и с какво се занимава Хич в момента. Ашли кимаше, но така и не успях да разсея всичките й подозрения.
Тя ме дръпна настрана и попита:
— Той наистина ли може да ни помогне да открием Кати и Адам? Това е единственото, което искам да знам.
— Мисля, че може.
— В такъв случай да вървим при Уитман Делахънт.
Аз карах. Следобедният ветрец беше приятно прохладен, в небето се трупаха облаци. Хич мълчеше през цялото време. Ашли си тананикаше една стара песен на Лукс Ибони. Беше от времето, когато песните все още значеха нещо и хората харесваха едни и същи неща. В последно време всички популярни песни ми приличаха на маршове — барабани и цимбали, тромпетни призиви. Но предполагам, че всяко десетилетие харесва музиката, която заслужава.
Хич не пропусна да забележи никотиновите петна върху пръстите на Ашли.
— Ако ти се пуши — давай. Не ме е грижа.
Къщата, в която живееха Уит и Джанис, не изглеждаше остаряла или занемарена, същото можеше да се каже и за квартала. Хората тук очевидно бяха над средното равнище за страната, щом можеха да си позволят да им събират боклуците дори когато стачката продължаваше. Моравите зеленееха, на места по тях пълзяха роботи тревокосачи, макар и с ръждясали корпуси. Ако примижиш, може да ти се стори, че си във времето преди десетина години, когато всичко изглеждаше по-добре.
Уитман отвори вратата и се намръщи, щом ме видя. Май не хареса и Хич, и Ашли. Въпреки това произнесе с безизразно лице:
— Джанис е на горния етаж. Искаш ли да я повикам?
— Искаме само да ти зададем няколко въпроса — отвърнах. — Не е необходимо да замесваме и Джанис.
Личеше си, че не му е приятно да ни кани вътре, но и не му се щеше да обсъждаме подобни неща на вратата. В хола цареше приятна прохлада. Представих Хич и Ашли, без да уточнявам какви са. След това Хич пое инициативата.
— Господин Делахънт, Скоти ми каза за този клуб, в който ходите. Необходим ни е списък на членовете.
— Вече го предадох в полицията.
— Да, но ние също го искаме.
— Нямате право да отправяте подобни искания към мен.
— Така е — потвърди Хич. — Не сте длъжен да ни го предоставяте, но това би помогнало да открием Катлин.
— Съмнявам се — Уитман се обърна към мен. — Скот, трябваше да кажа на полицията за теб. Съжалявам, че не го направих.
— Няма нищо — рекох. — Аз вече говорих с тях.
— И ще говориш пак, ако продължаваш да…
— Да какво? — прекъсна го Хич. — Да се опитва да измъкне дъщеря си от онова, в което се е забъркала?
Уит изглеждаше, сякаш иска да тропне с крак.
— Аз дори не ви познавам! Какво общо имате с Катлин?
Хич си позволи лека усмивка.
— Остана й белег под дясното коляно, след като се поряза на една счупена бутилка в „Хаат Тай“. Все още ли го има, господин Делахънт?
Уит понечи да отговори, но беше прекъснат.
— Да.
Гласът на Джанис. Идваше откъм стълбите. Тя ни бе подслушвала. Спусна се долу, царствена в мъката си.
— Все още го има. Макар че почти изчезна. Здрасти, Хич.
Този път усмивката на Хич бе съвсем искрена.
— Здравей, Джанис — поздрави я той.
— Помагаш на Скот да открие Катлин?
Той кимна.
— Много добре. Уит, ще дадеш ли на тези хора информацията, от която имат нужда?
— Това е абсурдно. Не могат да идват тук и да предявяват подобни искания.
— По-скоро ми прозвуча като молба. Но какво значение, ако може да помогне на Кати?
Уит забрави протестите си. В гласа на Джанис бях доловил зле прикрит гняв. Може би Хич и Ашли не го усетиха, но аз го почувствах. А също и Уит.
Отне ни известно време, но в края на краищата получихме изчерпателен списък с адреси и телефони.
— Само ще помоля да не споменавате името ми — промърмори той.
Хич прегърна Джанис и тя не му остана длъжна. Никога не го бе харесвала особено, вероятно по съвсем основателни причини, но фактът, че ми помагаше да открием Кати, го бе въздигнал в очите й. Преди да излезем, тя ме улови за ръката.
— Благодаря ти, Скот. От все сърце. Съжалявам за това, което ти казах преди няколко дни.
— Няма за какво.
— От полицията все още смятат, че Кати е в града. Но тя не е тук, нали?
— Вероятно вече не.
— Божичко, Скоти, всичко е толкова… — тя преглътна развълнувано и притисна устата си с ръка. — Моля те, внимавай. Искам да кажа…
Когато излизахме от къщата, Хич каза:
— Джанис знае ли, че е омъжена за задник?
— Започва да подозира.
Отидохме при Ашли за вечеря и планиране на стратегията.
Помогнах й в кухнята, докато Хич се обади по джобния си терминал. Ашли направи пилаф от ориз и пилешко, който нарече „бедняшки пилаф“. Попита ме колко време съм бил женен за Джанис.
— Около пет години — рекох — И двамата бяхме много млади.
— Значи отдавна си разведен.
— Понякога не ми изглежда толкова отдавна.
— Тя ми се струва доста разумен човек.
— Разумна, но невинаги гъвкава. Напоследък е преживяла трудни времена.
— Има късмет с живота, който води. Би трябвало да е благодарна.
— Не мисля, че в момента се смята за особено щастлива.
— Не, исках да кажа…
— Разбрах те, Ашли.
— Пак си пъхам носа, където не ми е работа. — Тя отметна косата си назад.
— Искаш ли да нарежа морковите?
Тя поля пилафа с доста пикантни подправки и го остави да се задуши. След това се присъединихме към Хич.
Заварихме го с крака върху масичката за кафе.
— Ето с какво разполагаме — заговори той. — Сведенията от Уитман и от още няколко източника, включително ченгето Рамон Дъдли. Онова жалко копърхедско сборище на Уит се състои от двайсет и осем
