постоянни членове, десет от които са в управата на компанията, в която работи, така че най-вероятно той е там заради кариерата. Двайсет и осем възрастни, от които осемнайсет са несемейни или без деца. Десет членове имат деца на различни възрасти, девет от тях са завели децата си в младежкия клуб. Това прави общо десет деца плюс шестима странични, като Адам. Но съществува основна група от осем деца, които са дълбоко въвлечени, включително Кати и Адам. Тъкмо те са изчезналите.
— Ясно — рекох.
— Да предположим, че са напуснали града. Щяха да направят впечатление, ако се качат на самолет или автобус, като се има предвид, че пътуват заедно. Съмнявам се местният автостоп да върви, особено за толкова голяма група. Така че остава само личен транспорт. И вероятно нещо достатъчно голямо. Можеш да натикаш осем души и в седан, но няма как това да не прави впечатление.
— Да, пък и ще е доста тесничко вътре — кимнах.
— Така, изслушай ме още малко. Ако са с личен транспорт, какво може да са взели?
— Някои от тези деца трябва да имат собствени коли.
— Именно. И Рамон Дъдли вече е проверил. Четири от осемте наистина притежават регистрирани на тяхно име коли, но те са налице. Нито един родител не е съобщил за открадната кола, освен това всички кражби на коли по време на изчезването на децата или са били професионални, или само за разходка, приключила с разбиване или опожаряване на автомобила. Краденето на коли не е толкова лесно, колкото беше някога. Дори да преодолееш ключалките и алармата, всички коли от последните десет години разполагат със собствена локализираща система. Повечето хора я използват, за да открият автомобилите си на паркингите, но тя затруднява и кражбите. Модерният автокрадец е по-скоро високотехнологичен специалист, който притежава всякакви умения и сложен набор от инструменти.
— Значи не са използвали своите коли, нито са откраднали чужда — заключи Ашли. — Това е добре. Но не оставя никаква друга възможност. Може би все още са в града?
— Така смята Рамон Дъдли, но в заключението му няма никаква логика. Тези деца очевидно са тръгнали на поклонение. Ето защо помолих Дъдли да провери още веднъж колите, които се водят на тяхно име. И той го направи.
— И… откри ли нещо?
— Нищо. Няма промяна. Три от колите все още са там, където са били паркирани миналата седмица. Само една е местена, и то за кратко пътуване до местния търговски център. Майката на хлапето разполагала с резервни ключове.
— Тоест, нито крачка напред.
— С изключение на една подробност. Майката, която е карала колата до магазина. Според списъка на Уит това е Елинор Хелвиг, член на копърхедския клуб, заедно с мъжа си Джефри. Джефри е младши завеждащ-секция във фармацевтична компания „Кларион“, няколко нива над Уит. Изкарва доста добри пари и от известно време има регистрирани три автомобила — неговия, на жена му и на хлапето. Лъскави колички. Два даймлера и втора ръка едисън за Джеф младши.
— Е, и?
— Защо жена му ще кара едисъна до магазина, когато нейният възголемичък даймлер разполага с достатъчно място за покупки?
— Може да е по цял куп причини — сви рамене Ашли.
— Би могло… но може би трябва да я попитаме?
Вечерята беше чудесна — не пропуснах да го спомена пред Ашли, — но не можехме да останем дълго след това. Двамата с Хич имахме доста работа и Ашли заръча да й позвъним, ако нещо изникне.
В колата подхвърлих:
— Относно онзи пакет…
— Да, за пакета. Забрави за него, Скоти.
— Нямам навика да забравям стари дългове. Ти ми помогна с пари в Тайланд. Дължах ти дребна услуга, а се провалих.
— Да, но поне опита, нали?
— Отидох на мястото, което ми каза.
— При Изи? — Хич се хилеше и това ме притесняваше още повече. Познавах тази усмивка от едно време.
Продължих:
— Отидох при Изи, но…
— Спомена ли му моето име?
— Ами да…
— Застаряващ тип с посивяла коса, върлинест, с цвят на прясно изпечено кафе?
— Горе-долу така изглеждаше. Но нямаше пакет, Хич.
— Той ли ти каза?
— Аха.
— Със спокоен тон ли ти го съобщи?
— Трудно ще го наречеш спокоен.
— Беше леко раздразнен, нали?
— Всъщност посегна към пистолета.
Хич кимаше.
— Добре… добре.
— Добре? Значи пакетът е закъснял, така ли?
— Не, Скоти. Никога не е имало пакет.
— Същият, който ми каза да взема от твое име?
— Няма такъв. Съжалявам.
— Но парите, които ми даде…
— Не се сърди, но смятах, че ще си в по-голяма безопасност, ако се прибереш в Минеаполис. Джанис ти би дузпата, ти започна да пиеш, а за един впиянчен американец няма кой знае какви перспективи в Чъмфон. Стана ми жал за теб, признавам. Дадох ти пари, но не съм ги късал от залъка си. Бизнесът вървеше добре. Съмнявах се, че ще ги приемеш като подарък, а и не исках да е заем, защото щеше да ме търсиш, за да ми ги върнеш, като добро момче. Ето защо измислих онази история с пакета.
— Измислил си я?
— Скоти, прощавай, ако си мислел, че съм те нарочил да прекарваш дрога или нещо подобно, макар че тази част от историята ми беше доста забавна. Имам предвид, твоята нафукана колежанска представа за собствено аз. Сметнах, че една дребна морална дилема може да внесе известно разнообразие в живота ти.
— Ако мислиш, че ще ти повярвам. Онзи тип, Изи, знаеше името ти… а и ти току-що го описа.
Карах право към залеза и светлините на таблото тъкмо се бяха запалили. Въздухът, който нахлуваше през отворения прозорец, бе прохладен и със сладникав мирис. Хич помисли, преди да отговори.
— Ще ти разкажа една малка история — поде той. — Като малък живеех в Роксбъри с майка ми и по- малката ми сестричка. Бяхме бедни, но в онези времена парите от помощи стигаха да докараш прилично съществуване. Лично аз се чувствах добре, освен че от време на време прибирах по някоя дреболия от магазина. Но майка ми бе самотна жена и когато станах на шестнайсет, се омъжи за един темерут на име Изи Дж. Тобин. Изи държеше частна пощенска служба, но продаваше дрога и цигари под щанда. Не беше грубиян — никога не е вдигал ръка на майка ми, нито на мен и сестра ми. Бизнесът му приключваше на прага на къщата. Но беше зъл човек. Говореше като зъл човек. Никога не повишаваше тон, но можеше да те среже с две думи, защото отвътре му идваше да улавя у всеки онова, което не обича или от което се бои. Правеше го с мен и сестра ми, но ние бяхме дребни рибки. Основно изпробваше таланта си върху майка ми и когато дойде време да напусна къщата, тя вече не го понасяше. Искаше да се отърве от него, но не знаеше как, пък и Изи си имаше още няколко женички, с които да се развлича. И тогава, заедно с неколцина мои приятели, го проследихме до една от тези госпожички и там го понатупахме. Не сме го били до безсъзнание, но здравата го изплашихме и когато приключихме с ритниците, аз му заявих да изчезва от къщата на майка
