15.
На входа на Портильо ни спряха войници, които ни казаха, че градът вече е евакуиран и вътре има само американци, които се шляят като кучета по улиците. Докато се разправяхме с тях, те пропуснаха един конвой на Червения кръст.
Хич не си направи труда да спори с войниците. Вместо това подкара колата на юг, следвайки занемарена и осеяна с пукнатини и дупки магистрала. Каза, че знаел друг път за Портильо, малко по-широк от козя пътека, но ще свърши работа, за да прекараме разнебитения пикап, който бяхме наели на летището.
— И без това сега черните пътища са далеч по-безопасни — увери ни той. — Стига да не спираме. — Хич открай време предпочиташе черните пътища.
— Защо тук? — чудеше се Ашли, докато оглеждаше през прозореца почти пустинния пейзаж, разнообразяван от редки изсъхнали шубраци или някое изоставено ранчо.
Куинистката рецесия бе още по-силно изразена в Мексико, довела до падането на Гонсалес и възстановяването на власт на корумпираната
— Повечето хронолити са извън големите градове — рекох на Ашли. — Разпределението им изглежда напълно случайно и хаотично, ако се изключат големи центрове като Банкок или Ерусалим. Никой не знае защо. Може би е по-лесно да се построи хронолит на открито, където има достатъчно свободно пространство. Или по-малките паметници са издигнати, преди градовете да попаднат в ръцете на куинистите.
Носехме хладилна чанта, натъпкана с вода и достатъчно консерви. Сю Чопра бе останала в Балтимор, за да координира информацията, постъпваща по нейните неофициални канали и от последното поколение наблюдателни спътници. Новината за Портильо този път бе спестена на обществеността. Властите се бояха от поредния приток на поклонници. Но въпреки това се бяха прокраднали слухове в интернет.
Разполагахме с вода и храна за пет дни, което беше повече от достатъчно, защото, според изчисленията на Сю, до момента на появата оставаха по-малко от петдесет часа.
„Козята пътека“ се оказа тесен чакълест път под безоблачното, тюркоазено небе. Бяхме на петнайсетина километра от града, когато се натъкнахме на първия труп.
Ашли настоя да спрем, макар да бе очевидно, че не можем да направим нищо. Но тя искаше да е сигурна. Каза с примрял глас, че трупът имал телосложението на Адам.
Ала този младеж, облечен с мръсна бяла риза и тъмнозелени панталони, бе умрял отдавна. Бяха му смъкнали обувките, заедно с тях часовника, терминала и вероятно портфейла. Черепът му бе строшен с тъп предмет. Трупът бе подпухнал и в напреднал стадий на разложение и очевидно бе привлякъл лешояди, макар в момента по него да се виждаха само мравки, които пълзяха лениво нагоре по дясната ръка.
— Най-вероятно ни чакат още подобни гледки — предупреди ни Хич. — В тази част на страната крадците са повече от мухите, особено след като ПРИ отмени последните избори. Няколко хиляди наивни и беззащитни американски тийнейджъри са примамлива стръв за всеки жаден за кръв и малко плячка негодник южно от Хуарес.
Предполагам, че можеше да го каже и по-деликатно, но какъв смисъл? Доказателството лежеше на песъчливия ръб на пътя, овонявайки околностите.
Погледнах към Ашли. Тя не сваляше очи от мъртвия млад американец. Беше пребледняла, с изцъклени очи.
Ашли бе настояла да дойде с нас и в края на краищата аз се съгласих. Може би бих могъл да измъкна Катлин от кашата, в която сама се бе забъркала, но едва ли щях да се справя с Адам Милс. Дори и да го намеря, заяви Ашли, тя не вярваше, че ще го разубедя да се откаже от поклонението. Вероятно никой не би могъл, но тя поне искаше да опита.
Разбира се, че беше опасно, много опасно, но Ашли бе твърдо решена да ни придружи в това пътуване. Бях съвсем наясно с чувствата й. Понякога подсъзнанието поставя изисквания, които не подлежат на обсъждане. Храбростта няма нищо общо. Не бяхме тук, защото сме храбри. Бяхме дошли, тъй като така трябваше.
Но мъртвият американец бе нагледна илюстрация на всяка истина, която бихме предпочели да не забележим. Истината, че нашите деца са дошли доброволно на място, където подобни неща се случват. Че със същия успех тук можеха да лежат Катлин и Адам. Че не всяко дете, изложено на опасност, може да бъде спасено.
Хич се намести зад волана на пикапа. Аз седнах отзад при Аш. Тя отпусна глава на рамото ми, показвайки умората си за първи път, откакто напуснахме Щатите.
Не бяхме единствените американци, които си проправяха път към Портильо. Подминахме една кола със счупена задна ос, изоставена на пътя. После ни застигна ръждясал едисън с орегонски номер, който вдигаше зад себе си огромни прашни облаци. Малко преди да изкачим последния хълм, се изравнихме със селище от палатки, разпръснати като яйца на насекоми от двете страни на пътя. Отсамната част на града се състоеше предимно от сковани от подръчни материали гаражи, купчини боклуци, бедняшки къщурки и почти непроходим лабиринт от зарязани американски коли. По-нататък се виждаха каменни постройки в колониален стил, хотели с тераси и няколко бензиностанции. Всичко това сега бе в ръцете на куинистите. Имаше поклонници от всички краища на континента, зле облечени и с недостатъчно припаси. Жителите на града го бяха напуснали, с изключение на възрастните и болните, крадците и продавачите на вода. Няколко благотворителни организации бяха оборудвали пунктове за раздаване на храна, но запасите им очевидно не бяха достатъчни за растящото множество. Армейската блокада не допускаше търговци с надеждата, че гладът ще прогони поклонниците.
Ашли оглеждаше цялата тази обгърната в прашна завеса „Мека“ с нескрито отчаяние.
— Дори да са тук — промълви тя, — как ще ги открием?
— С ходене, ето как — отвърна Хич. — Но първо трябва да се приближим.
Спуснахме се надолу по хълма и спряхме до една разбита бетонна площадка. Тук миризмата на човешкото множество бе далеч по-осезаема и Ашли запали цигара, несъмнено, за да се отърве от нея.
Хич паркира до една барака на около половин миля вън от града. Пикапът бе скрит от главния път зад жив плет и купчина птичи тор.
Хич бе купил оръжия, след като преминахме границата, и настоя да ни покаже как се борави с тях. Никога досега през живота си не бях стрелял — бях израсъл в десетилетие, в което оръжията се заклеймяваха, — но Хич бе взел за мен пистолет с пълен пълнител и ми показа как се сваля предпазителят и как се държи правилно оръжието.
Идеята бе двамата с Ашли до стоим в пикапа и да охраняваме храната, водата и самата кола, докато Хич обиколи Портильо и намери Адам и групата му. Ашли искаше да идем право в града, но Хич отказа категорично. Пикапът бе нашето единствено средство за измъкване и трябваше на всяка цена да бъде опазен, щяхме да сме безполезни за Катлин и Адам без него.
Хич взе своя пистолет и се отдалечи към града. Гледах го, докато се изгуби в здрача. После се върнах в пикапа, заключих вратите и се настаних отпред до Ашли, където тя вече бе извадила термоса с кафе и сандвичи. Нахранихме се мълчаливо, докато отвън светлината на деня бързо се топеше. Изгряха звезди,
