Може би не говореше английски. Или просто не ми повярва. Обърна се и побягна към храсталаците успоредно на пътя, досущ като ранено животно.
Направих няколко крачки, но не я последвах. Нощта бе твърде тъмна и не исках да изоставя Ашли.
Надявах се момичето да намери по-сигурно място, но ми се струваше малко вероятно.
След случилото се повече не можах да заспя. Седнах отпред при Ашли, възбуден и напомпан с адреналин. Тя пъхна цигара в устата си и я запали с миниатюрна газова запалка. След известно време, когато на хоризонта се появи малка светло-синя ивица, проговори:
— Не бива да я разпитваш. Говоря за Катлин.
— За какво да я разпитвам?
Въпросът ми, разбира се, беше глупав.
— Навярно този съвет е излишен. Едва ли точно аз съм родител за пример и прочее. Но когато Катлин се върне, не я питай нищо. Може би ще пожелае да разговаря с теб, а може би няма, но нека решението да бъде нейно.
— Но ако й е нужна помощ…
— Ако й трябва помощ, тя ще ти каже.
Повече не продължих по тази тема. Не исках да разсъждавам върху това какво може да се е случило с Кати. Ашли бе казала, каквото имаше да казва и се извърна към прозореца, оставяйки ме насаме с мислите ми.
И двамата задрямахме, след като слънцето се показа и в колата стана топло. Малко по-късно Хич почука на прозореца и ни стресна в съня. Ашли посегна към пистолета, но аз я улових за ръката.
Свалих стъклото на прозореца.
— Ама че сте ми пазачи — засмя се Хич. — Можех да ви видя сметката и на двамата.
— Намери ли ги?
— Катлин е тук. Адам също. Ще ми дадете ли нещо за ядене? Чака ни сериозна работа.
16.
Спуснахме се в градчето бавно, пълзейки сред тълпата, по единствения проход между паркираните или изоставени коли на поклонници. Въпреки че бе ранна утрин, пътят бе претъпкан като на градски карнавал и донякъде приличаше на нещо подобно, макар участниците да имаха странно смирен вид, което бе естествено след тежката нощ. Някои се мотаеха безцелно наоколо, други лежаха в спалните си чували или подаваха глави от палатките си. Продавачите на вода си проправяха път през тълпата, нарамили издути найлонови торбички. От прозорците и терасите на сградите висяха куинистки знамена и символи. Градските тоалетни бяха задръстени и по улицата се носеше нетърпима смрад. Повечето поклонници бяха пристигнали през последните три дни, но Хич ни каза, че вече имало отделни случаи на дизентерия.
Адам и компания се бяха разположили на бивак западно от главния път. През нощта Хич бе разменил няколко думи с Адам, но не и с Кати, макар да се бе уверил, че тя е тук. Адам се бе съгласил да разговаря с Ашли, но, изглежда, не желаеше да ми позволява да се срещам с Кати. По всичко личеше, че той е главатарят на групата и говореше от името на останалите — факт, който накара Ашли да сведе глава и да промърмори нещо под нос.
В покрайнините на Портильо забелязахме и представители на пресата, скрити зад непроницаемите стъкла на бронираните си фургони. Изпитвах смесени чувства към тях. Според интерпретациите на Сю за хронолитите и метапричинността, медиите действаха като важен усилвател в обратната връзка. Тъкмо те разпространяваха в глобален аспект изображението на тези артефакти, чиято едничка цел бе да втълпят в колективното съзнание идеята за несъкрушимостта на Куин.
Но имаше ли друга възможност? Забрана, ограничение на информацията? В това се състоеше гениалността на куинистките паметници — те бяха гротескно очебийни, невъзможно бе да бъдат пренебрегнати.
— Когато идем там — поде Хич, — оставете на мен да говоря. Пък после ще решаваме.
— Ама че план — подметнах.
— По-добър засега нямаме.
Паркирахме пикапа колкото се може по-близо до палатковия бивак на Адам и неговите приятели. Палатките имаха нелепо крещящи цветове, в контраст с общата сивота на това място — сини, червени и жълти гъби, израсли върху черната земя. Ашли въртеше глава, търсейки Адам. От Катлин нямаше и следа.
— Останете тук — рече Хич. — Отивам да преговарям.
— Да преговаряш? — повтори обидено Ашли.
Хич я погледна строго, сетне затвори вратата зад себе си.
Той измина няколко крачки до една сребриста палатка и извика някого вътре. След секунди чергилото се повдигна и Адам Милс излезе навън. Познах го заради начина, по който Ашли си пое дъх.
Беше облечен в посивели от прах военни панталони и имаше съвсем здрав вид. Беше слаб и висок почти колкото Хич и носеше на гърба си черна раница. Дори не погледна към пикапа, просто чакаше да чуе какво ще му каже Хич. Не можех да разгледам лицето му подробно, но очевидно бе напълно спокоен и не изглеждаше изплашен от каквото и да било.
Ашли посегна към дръжката на вратата, но аз я спрях.
— Дай му минутка.
Хич продължаваше да говори. После заговори Адам. Хич извади навити на руло банкноти и ги подаде на младежа.
— Какво, да не би да го подкупва? — подскочи Ашли. — Той
Казах й, че ми прилича точно на това.
— За какво? За да видиш Кати? И аз да се срещна с него?
— Не зная, Аш.
— Божичко, това е толкова… — тя преглътна, останала без думи.
— Живеем в странни времена. Нормално е да се случват странни неща.
Тя се отпусна на седалката, видимо унизена, и не продума, докато Хич не ни повика. Когато излязохме, първо заключих колата и задействах алармата. Въздухът бе сух, но вонята — все така нетърпима. На няколко крачки от нас младеж зариваше с лопата канавка, която през нощта бе служила за нужник.
Ашли доближи колебливо Адам. Имах чувството, че се бои да го заговори, сега, когато дългоочакваният миг бе настъпил… сякаш дори се страхуваше да се изправи пред него. Тя сложи ръка на рамото му и го погледна в очите. Адам отвърна с равнодушен поглед. Беше млад, но несъмнено вече не беше дете. Не отстъпи, нито омекна, просто чакаше Ашли да заговори, за което, предполагам, му беше платил Хич.
Двамата се отдалечиха на няколко крачки, от другата страна на палатката. Хич се наведе към мен:
— Изгубена кауза, мамка му. Само че тя още не го знае.
— А къде е Кати?
Той махна към една жълта палатка.
Кой знае защо си спомних за хронолита от Кайро, преди три години. Сю Чопра се бе сдобила със записи на събитието от дузина различни ъгли, във всички негови етапи — затишието преди появата,
