— Онмале ми нарежда да остана. Не мога да му противореча. Той никога не е бягал — винаги е изпълнявал дълга си чак до смъртта.
— Доброволното самоубийство едва ли влиза в дълга — възрази Рейт. Той посегна неочаквано, смъкна шапката на Траз Онмале и откъсна емблемата. Траз извика така, сякаш бе изпитал остра болка. Облещи се в Рейт.
— Какво направи? Да докоснеш Онмале, е равносилно на смърт!
— Вече не си Траз Онмале, сега си само Траз.
Младежът сякаш се смали, вече нямаше доскорошния наперен и самоуверен вид.
— Ами добре — прошепна смирено. — Но не ме е страх да умра — сетне огледа лагера. — Ще трябва да тръгнем пешком. Ако се опитаме да сложим юзди на скакуните, те ще се разцвилят и ще пробудят всички. Чакай ме тук. Ще ида да взема наметала и храна. — Траз потъна в мрака, оставяйки Рейт с емблемата Онмале.
Рейт я погледна на светлината на луните и за миг му се стори, че емблемата също го гледа, че издава заповеди с неразбираемо съдържание. Рейт издълба дупка в земята и пусна Онмале вътре. Но емблемата сякаш потрепваше, надаваше беззвучен вик на отчаяние и докато я покриваше с пръст, го завладя усещане за вина, а когато най-сетне се надигна и изтърси ръце от пръста, по гърба му се стичаха ледени капки пот.
Мина време — един час? Може би два? Рейт не можеше да прецени. Откакто пристигна на Тчай вътрешният му часовник се беше разстроил.
Луните се спуснаха надолу по небето, наближаваше полунощ, откъм степта долитаха нощни звуци — тихите, пискливи вопли на степните кучета, прекъсвани от басово сумтене и оригване. В лагера огньовете бяха притъмнели до кехлибарено сияние, гласовете на диваците бяха утихнали.
Младежът изникна безшумно зад гърба му.
— Готов съм. Ето ти наметало и торба с храна.
Рейт забеляза, че Траз говори шепнешком и гласът му вече не звучи така уверено и решително. Черната му шапка се беше смачкала. Той огледа ръцете на Рейт и плъзна поглед под навеса, но не се поинтересува за съдбата на Онмале.
Отправиха се на север, изкатериха хълма и поеха по дългото било.
— Тук степните кучета ще ни виждат по-добре — обясни шепнешком Траз, — но нощните хищници се спотайват в низините.
— Ако успеем да стигнем гората и дървото, където оставих креслото и парашута, ще бъдем в далеч по- голяма безопасност. А после… — Рейт млъкна. Бъдещето бе скрито зад непроницаема завеса.
Изкатериха се на върха на хълма и спряха за малко да си отдъхнат. Двете луни озаряваха в бледо сияние степта, изпълвайки низините със сенки. От север долетяха ниски, протяжни вопли.
— Залегни — прошепна Траз. — На земята. Това са степни кучета.
Полежаха неподвижно петнайсетина минути, сетне зловещите вопли утихнаха на изток.
— Хайде — подкани го младежът. — Сигурно обикалят лагера с надежда да отвлекат някое дете.
Двамата поеха на юг, като се катереха и се спускаха от невисоките хълмове и избягваха тъмните низини.
— Скоро ще се развидели — рече Траз. — Когато зората се пукне, емблемите ще тръгнат по дирите ни. Ако стигнем реката, ще успеем да им се измъкнем. Само да не ни заловят хората от блатата, защото тогава лошо ни се пише.
Вървяха два часа, без да спират. Небето на изток започна да се обагря в бледа жълтеникава светлина и бе разчертано от източени черни облаци. Далеч пред тях бавно изникна тъмният масив на гората. Траз погледна през рамо в посоката, от която идваха.
— В лагера сигурно вече се пробуждат. Жените разпалват угасналите огньове. Съвсем скоро шаманите ще идат да потърсят Онмале. А също и мен. Когато разберат, че съм избягал, в лагера ще настъпи суматоха. Ще екнат викове и проклятия — всички ще бъдат ужасно разгневени. Емблемите ще изтичат при своите скакуни и ще препуснат в степта — Траз непрестанно шареше с очи към хоризонта. — Скоро ще се появят.
Най-сетне двамата доближиха края на гората, която все още тънеше в сумрак. Траз забави крачка и ту поглеждаше към гората, ту към степта зад тях.
— Колко е далече тресавището? — попита Рейт.
— Не е далече. Няколко мили, не повече. Но подушвам берл.
Рейт помириса въздуха и долови остра, животинска миризма.
— Може да е само диря — промърмори с изплашен глас Траз. — Емблемите ще са тук всеки момент. Най-добре да се насочим към реката.
— Първо да намерим пилотското кресло!
Траз повдигна обречено рамене и се шмугна в гората. Рейт погледна, през рамо. В далечината, там, където степта се сливаше с небето, се виждаха мънички черни точки. Той последва бързо Траз, който се придвижваше предпазливо и непрестанно спираше да помирише въздуха. В нетърпението си Рейт го застигна и побутна по гърба. Траз ускори крачка и скоро навлязоха в мек участък от торф. Далече зад тях вече се чуваше тропотът на ездитните животни.
Траз закова на място.
— Ето го дървото — той вдигна ръка. — Това ли търсеше?
— Да — кимна Рейт с огромно облекчение. — Боях се, че някой може да е бил тук.
Траз се покатери на дървото и спусна креслото. Рейт повдигна капака на нишата, извади отвътре пистолета, целуна го във възторга си и го пъхна в колана.
— Побързай — подкани го обезпокоено Траз. — Чувам емблемите, не са далече зад нас.
Рейт извади аварийния комплект и го метна на рамо.
— Да вървим. Сега вече могат да ни преследват на свой риск.
Траз го поведе по невидима пътека, която обикаляше тресавището, като спираше от време на време, за да прикрие следите, а след това се връщаше, увиснал от клоните на могъщите дървета. Сега вече гласовете на хората емблеми се чуваха съвсем ясно.
Траз и Рейт стигнаха брега на реката, чиито тъмнокафяви води се влачеха бавно. Траз намери един сал от сплетени клони, мъртви лиани и хумус, пристегнати с тръстикови стебла. Тласна го надолу по течението. Изминаха пет минути, четирима от хората емблеми прекосиха с жвакане тресавището, зад тях вървяха още десетина, със заредени арбалети. Те стигнаха брега, посочиха следите на мястото, където Траз бе избутал сала, и огледаха повърхността на реката. Салът се бе отдалечил на около двеста стъпки, където един водовъртеж го бе подхванал и го теглеше към отсрещния бряг. Емблемите нададоха яростни викове и се завтекоха надолу покрай брега, следвайки течението и отдалечаващия се сал.
— Бързо — прошепна Траз. — Съвсем скоро ще разкрият измамата. Трябва да се върнем обратно по следите.
Те се отдалечиха от реката, прекосиха, тресавището и отново се озоваха в гората, където се затичаха, докато виковете зад тях първо отслабнаха, дори се изгубиха, а после отново се появиха.
— Видели са дирите ни — обясни задъхано Траз. — Ще ни стигнат лесно със скакуните. Този път… — той млъкна и посочи с ръка. Рейт отново долови животинския мирис. — Това е берлът — прошепна изплашено Траз. — Ето там. Да се изкатерим на дървото.
Метнал аварийния комплект на рамо, Рейт последва младежа нагоре по клоните на лъскавото черно дърво.
— По-високо — шепнеше Траз. — Където чудовището не може да се покатери.
Берлът се появи — кафеникав звяр с мускулесто тяло и глава на глиган, разцепена от широка паст. От шията му се подаваха чифт дълги ръце, завършващи с рогови щипци, които животното държеше над главата си. Явно бе съсредоточено в звуците на приближаващите се диваци, защото не обръщаше внимание на двамата. Рейт си помисли, че никога досега не бе виждал толкова свирепа муцуна.
— Не разбирам защо трябва да се страхуваме — забърбори той. — Това е само едно животно…
Чудовището се скри в гората, миг по-късно шумът от преследването внезапно утихна.
— Подушили са берла — обясни Траз. — Да изчезваме.
Те се свлякоха надолу по дървото и побягнаха на север. Зад тях долетяха ужасени викове, гърлен рев и
