макар че не преставаше да шари с очи из небето.
— Понякога се издигат нависоко и оглеждат земята, докато открият самотен пътник. Тогава се спускат стремглаво като периалти, улавят го с въже или го обграждат с електрическите си мечове.
Те продължиха да вървят на северозапад. По залез-слънце Траз отново стана неспокоен, по причини, които Рейт не можа да разбере, макар че в обкръжаващия ги пейзаж се долавяха неуловими, но зловещи нотки. Слънцето, забулено в мъгла, беше малко и бледо и хвърляше призрачно сияние върху безкрайната степ. Не виждаха нищо, освен собствените си издължени сенки, но докато вървяха, Траз непрестанно се озърташе и дори от време на време се връщаше назад, за да се ориентира по собствените им дири. Накрая Рейт попита:
— Какво търсиш?
— Някой ни следва.
— Така ли? — Рейт се обърна и огледа степта. — Откъде знаеш?
— Усещам го.
— И кой е?
— Пнумек, който пътешества незабелязано. А може и да са степни кучета.
— Пнумеците са хора, нали?
— Хора — в известен смисъл. Те са шпиони, куриери на пнумите. Някои твърдят, че са прокопали под степта тунели с тайни входове — може би дори под този храст!
Рейт огледа храста, който Траз сочеше, но не откри нищо подозрително.
— Трябва ли да се страхуваме от тях?
— Не, освен ако пнумите не искат да ни убият. Но кой може да знае какво искат пнумите? По-вероятно е степните кучета да са излезли рано.
Рейт отново вдигна визоскопа и огледа равнината, но не откри нищо.
— Тази нощ — заяви Траз — ще накладем огън.
Слънцето залезе зад тъжна завеса във виолетово, бледомораво и кафяво. Траз и Рейт събраха съчки и запалиха огън. Предчувствията на Траз се потвърдиха. На здрачаване от изток долетя далечен вой, на който откликна друг от север и трети от юг. Траз зареди арбалета.
— Те не се боят от огъня — обясни той на Рейт. — Но избягват светлината, защото са хитри… Говори се, че степните кучета са някакъв животински вид на пнумите.
Скоро кучетата ги обкръжиха, но се придържаха отвъд осветения кръг, където се мяркаха само тъмни силуети и от време на време проблясваха немигащи, бели очи.
Траз държеше арбалета готов за стрелба. Рейт извади пистолета и енергоклетката. Пистолетът стреляше с миниатюрни експлозивни игли и бе точен на разстояние до трийсетина метра. Енергоклетката бе многофункционално устройство. В единия й край имаше кристал, който излъчваше фокусиран лъч или разсеяна светлина при натискане на копчето. Розетката отстрани служеше за зареждане на визоскопа и предавателя. Спусъкът в другия край освобождаваше поток от мощна енергия, ала това водеше до бързо изтощаване на запасите и засега Рейт предпочиташе да запази енергоклетката като резервно оръжие. Докато степните кучета кръстосваха из мрака наоколо, той постави и двете оръжия пред себе си, но бе твърдо решен да ги използва само в краен случай. Една черна сянка се стрелна към тях — Траз стреля с арбалета. Стрелата попадна в целта, сянката се преметна и нададе болезнен вой.
Младежът зареди арбалета и хвърли още клони в огъня. Сенките кръстосваха неспокойно, после започнаха да тичат в кръг.
— Скоро ще ни нападнат — обяви мрачно Траз. — Обречени сме. Отряд от шестима може да издържи на атаката на степните кучета, петима почти винаги са изгубени.
Рейт посегна неохотно към енергоклетката. След това зачака. Сенките танцуваха все по-близо. Рейт се прицели, натисна спусъка и завъртя лъча в полукръг. Оцелелите степни кучета нададоха ужасени писъци. Рейт заобиколи огъня, за да довърши започнатото, но кучетата бяха изчезнали и воплите им се чуваха отдалеч.
Тази нощ Траз и Рейт спаха на смени. И двамата твърдяха, че са бодърствали по време на своята смяна, но на сутринта се оказа, че труповете на избитите кучета са изчезнали.
— Хитри животинки! — рече учудено Траз. — Някои твърдят, че говорели с пнумите и им докладвали за всичко, което се случва в степта.
— И после какво става? Пнумите предприемат ли някакви действия?
Траз повдигна рамене.
— Когато се случи нещо ужасно, най-вероятно това е работа на пнумите.
Рейт се огледа, чудейки се къде ли може да се крият пнумите, пнумеците и степните кучета. Във всички посоки се виждаше само равнина, мержелееща се в далечината.
За закуска ядоха плодове от пътниче и пиха ваташка мъзга. След това отново се отправиха на северозапад.
Късно следобед на същия ден пред тях се появи купчина от сивкави камъни — според Траз това бяха руини на отдавна разрушен град, където можеха да се прикрият от степните кучета, затова пък се увеличаваше рискът да се натъкнат на скитащи банди, зелени часки или фунги. Рейт прояви интерес и Траз му разказа за фунгите: странни, склонни към самотно съществуване създания, които наподобявали пнумите, но били по-едри и далеч по-хитри и изобретателни, което ги правело по-опасни дори от зелените часки.
Докато приближаваха руините, Траз се зае да му разказва страховити истории за фунгите и техните зловещи навици.
— Не е изключено руините да са пусти — заключи той. — Въпреки това трябва да се приближим предпазливо.
— Кой е строил тези стари градове?
Траз повдигна рамене.
— Никой не знае. Може би старите часки, или сините. Може да са сивите хора, макар че никой не вярва в това.
Рейт се опита да подреди познанията си за расите на Тчай и техните човешки помощници. Имаше дирдири и дирдирхора, стари часки, зелени часки, сини часки и часкоиди — часкохора, пнуми и произлезлите от хора пнумеци, жълти блатни човеци и различни чергарски племена, митичните „златисти“, а сега и тези „сиви хора“.
— Не забравяй уонките и уонкоидите — уонкохората — припомни му Траз. — От другата страна на Тчай.
— Но как са се озовали всички тези раси на вашата планета? — попита Рейт, макар да знаеше, че въпросът му е риторичен. Както и следваше да се очаква, вместо отговор Траз само сви рамене.
Доближиха първите бетонни късове, около които имаше натрошено стъкло — вече бяха в покрайнините на града.
Траз спря, ослуша се, като въртеше глава и се озърташе боязливо, сетне извади и зареди арбалета. Рейт не виждаше нищо заплашително наоколо и скоро те продължиха навътре, към сърцето на руините. Древните постройки, някога величествени сгради и красиви палати, сега бяха рухнали, разрушени и само на отделни места стърчаха самотни колони, бели пиедестали и стълбове. Между тях се виждаха фундаменти и площади от напукани от слънцето и вятъра камъни и бетон.
На централния площад имаше фонтан, захранван от подземен извор или канализация. Траз го приближи с максимална предпазливост.
— Тук наскоро е имало фунги — обяви той шепнешком. Рейт опита на вкус водата, после пи жадно.
— Откъде знаеш? — попита.
Траз само завъртя глава, очевидно нямаше желание да обяснява факти, които се подразбират от само себе си. Вниманието му беше насочено към друго, той непрестанно шареше с поглед в небето, доловил нещо отвъд сетивните възможности на Рейт. Изведнъж вдигна ръка и посочи:
— Дирдирският въздухолет!
И двамата се шмугнаха под една бетонна козирка, миг по-късно въздухолетът профуча толкова близо, че усетиха полъха от двигателите му.
Корабът описа кръг, върна се и увисна на двеста стъпки над площада.
— Странно — прошепна Траз. — Сякаш знаят, че сме тук.
