В степта бушуваше буря — вече две нощи и един ден. На сутринта на втория ден слънцето изгря в ясното ветровито небе. Съгледвачите излязоха както обикновено, за да дотичат презглава в ранния следобед. В лагера изведнъж се възцари трескава активност. Сгъваха се чергила, събаряха се навесите и се свиваха вързопи. Жените товареха шестколесните платформи и фургоните, мъжете мажеха телата на своите скакуни, оседлаваха ги, привързваха юзди към чувствителните им бърни. Рейт се приближи до Траз Онмале.
— Какво става?
— Забелязали са керван на изток. Ще нападнем при река Йоба. Като Вадуз можеш да дойдеш с нас и да споделиш плячката.
Той заповяда да доведат един скакун. Рейт се покатери боязливо върху двукракото, издаващо неприятен мирис животно. Скакунът се размърда под непривичната тежест и удари в земята с топката на края на опашката си. Рейт дръпна юздите, скакунът приклекна и се понесе с огромни подскоци през степта, а Рейт се вкопчи в него, сякаш от това му зависеше животът — което бе самата истина. Зад гърба му се чуха викове и смях — подигравателни крясъци на опитни ездачи към новака, който изглежда е загазил.
Рейт най-сетне успя да укроти животното и го обърна назад. След няколко минути цялата група се отправи на северозапад, черните чудовища протягаха шии и пръскаха пяна от бърните си, войните подскачаха на седлата, стискаха хълбоците с колена и придържаха с ръце своите шапки. Рейт неволно бе завладян от някаква първична тръпка при вида на тази носеща се през степта в бесен галоп кавалкада.
Близо час хората емблеми препускаха по затревената равнина, като се привеждаха всеки път, когато излизаха на някое било. Хълмовете постепенно се снижаваха, пред тях се разпростря, огромна низина, белязана от тъмни сенки и черни петна. Отрядът спря на един хълм, докато войните се озъртаха във всички посоки. Траз Онмале пое ръководството и издаде заповеди. Рейт доближи скакуна си до неговия и наостри слух.
— … южният път към брода. Ще чакаме при Птичия гъсталак. Илантите първи ще преминат реката — ще идат да огледат Зедова гора и Белия хълм. Тогава удряме право в средата и изчезваме с фургоните със стока. Ясно ли е? Щом е тъй, напред към Птичия гъсталак!
Емблемите се спуснаха надолу по полегатия хълм, право към линията от високи дървета и групата изолирани шубраци, на самия бряг на река Йоба. Когато стигнаха гъстака, те спряха и притихнаха.
Мина време. В далечината се дочу слабо трополене и малко след това керванът се появи. На няколкостотин стъпки отпред яздеха трима войни в лъщящи жълтеникави кожи, нахлупили черни шапки, украсени с лишени от долна челюст човешки черепи. Те също яздеха скакуни, но доста по-едри и очевидно по-добре укротени и обучени, бяха въоръжени с пистолети и къси саби, а напреко на седлата носеха пушки.
Ала малко след това планът на емблемите бе изложен на огромен риск. Вместо да прекосят реката илантите спряха и изчакаха приближаването на кервана, като се озъртаха бдително: Към брега се приближиха шестколесни платформи, натоварени на невероятна височина с вързопи, чували и сандъци, както и с кошове, от които подаваха глави мъже и жени.
Водачът на кервана несъмнено бе човек предпазлив и опитен. Преди фургоните да нагазят в брода, той разположи оръдейни карети да прикриват възможните достъпи за атака и едва тогава прати илантите да огледат отсрещния бряг.
В Птичия гъсталак хората емблеми ругаеха сподавено.
— Съкровища, съкровища! Стока в изобилие! Шейсет натъпкани фургона! Но атаката ще е истинско самоубийство!
— Тъй е. Пясъчните оръдия ще ни пометат като пилци!
— Затова ли чакахме цели три месеца при Валграмските възвишения? Откъде ни сполетя тоз лош късмет?
— Такива бяха знаменията. Снощи, когато погледнах благословената Аз, беше нащърбена и забулена в облаци, несъмнено предупреждение.
— Всичко се обърка, пропадна работата! Трябва да сме под влиянието на Браз.
— На Браз или на онзи чернокос магьосник, който уби Джад Пилуна.
— Вярно! На всичко отгоре се довлече с нас, за да ни провали нападението. След като тук винаги сме успявали!
Гневни погледи стрелкаха Рейт, който се опитваше да изглежда незабележим. Вождовете се събраха на съвет.
— Нищо няма да постигнем, само ще покрием полето с мъртви войни и ще потопим емблемите в река Йоба.
— Щом е тъй, дали да не опитаме да нападнем през нощта?
— Не. Охраната им е нащрек. Техен командир е Баоджиян, а той никога не рискува! Дано душата му иде на Браз!
— И какво излиза — три месеца напразно чакане!
— По-добре така, отколкото да загазим. Да се връщаме в лагера. Жените вече са събрали багажа, потегляме на изток към Мераган.
— Че там е още по-голяма мизерия, отколкото на запад! Какъв отвратителен късмет!
— Знаменията! Знаменията! Всичките бяха лоши!
— Обратно в лагера значи — тук няма работа за нас!
Войните извърнаха животните и без да поглеждат назад, препуснаха право на юг в степта.
Рано същата вечер, все още ядосани, те пристигнаха в лагера. Жените, които бяха събрали багажа, бяха обсипани с проклятия, задето не им поднесли веднага вечеря и бира. След кратка словесна престрелка и едните, и другите най-сетне се усмириха.
Траз Онмале кръстосваше неспокойно из лагера, докато Рейт бе пренебрегван демонстративно от всички. Войните се наядоха с видим апетит, като не спираха да мърморят през цялото време, после, изтощени и обезсърчени, се наредиха около огъня.
Аз вече грееше на тъмния небосвод, но сега в небето се появи и синята луна Браз, която се насочи право към Аз. Шаманите първи забелязаха това и се надигнаха изплашени, сочейки с ръце нагоре.
Луните се сближиха, изглеждаше сякаш всеки миг ще се сблъскат. Войните нададоха ужасени викове. Но Браз застана пред розовия диск и го засенчи напълно.
— Така да бъде! Така да бъде! — провикна се към небето главният шаман.
Траз Онмале се обърна и се отдалечи бавно към мрака, където случайно се намираше и Рейт.
— Каква е тази глъчка? — попита той.
— Не видя ли? Браз надви Аз. Утре вечер ще трябва да отида на Аз, за да изкупя нашите грехове. Без съмнение ти също ще отпътуваш — за Браз.
— Искаш да кажеш — с огън и катапулт?
— Ами да. Трябва да съм щастлив, че носих Онмале толкова дълго. Предишният носител бе на половината на моята възраст, когато го пратиха на Аз.
— И смяташ ли, че този ритуал има някаква практическа стойност?
Траз Онмале се поколеба.
— Това е нещо, което всички очакват — ще поискат да си прережа гърлото до кладата. Не ми остава друго, освен да се подчиня.
— В такъв случай най-добре да тръгнем още сега. Скоро ще заспят като талпи. Когато се събудят, вече ще бъдем далече от тук.
— Какво? Само двамата? И къде ще идем?
— Не знам. Няма ли някоя страна, където хората да живеят, без да се избиват?
— Може и да съществува подобно място. Но не в Аманската степ.
— Да можех да си върна разузнавателния кораб и да имах късмет и време да го поправя, бихме могли да напуснем Тчай и да се върнем на Земята.
— Невъзможно. Часките взеха кораба. За теб той е изгубен завинаги.
— От това се боях. Както и да е, най-добре да тръгнем още сега, щом утре ще бъдем обречени на смърт.
Траз Онмале не сваляше поглед от луните.
