часките, дирдирите и дирдирхората не са невъздържани чревоугодници.
Поеха по склона на един хълм и навлязоха в горичка от ниски дървета със сочни червени и сини плодове, които Траз обяви за отровни. Когато прехвърлиха билото, пред тях се ширна Мъртвата степ — равна, безжизнена пустош, ако се изключеха стърчащите туфи изсъхнала трева и неизменните пътничета. Само на петдесетина крачки от тях се виеше път от два широки коловоза. Идваше от югоизток, заобикаляше, подножието на хълма, минаваше точно под тях и после, на около три мили в югозападна посока, свършваше между купчина скални кули, щръкнали от земята зъбери, които наподобяваха долмени. Пътят продължаваше на северозапад, лъкатушейки през степта. Друг път водеше право на юг през проход в хълмовете, а трети се отделяше на североизток. Траз огледа внимателно зъберите и посочи.
— Я погледни натам с твоя инструмент.
Рейт извади визоскопа и се зае да изучава скалите.
— Какво виждаш? — попита Траз.
— Постройки. Не са много — не стигат дори да го наречем село. А на скалите има картечни гнезда.
— Това трябва да е Казабирският кервансарай — обясни Траз. — Там керваните обменят товари. Оръдията са срещу зелените часки.
Дирдирчовекът размаха развълнувано ръце.
— Може да има и странноприемница. Да вървим. Нямам търпение да се изкъпя. Никога досега не съм бил толкова мръсен.
— С какво ще платим? — попита Рейт. — Нямаме пари, нито стоки.
— Не бери грижа — обяви дирдирчовекът. — Имам няколко секвина, които ще ни стигнат. Ние, от Втората раса, не сме неблагодарници, а и вие ми служихте добре. Дори момчето ще получи изтънчена вечеря, може би за пръв път в живота си.
Траз се озъби, готов да отвърне дръзко, но забеляза, че Рейт се смее, и изкриви лице в кисела усмивка.
— Най-добре да тръгваме, мястото тук е опасно, може да се появят зелените часки. Виждате ли тези дири? Идвали са тук да наблюдават керваните — той посочи на юг, където хоризонтът беше белязан от неравна сива линия. — Ето че се приближава поредният керван.
— В такъв случай — подкани ги Анахо — да побързаме за странноприемницата и да си намерим местенца, преди да е пристигнал керванът. Нямам никакво желание да прекарам още една нощ свит в шубраците.
Чистият въздух и широтата на степта от хоризонт до хоризонт затрудняваха определянето на разстоянията, но по времето, когато тримата се спуснаха от хълма, керванът вече приближаваше по прашния път — колона от шейсет-седемдесет тежкотоварни превозни средства, толкова високи, че изглеждаха сякаш всеки момент ще се прекатурят, докато се поклащаха върху триметровите си колела. Едни бяха задвижвани от мотори, други — теглени от тромави едри чудовища с малки глави, които сякаш се състояха само от очи и зурли.
Тримата спряха край пътя, докато керванът се нижеше край тях. Най-отпред, върху красиви скакуни, яздеха трима илантски съгледвачи, горди като царе — високи, плещести мъже с остри черти и проницателни очи. Кожата им беше сияещо жълта, косите им — гарвановочерни, привързани на плитки и намазани с животинска мас. Имаха високи черни шапки, украсени с човешки черепи, и плитките им бяха пъхнати през задните отвори на черепите. Бяха въоръжени с дълги гъвкави саби, подобни на оръжията на хората емблеми, в коланите им бяха затъкнати пистолети, а от кончовите на ботушите им се подаваха дръжки на кинжали. Те не проявиха никакъв видим интерес към тримата пътници на склона, но несъмнено ги бяха забелязали, огледали и преценили.
Зад тях се поклащаха товарните платформи. Някои бяха отрупани с вързопи и чували, други пренасяха клетки, от които надзъртаха дечица с бледи лица, млади мъже и жени, смесени безразборно. Всяка шеста кола бе оборудвана с картечно гнездо, от което се оглеждаха бдително мъжаги със сивкава кожа, черни жакети и черни кожени шапки. Оръжията им имаха къси, широки дула и вероятно стреляха с куршуми. Имаше и такива с издължени, разширени накрая цеви, за които Рейт предположи, че са огнемети.
Рейт се обърна към Траз:
— Това не е ли керванът, който видяхме при река Йоба?
Младежът кимна мрачно.
— Ако го бяхме нападнали тогава, може би още щях да нося Онмале. Но не съжалявам. Никак не е лесно да си носител на Онмале. Нощем той ми шепнеше.
Десетина от тежкотоварните машини имаха триетажни сгради от черно напукано дърво, с куполи, палуби и сенчести тераси. Рейт ги огледа със завист. Какъв удобен начин да се прекосят безкрайните степи на Тчай! Един особено масивен фургон пренасяше цяла къща със зарешетени прозорци и обковани в желязо врати. През страничен прозорец поглеждаше млада жена с толкова необичайна красота, че омаята и сякаш сама по себе си притежаваше душевност, както емблемата Онмале. Жената имаше крехко тяло, а кожата й бе с цвета на пустинен пясък. Тъмната й коса се спускаше по раменете, очите й бяха златисто кафяви като топази. Носеше малка червена шапка, тъмночервена туника и набръчкани, тук-там изцапани панталони от бял плат. Докато фургонът се клатушкаше край тях, тя погледна към тримата пътници. За един кратък миг очите на Рейт срещнаха нейните и той остана вцепенен от безкрайната тъга, която излъчваха. Фургонът отмина. На отворената врата от задната страна стоеше висока жена с мрачно изражение, искрящи очи и късо подстригана прошарена коса. Завладян от любопитство, Рейт поиска обяснение от Анахо, но той или не знаеше нищо, или не желаеше да говори.
Тримата последваха кервана покрай укрепените зъбери и стигнаха просторен, насипан с пясък двор. Водачът на кервана, дребен и енергичен старец, подреди фургоните в три редици, като товарните платформи бяха непосредствено до складовете, след това идваше ред на клетките с роби и казармите и накрая — най-отвън — каретите с картечните гнезда, чиито оръжия бяха обърнати към степта.
В другия край на двора се издигаше двуетажна глинена къща със скосени стени. На първия етаж беше разположен ханът, кухнята и залата за хранене, на втория имаше тесни стаи с врати и прозорци към терасата. Тримата пътници откриха ханджията в гостната — плещест мъж с черни ботуши и кафява престилка, кожата му беше сива като дървесна пепел. Той повдигна вежди и огледа внимателно Траз с неговото чергарско облекло, после някога разкошните, а сега дрипави одежди на Анахо и накрая прилепналите, земни дрехи на Рейт, след което обяви, че има достатъчно място да ги настани, и дори се съгласи да им намери нови дрехи.
Спалните помещения бяха по-скоро тесни и продълговати килии, които едва побираха нар от плетени около дървена рамка каиши, тънък сламеник, долап с мивка и кана с вода. След пътешествието през степта условията изглеждаха почти луксозни. Рейт се изкъпа, избръсна се с ножа от аварийния комплект и се издокара в новите дрехи, в които се надяваше да не изглежда тъй подозрителен: широки панталони от кафеникаво сив плат, риза от бяла, ръчно тъкана материя и черна жилетка. Той излезе на терасата и огледа прашния двор. Колко далечен му се струваше сега предишният му живот на Земята! Сравнен с причудливата разнородност на Тчай, той изглеждаше скучен и безцветен — и въпреки това все така желан. Рейт не можеше да не признае, че първоначалното му отчаяние вече не бе така мъчително. Новият му живот, въпреки цялата си несигурност, бе изпълнен с разнообразни приключения. Погледна към далечния край на двора, където бе спряла платформата с обкованата в желязо къща. Нямаше никакво съмнение, че момичето е затворник. Каква ли съдба я очакваше, та на лицето й бе изписана подобна мъка?
Рейт се опита да познае нейния фургон, но от това разстояние всички му се струваха еднакви. Толкова по-добре, каза си той. Имаше си достатъчно свои проблеми, та да мисли за една малка робиня, която бе зърнал за не повече от пет секунди. Рейт се прибра в стаята.
Извади някои предмети от аварийния комплект и ги напъха по джобовете си, останалите скри в долапа. Когато се спусна в залата, завари там Траз, който седеше настръхнал на една пейка до стената. В отговор на въпроса на Рейт младежът призна, че никога досега не е попадал на подобно място и не знае как трябва да се държи, за да не се изложи. Рейт се разсмя и го потупа по рамото, Траз се поотпусна и си позволи една измъчена усмивка. Скоро дойде и Анахо, който също се бе преоблякъл и сега изглеждаше като обикновен пътник из степта. Тримата се преместиха в трапезарията, където им поднесоха гъста тъмна супа и питки, но Рейт не беше в състояние да познае продуктите, от които бяха приготвени.
След като се нахраниха, Анахо огледа Рейт със замислено изражение.
