— Е, може и да се приземим живи и здрави — ако имаме късмет — въздъхна Рейт мрачно. — Ти иди отпред и опитай да задействаш маневрените двигатели, аз ще следя какво ще се получи тук.
Измина една минута. Чу се тихо, но нарастващо бръмчене откъм реактивните двигатели и Рейт долови натиска от намаляването на скоростта. Поуспокоен, че импровизираният ремонт ще свърши работа поне засега, той се премести отпред и се настани на креслото.
— Как е положението?
— Не чак толкова зле, в краткосрочен план. След половин час навлизаме в атмосферата, със скорост малко под критичната. Надявам се, че ще успея да осъществя меко кацане. В дългосрочен план обаче нещата са отчайващи. Който и да е уцелил кораба, може да ни проследи до долу с радар. Въпросът е какво ще направи след това?
— Нищо добро — кимна Рейт.
Планетата под тях бързо изпълваше екрана — свят по-замъглен и по-мрачен от Земята, окъпан в жълтеникавокафява светлина. Сега вече можеха да различат континентите и океаните, облаците и циклоните — пейзаж на една зряла планета.
Зад стените се чу вой от триенето с атмосферата и термоиндикаторът поде енергичен възход към червената граница. Рейт внимателно увеличи спирачната тяга. Скутерът започна да забавя скорост, индикаторът трепна и се плъзна назад, към по-безопасни нива. Изведнъж откъм машинното долетя пукот и малкият разузнавателен кораб отново премина към неконтролируемо свободно падане.
— Ето че пак се почва — обяви Рейт. — Какво пък, ще разчитаме на въздушните спирачки. Най-добре да се прехвърлим в катапултните мрежи — той активира страничните криле, задейства хоризонталните стабилизатори и изтегли назад щурвала. С оглушително свистене скутерът започна да изравнява полета си.
— Какви са данните от атмосферния анализ?
— Атмосферата е подходяща за дишане. Доста близка по състав до земната.
— Е, поне да има и нещо добро в лошото.
През визоскопите вече се различаваха и подробности от повърхността. Точно под тях се ширеше просторна и равна степ, покрита на места с оскъдна растителност.
— Никакви признаци за цивилизация — промърмори Уандър. — Не и под нас. Но може би там, на хоризонта — виждаш ли онези сиви петна…
— Ако успеем да приземим скутера и ако никой не ни попречи, докато отстраним повредата, шансовете ни ще нараснат значително… Само че стабилизаторите едва ли са предназначени за твърдо кацане при висока скорост. Най-добре да държим управлението до последния момент и после да катапултираме.
— Съгласен — кимна Уандър. — Виж — посочи той. — Ето там, прилича на някаква растителност. Идеално място за аварийно приземяване.
— Да действаме тогава.
Скутерът отново се наклони, хоризонтът се приближаваше с главоломна скорост. Точно отпред изникна усойна, черна гора.
— На три катапултираме — обяви Рейт. Той изтегли рязко щурвала и носът се повдигна нагоре. Скоростта се снижи и корпусът потрепери.
Едно… две… три! Старт!
Катапултните люкове се отвориха, креслата подскочиха и Рейт изхвърча във въздуха. Но къде беше Уандър? Или неговата катапултна мрежа се бе заплела, или реактивното устройство на креслото не се бе задействало правилно и сега той висеше безпомощно от външната страна на скутера. Парашутът на Рейт се разтвори и той се люшна като махало. Докато се спускаше, креслото му се удари в черния лъскав клон на едно дърво. Ударът го зашемети, той се прекатури на една страна. Скутерът профуча между дърветата и се заби в близкото блато. Пол Уандър висеше неподвижно на ремъците.
Настъпи тишина, нарушавана единствено от пукота на нагорещения метал и слабото свистене под корпуса на скутера.
Рейт се размърда и ритна немощно с крака. Остра болка проряза раменете и гърдите му, той се отказа и увисна неподвижно.
Повърхността бе на десетина метра под него. Слънчевата светлина, както бе забелязал и преди, бе малко по-мъждива и жълтеникава от тази на Земята, а сенките имаха кехлибарен оттенък. Из въздуха се носеха странни аромати, мириси на непознати растителни смоли и дървесни сокове, парашутът му се беше оплел в клоните на лъскаво черно дърво с чупливи листа, които издаваха странен звук, когато той помръдваше. Адам проследи с поглед коридора от натрошени клони до блатото, където скутерът се бе приземил почти хоризонтално. Уандър продължаваше да виси в мрежата отвън, с главата надолу и лицето му бе на сантиметри от мътната вода. Достатъчно бе корпусът да хлътне съвсем малко и той щеше да се удави — ако, разбира се, беше още жив. Рейт започна трескаво да се бори с мрежата. От болката му се зави свят и му призля, ръцете му бяха съвсем отмалели, а когато ги повдигна, усети силно щракване в раменете. Нямаше достатъчно сили да се освободи, какво оставаше да помогне на, Уандър. Дали другарят му беше мъртъв? Нямаше как да разбере. Стори му се, че забелязва конвулсивни потрепвания.
Той напрегна очи. Уандър се свличаше бавно към блатото. Рейт знаеше, че в специално отделение на пилотското кресло има авариен комплект с оръжие и инструменти. Ала заради строшените си кости не можеше да вдигне ръце и да го извади. Дори да се измъкне по някакъв начин от мрежата, щеше да падне на земята и да загине… По-добре да не опитва. Въпреки счупеното рамо и ключица трябваше по някакъв начин да отвори комплекта и да извади отвътре нож и въже.
Някъде отблизо долетя звук от удари на дърво в дърво. Рейт се отказа от опитите си и увисна безшумно. Между дърветата под него се приближаваше, прокрадвайки се почти незабележимо, група мъже, въоръжени с чудновати дълги рапири и тежки арбалети.
Рейт се облещи към тях смаян, подозирайки, че е жертва на халюцинация. Вселената май беше пристрастна към идеята за двукраки създания, повече или по-малко антропоидни, но тези бяха досущ като хора — имаха силни, волеви черти, тела в бакърен цвят, руси и кестеняви коси и рунтави, увиснали мустаци. Носеха странни одежди — широки панталони от раиран кафяв или черен плат, тъмносини или тъмночервени ризи, елеци от сплетени метални брънки и къси черни пелерини. Шапките им бяха изработени от черна кожа и всяка от тях имаше отпред сребриста емблема, около десетина сантиметра в диаметър. Рейт ги разглеждаше с почуда. Това бяха истински варвари, скитаща банда главорези, но без съмнение човеци, тук, на един непознат свят, на двеста и дванайсет светлинни години от Земята!
Войните се изнизаха под него, все така безшумно. Те се спотаиха в сенките, за да разгледат скутера, после водачът им, най-младият от всички, юноша с едва наболи мустаци, излезе на откритото и огледа небето. Към него се присъединиха трима по-възрастни мъже, които носеха синкави и червеникави стъклени топчета на шапките си. Те също обходиха с погледи внимателно и предпазливо небосвода. После младежът даде знак на останалите и те наобиколиха скутера.
Пол Уандър размаха ръка в немощен опит да ги поздрави. Единият от мъжете със стъклени топчета мигом вдигна арбалета си, но младежът му кресна нещо с гневен, заповеднически тон и мъжът отстъпи мълчаливо. Друг войн преряза ремъците на парашута и Уандър се свлече в калта.
Младежът отново изграка нещо, Уандър бе вдигнат на ръце и отнесен на брега.
Междувременно младежът насочи вниманието си към скутера. Той се покатери смело върху корпуса и надникна през катапултните отвори.
Възрастните мъже със синкави и червеникави топчета се бяха върнали обратно в сянката под дърветата и си шепнеха нещо, докато сучеха мустаци и мятаха злобни погледи към Уандър. Един от тях сграбчи с ръка емблемата на кепето си, като че предметът беше подскочил неочаквано или бе издал звук. После внезапно, сякаш стимулиран от този допир, той се приближи забързано към Уандър, извади рапирата и замахна с всичка сила. За ужас на Рейт главата на Пол Уандър се отдели от тялото му и се изтърколи в черната кал.
Младежът явно усети, че зад гърба му става нещо, защото се извърна рязко, нададе яростен вик, скочи на земята и пристъпи към убиеца. Извади сабята си, вдигна я и я залюля така, че острието й отсече емблемата от кепето на нападателя. Младежът се наведе и вдигна блестящото късче метал, сетне измъкна от колана си нож, нанесе няколко удара върху емблемата и я запрати с гневни слова в краката на убиеца. Възрастният мъж се наведе смирено, взе емблемата и отстъпи назад.
