— Сега ще разправят на целия лагер за глупостите, които дрънкаш. Шаманите ще се ядосат. Налага се да ти обясня истинския произход на човека. Виждал ли си двете луни в небето? Розовата се нарича Аз и е обител на блажените. Синята се казва Браз, място на страдания, където злите хора и крътшгеир1 биват пращани след смъртта им. Много, много отдавна двете луни се сблъскали, хиляди нещастници били откъснати от повърхността и паднали на Тчай. Сега техните предци копнеят да се завърнат на Аз — както добрите, така и лошите. Но Съдниците, черпещи мъдрост от сферите, които носят, отделят добрите от лошите и ги пращат там, където им е мястото.
— Интересно — промърмори Рейт. — А как стои въпросът с часките и дирдирите?
— Те не са хора. Дошли са на Тчай от далечни звезди, също както уонките, докато часкоидите и дирдирхората са нечисти мелези. Пнумите и фунгите са обитатели на северните пещери. Тези последните ги изтребваме охотно — той погледна с присвити очи Рейт. — Ако наистина произхождаш от друг свят, не може да си човек и ще трябва да наредя да те убият.
— Решението ми се струва прекалено сурово — заяви спокойно Рейт. — В края на краищата не съм причинил зло никому.
Траз Онмале направи жест с ръка, за да покаже, че въпросът не подлежи на обсъждане.
— Засега ще отложа това решение.
Рейт упражняваше обездвижените си крайници и упорито изучаваше езика. Кратите, както научи, не се придържаха към определено място, а скитаха из просторната Аманска степ, която заемаше южната част на континента, известен като Котан. Те нямаха задълбочени познания за условията в другите части на света. Знаеха, че съществуват още континенти — Кислован на юг, Кхарчан, Качан и Ракх, от другата страна на света. В степта се срещаха и други чергарски племена, в блатата и горите на юг живееха великани и човекоядци, които притежаваха различни свръхестествени способности. Сините часки бяха завладели далечния запад на Котан, дирдирите, които предпочитаха по-студен климат, живееха в Хаулк, полуостров, който се простираше на юг и на запад от Кислован и доближаваше североизточния бряг на Кхарчан.
На Тчай имаше още една раса на пришълци, уонките, но хората емблеми не знаеха почти нищо за тях. С местен произход бе зловеща раса, известна като пнуми, а също и техните безумни роднини, фунгите, за които кратите говореха неохотно и с опасение, снижаваха гласове и поглеждаха боязливо през рамо.
А времето течеше: дни, изпълнени с причудливи събития, нощи на отчаяние и копнеж по Земята. Костите на Рейт започнаха да зарастват и той се зае незабелязано да изучава лагера.
Около петдесетина навеса бяха вдигнати в подножието на хълма и покривите им се допираха, така че откъм небето да наподобяват гънки на местността. Отвъд навесите бяха струпани цял куп огромни, шестколесни товарни коли с двигатели, загърнати с маскировъчни покривала. Рейт беше дълбоко впечатлен от размерите на тези превозни средства и щеше да ги огледа по-внимателно, ако не беше сюрията дечурлига, които го следваха навсякъде и наблюдаваха всеки негов жест. Те усещаха интуитивно, че е различен, и това разпалваше любопитството им. Войните, за разлика от тях, не му обръщаха внимание — мъж без емблема не беше нещо повече от призрак.
В далечния край на лагера Рейт се натъкна на гигантска машина, монтирана върху влекач — огромен катапулт, чието изхвърлящо рамо бе поне десет метра дълго. Обсадна машина? От едната му страна бе изрисуван розов диск, от другата — син, и Рейт предположи, че това са изображения на луните Аз и Браз.
Минаваха дни, превръщаха се в седмици, в месец. Рейт не можеше да си обясни бездействието на племето. Нали бяха чергари, защо се задържаха в този лагер? Всяка сутрин четиримата съгледвачи изчезваха с моторите си, докато черното хвърчило увисваше над лагера и краката на наблюдателя се поклащаха безпомощно в небето. Войните очевидно проявяваха нетърпение и убиваха времето, като се упражняваха с оръжията си. А те бяха три вида: дълги и гъвкави рапири с пробождащ връх и режещо острие като опашката на скат; арбалет, задвижван от еластични въжета и изстрелващ къса переста стрела, и неголям триъгълен щит със заточени и издължени ръбове и остри като бръснач страни, изпълняващ едновременно ролята на отбранително и нападателно оръжие.
В началото за Рейт се грижеше осемгодишна хлапачка, сетне грохнала старица с набръчкано лице и накрая едно момиче, което щеше да е хубаво, ако не беше така меланхолично. Момичето беше на около осемнайсет години, с фини черти и великолепна руса коса, сплетена на плитки. Ходеше боса и беше облечена в роба от груб сивкав плат.
Един ден, когато Рейт седеше на пейката, момичето мина покрай него. Рейт я улови за кръста и я придърпа на коляно. Тялото й ухаеше на треви и папрат, на степен мъх и едва доловим мирис на влажна вълна. Тя го попита с дрезгав и разтревожен глас:
— Какво искаш от мен?
След това понечи да се изправи. Рейт намираше топлината на тялото й за особено примамлива.
— Първо ще махна сламките от косата ти… чакай, не се дърпай — тя се отпусна и го погледна с крайчеца на окото — изненадана, покорна и неспокойна. Рейт среса косите й с пръсти. Момичето седеше притихнало.
— Ето така — рече той накрая. — Сега си много по-хубава.
Момичето изглеждаше като в унес. Помръдна леко и бавно се изправи.
— Трябва да вървя — заяви припряно. — Някой може да ни види — но продължаваше да пристъпва от крак на крак. Рейт понечи да я дръпне обратно, но размисли и я пусна.
На следващия ден тя отново се завъртя около него и този път косата й беше сресана и чиста. Спря недалеч и го погледна през рамо. Рейт си спомни с тъга колко пъти му се бе случвало и други момичета да го поглеждат по този начин — на Земята. В неговия свят момичето щеше да се смята за красавица, а тук, в Аманската степ, тя едва ли имаше представа от подобни неща… Протегна й ръка, тя се приближи, сякаш притегляна въпреки волята си, което вероятно бе самата истина, защото познаваше добре обичаите на племето си. Рейт положи ръка на рамото й, сетне я плъзна около кръста й и я целуна. Тя изглеждаше озадачена. Рейт я попита усмихнато:
— Никой ли досега не го е правил с теб?
— Не. Много е приятно. Направи го пак.
Рейт въздъхна. Какво пък, защо не?… Зад гърба му се чуха стъпки, нещо го блъсна и повали на земята и същевременно той чу забързана и гневна тирада, от която не можа да разбере нито дума. Силен ритник в ребрата прати болезнени вълни към все още незаздравялото му рамо.
Мъжът се приближи към присвилото се момиче, притиснало с юмрук устата си. Той я зашлеви през лицето и продължи да я удря и да я засипва с оскърбления:
— Как смееш да интимничиш с този проклет чуждоземен роб, такава ли е твоята благодарност за чистотата на нашата раса?
Роб? Рейт се надигна от земята. Думата продължи да отеква в съзнанието му. Роб?
Момичето побягна и се скри под един от огромните фургони. Привлечен от шума, на сцената се появи Траз Онмале. Войнът, който бе нападнал Рейт, го сочеше с разтреперан от гняв пръст.
— Този тип е проклятие, черна поличба! Също както вече беше предсказано. Нетърпимо е да допускаме да осквернява жените ни! Той трябва да бъде убит или скопен!
Траз Онмале погледна със съмнение Рейт.
— Не виждам да е сторил нещо лошо.
— Не бил сторил нищо лошо! Само защото аз бях наблизо! Като има сила да прелъстява момичетата, защо не се хване на работа? Трябва ли да му тъпчем търбуха, докато се излежава на възглавници? Да го скопят и да го пратят да плете с жените!
Траз Онмале изрази неохотно съгласие, а Рейт си спомни с тъга за своя авариен комплект, останал да виси на дървото, в който освен лекарства, предавател, визоскоп и батерии, имаше и оръжие. Но със същия успех сега комплектът можеше да е на борда на „Изследовател IV“.
Междувременно Траз Онмале бе пратил да повикат жената касапин.
— И да си вземе острия нож. Робът трябва да бъде укротен.
— Чакайте! — извика Рейт. — Така ли се отнасяте с чужденците? Не знаете ли какво е гостоприемство?
— Не — отвърна Траз Онмале. — Не знаем. Ние сме крати и следваме напътствията на своите емблеми.
