живее — но какво от това? Шансовете му да се върне на Земята вероятно бяха безкрайно малки — а това потискаше естествения му интерес към тази чужда планета.
Нечия сянка падна върху лицето му — над Рейт се надвеси младежът, който му беше спасил живота. След като го разгледа от мрака, младежът коленичи и му предложи купа с нещо, което наподобяваше овесена каша.
— Благодаря… много благодаря — промърмори Рейт. — Но се съмнявам, че ще мога да ям — превръзката ме стяга.
Младежът се наведе напред и заговори с рязък глас. Рейт забеляза, че лицето му изглежда доста навъсено и напрегнато за едно момче, което едва ли имаше шестнайсет години.
С огромно усилие Рейт успя да се подпре на лакът и пое купата. Младежът се надигна и отстъпи няколко крачки назад, наблюдавайки мъчителните опити на Рейт да се нахрани. По някое време той се обърна и извика нещо в тъмнината. Дотича малко момиче. То се поклони, взе купата от Рейт и започна да го храни с искрена загриженост.
Младежът продължаваше да разглежда Рейт, видимо заинтригуван от него, също както Рейт бе объркан и заинтригуван от ставащото наоколо. Мъже и жени в един свят, който се намираше на двеста и дванайсет светлинни години от Земята! Паралелна еволюция? Невероятно! Лъжица след лъжица кашата потъваше в устата му. Момичето, което бе не повече от осемгодишно, носеше парцалива и не особено чиста роба. Петима-шестима мъже от племето дойдоха да гледат, чуваше се гърленият ромон на техните разговори, но младежът не им обръщаше внимание.
Най-сетне купата се изпразни, момичето опря до устните на Рейт чаша с кисела бира. Рейт отпи, тъй като несъмнено това се очакваше от него, макар че напитката дразнеше неприятно небцето.
— Благодаря — прошепна той на момичето, което отвърна със смутена усмивка и побърза да изчезне.
Рейт се излегна на сламеника. Младежът го заговори с груб тон — явно го питаше нещо.
— Съжалявам — отвърна Рейт. — Не разбирам. Но не се дразни — точно сега имам огромна нужда от приятели.
Младежът изостави опитите за контакт и също си тръгна. Изтегнат на сламеника, Рейт се помъчи да заспи. Пламъкът на огъня постепенно отслабваше, животът в лагера замираше.
Някъде отдалече долетя протяжен вик, или по-скоро животински вопъл, трептящ вой, на който отвърна втори, после трети и четвърти. Рейт отново се подпря на лакът и видя две луни в небето — с почти еднакви размери, едната розова, другата бледосиня, която тъкмо бе изгряла от изток.
Минута по-късно друг глас, от по-близо, се присъедини към общия вой. Рейт слушаше учудено — възможно ли бе това да е глас на жена? Още гласове го последваха, подхващайки безсловесен напев, който, заедно с далечния вой, бе като трагичен апотеоз на някакво огромно и непреодолимо злочестие.
Най-сетне напевът утихна и в лагера се възцари тишина. Рейт постепенно се унесе в сън.
На сутринта Рейт успя да разгледа по-добре лагера. Беше разположен в една долчинка между два широки и ниски хълма, сред много подобни възвишения, които се простираха на изток. Тук, по причини, които засега убягваха на Рейт, диваците бяха решили да намерят временно убежище. Всяка сутрин четирима млади войни, увити с дълги кафяви наметала, се качваха на малки електрически мотори и се отправяха в различни посоки из степта. Те се връщаха същата вечер с подробни доклади за Траз Онмале, младия вожд. Всяка сутрин се разпъваше и вдигаше огромно хвърчило, за което бе привързано седем-осемгодишно момче, чието задължение, изглежда, бе да наблюдава околностите. В късния следобед вятърът обикновено утихваше и хвърчилото бавно се спускаше. Момчето обикновено се отърваваше с някой лек удар в земята, макар че мъжагите, които теглеха въжетата, изглеждаха по-загрижени за безопасността на хвърчилото — четирикрило приспособление от черна ципа, изопната върху дървени ленти.
Всяка сутрин иззад хълма на изток долиташе пронизително блеене, което продължаваше около половин час. Глъчката, както узна Рейт, бе причинена от стадо многокраки животни, от които племето си набавяше месо. По това време племенният колач, висока два метра жена с добре очертани мускули, се отправяше към стадото, въоръжена с нож и сатър, за да отреже три или четири крака за храна. Понякога тя режеше парчета от гърба на животните или бъркаше през незараснала рана, за да издълбае малко от вътрешностите. Животните почти не възразяваха, когато им ампутираха крайници, които скоро израстваха наново, ала вдигаха страшна врява, щом се посягаше на вътрешностите им.
Докато костите на Рейт укрепваха, единствените му контакти бяха с жените, покорна и лишена от собствена воля маса, и с Траз Онмале, който посвещаваше почти цялата сутрин на Рейт, за да го учи на критски език и да проследи как се грижат за него. Синтактично не особено сложен, кратският се оказа обременен от досаден набор времена, наклонения и видове. Далеч, след като Рейт се научи да говори, Траз Онмале продължаваше да го коригира строго всеки път, когато допускаше незначителни грешки, или му показваше други начини за прилагане на противоречиви граматически правила.
Рейт научи, че светът, на който се намира, се казва Тчай, а луните са Аз и Браз. Диваците наричаха себе си крати, или „хора емблеми“, заради сребърните, медните, каменните или дървените знаци, които носеха на шапките си. Положението на един мъж се определяше от неговата емблема, която се смяташе за полубожествено същество със собствено име, подробна история, особености и ранг. Нямаше да е погрешно да се каже, че не мъжът носи емблемата, а тя го насочва и ръководи, тъй като му осигуряваше име и репутация и определяше ролята му в племето. Най-високопоставената емблема беше Онмале, носена от Траз, който преди да се сдобие с нея, бил обикновен момък. Онмале беше въплъщение на мъдростта, умението и решителността, както и на неподлежащото на определение кратско вирту. Мъжете се сдобиваха с емблема, като я наследяваха или я отнемаха от притежателя й, след като го убият, но можеха и сами да си направят такава. В последния случай обаче новата емблема не притежаваше свой характер, и вирту, докато носителят й не станеше участник в знаменателни събития и подвизи, след което се сдобиваше със статут. Когато емблемата преминаваше от едни ръце в други, новият й господар волю-неволю бе длъжен да приеме и нейния предполагаем характер. Някои емблеми бяха известни с враждебното си отношение към други и мъжете, които се сдобиваха с тях, бяха длъжни да се съобразяват с това. Имаше емблеми с над хилядагодишна история, някои бяха обречени и прехвърляха проклятието върху притежателите си, други внушаваха на владетелите си храброст и неустрашимост в боя. Рейт не се съмняваше, че познанията му по този въпрос са доста повърхностни и примитивни, сравнени с представите на кратите. Без емблема един член на племето беше като човек без лице, без престиж и предназначение. Той щеше да се превърне в това, което в момента бе и Рейт: роб, или жена, за тези две понятия в кратския имаше една дума.
Колкото и да бе странно, Рейт откри, че хората емблеми го смятат за пришълец от една далечна част на Тчай. Вместо да изпитват страхопочитание, задето се бе появил с разузнавателния скутер, те го мислеха за роб на някоя непозната за тях нечовешка раса, както часкоидите бяха роби на сините часки или дирдирхората на дирдирите.
Когато Рейт чу за пръв път това предположение от устата на Траз Онмале, той го отхвърли възмутено.
— Аз идвам от Земята, далечна планета, където сами сме си господари.
— А кой е построил вашия кораб? — поиска да узнае Траз Онмале със скептичен тон.
— Хората, естествено. Хората от Земята.
Траз Онмале поклати глава със съмнение.
— Как е възможно да съществуват хора толкова далече от Тчай?
Рейт не можа да се сдържи и се разсмя.
— Знаеш ли, и аз си задавах същия въпрос. Как са се появили хората на Тчай?
— Произходът на хората е добре известен — отвърна Траз Онмале със смразяващ тон. — Учат ни на това веднага след като проговорим. Вие не сте ли получавали подобни напътствия?
— О, на Земята вярваме, че човекът произхожда от протохуманоид, който на свой ред произлиза от един древен бозайник и така нататък, до появата на първите клетки.
Траз Онмале погледна с крайчеца на окото към жените, които работеха наблизо. Той им махна грубо с ръка.
— Изчезвайте, обсъждаме мъжки работи.
Жените побързаха да се отдалечат и Траз Онмале ги изпроводи с недоволен поглед.
