Когато дойде на себе си, първото, което чу, бе познатият скърцащ, звук, който бе доловил и по-рано — скръц-скръц… скръц-скръц. Усети, че е завързан, не можеше да помръдне ръцете и краката си. Лежеше на някаква твърда повърхност, която се тресеше и подскачаше — товарната платформа на малък фургон. Колата, изглежда, се движеше по неравен път между хълмовете. Рейт напрегна мишци. Бяха го вързали с груба връв и ожулените китки го боляха силно. Той направи опит да се отпусне, стиснал зъби. От предната част на фургона се чуваше откъслечен разговор, някой се наведе и погледна през рамо към него. Рейт се постара да лежи неподвижно, преструвайки се, че е в безсъзнание, и тъмният силует се обърна напред. Жриците, най-вероятно. Но защо го бяха вързали, вместо да го убият на място?
Рейт смяташе, че се досеща.
Той отново напрегна мишци, но само си причини нови терзания. Който и да го бе вързал, явно беше бързал да приключи по-скоро с това. Бяха му взели само сабята, все още усещаше кесията да се поклаща на колана му.
Фургонът се разтресе силно, Рейт подскочи и при това му хрумна една идея. Изви се на една страна и бавно пропълзя към задния край на фургона, плувнал в пот от страх, че някой може да го забележи. Стигна ръба на платформата, фургонът отново подскочи и Рейт тупна в прахоляка. Колата се отдалечи, друсайки се върху камъните. Без да обръща внимание на раните си, Рейт се изви, обърна се по корем, пропълзя встрани от пътя и се спусна по каменист наклон до сенчеста долчинка. Остана да лежи там, опасявайки се, че всеки момент могат да разкрият бягството му. Но скърцането на фургона бе затихнало в далечината и в нощта не се чуваха никакви звуци, освен шепота на вятъра.
Рейт се надигна, наклони се и се изправи на колене. Опипвайки наоколо в мрака, той откри камък с остър ръб и започна да търка в него вървите на ръцете. Това сякаш продължи безконечно. Китките му се разкървавиха, главата му пулсираше, завладя го странно чувство за нереалност, кошмарно усещане за единение с мрака и скалите, сякаш те всички споделяха общо съзнание. Разтърси глава, за да проясни мислите си, и отново се съсредоточи върху въжетата. Вървите най-сетне се разхлабиха и ръцете му бяха свободни.
Рейт поседя така известно време, мърдайки с пръсти, за да успокои напрегнатите си мускули. След това се наведе да развърже краката си — доста трудна операция в мрака.
Най-сетне се изправи, но му се зави свят и той се подпря на близките камъни. Браз се издигна над най- високия хълм и изпълни долината с бледо зарево. Рейт се изкатери с мъка по склона и излезе на пътя.
Огледа го в двете посоки. Някъде зад него беше Задънска станция, отпред, на неизвестно разстояние, продължаваше да се движи фургонът, вероятно по-бързо, след като жриците бяха забелязали липсата му. Почти със сигурност в същия фургон се намираше и Илин-Илан. Рейт си пое дъх и се затича по пътя, в посоката, в която бе изчезнал фургонът, приготвяйки се за продължително преследване. Според Баоджиян Фазимското кръстовище бе на половин ден път, а Сборището на неизвестно разстояние по-нататък. Изглежда този път през хълмовете бе по-къс и пряк от главния.
Пътят продължаваше да се катери, като извиваше рязко, за да се промуши през клисурите между скалите. Рейт подтичваше уморено, поемайки си мъчително въздух. Беше изгубил надежда да застигне фургона, който бе теглен от яки осмокраки животни. Стигна една клисура, където спря да си поеме дъх, после отново продължи — спускаше се към горска поляна от другата страна, заобиколена от високи дървета. Всичко наоколо бе окъпано в синкавата светлина на Браз. Дърветата имаха причудливи, странни форми, с блестящи бели стъбла, които се издигаха спираловидно и понякога се преплитаха със стъблата на съседните дървета. Листата им бяха като дълги, черни и лъскави коси и всяко от дърветата завършваше вместо с корона, с грубо оформена сфера, която като че ли едва доловимо сияеше.
От гората долитаха звуци: крякане и стенания, изпълнени с такава човешка мъка, че от време на време Рейт спираше и се ослушваше, опрял ръка на кесията, в която държеше енергоклетката.
Браз потъна в гората, мяркаха се отблясъци по листата, между дърветата се проточваха светлинни колони, които сякаш се стараеха да следват темпото, поддържано от Рейт.
Той продължаваше да подтичва, да се препъва и накрая махна с ръка и закрачи бавно. Едро белезникаво същество се спусна безшумно над него. Изглеждаше крехко като пеперуда, с огромни, меки криле и кръгла главица на младенец. Малко по-нататък на Рейт му се стори, че дочува нисък и гробовен глас недалеч встрани от пътя. Но когато спря и наостри слух, не долови нищо. Той продължи, борейки се с убеждението, че върви насън през някакъв безкраен въображаем пейзаж и че краката го носят назад, а не напред.
Пътят се издигаше стръмно и описваше остър завой към поредната тясна клисура. Някога тук го бе запречвала висока каменна стена, сега обаче тя бе съборена. Стърчеше само арката на портала, през който преминаваха коловозите. Рейт спря, споходен от внезапни и необясними опасения. Всичко изглеждаше твърде невинно и прекалено безвредно, за да е истина.
Той вдигна едно камъче и го запокити напред в клисурата. Никакъв отговор, никаква реакция. Рейт напусна пътя и продължи да се прокрадва напред притиснат до стената и после до скалата на клисурата. След стотина стъпки излезе отново на пътя. Погледна в обратна посока, но дори и да имаше някаква опасност, дебнеща при портала, не можеше да я забележи в тъмнината.
Продължи нататък. На всеки няколко минути спираше да се ослуша. Стените на клисурата се отдръпнаха и снижиха, небето се приближи и тчайските съзвездия озариха сивкавите върхове на хълмовете.
Нещо отпред привлече вниманието му — зарево в небето? Шепот, някакъв звук, ту приглушен, ту усилващ се. Пътят продължаваше нагоре и се огъваше над една могила. Рейт спря на върха и погледна надолу, към сцена, причудлива и дива, колкото й самата планета Тчай.
Сборището на Женското тайнство се разполагаше насред неравна поляна, заобиколена от назъбени скали. В средата се издигаше масивна четириетажна постройка от камък, прехвърляща дерето между две канари. Навсякъде се виждаха дървени колиби, кошари и кафези за животни и птици, сеновали, хранилки и ясли. Точно под Рейт имаше щръкнала от хълма тераса, завършваща отзад с двуетажна постройка.
Тържественото събитие вече беше в своя вихър. Пламъци от десетки факли хвърляха червени, алени, пурпурни и оранжеви отблясъци върху двестате жени, които се полюшваха напред и назад в нещо средно между налудничав танц и хипнотичен транс. Те бяха полуголи, облечени само с черни панталони и черни ботуши и дори косите им бяха обръснати до голо. Много от тях нямаха гърди, показваха откровено чифт грозни, разкривени белези — тези жени бяха сред най-активните и маршируваха наоколо с блестящи от пот и животинска мазнина тела. Други, отпуснати на дървени скамейки, проявяваха симптоми на пълна умора и крайно изтощение. Под терасата, в няколко редици от кафези — тесни, ниски клетки, бяха натикани десетина голи мъже. Тъкмо те бяха първоизточникът на пронизителния напев, който Рейт бе чул още зад хълмовете. Всеки път, когато някой от тях замлъкнеше, между решетките под краката му лумваше пламък и нещастникът отново надаваше силни писъци. Пламъците се контролираха от разположен отпред пулт, зад който седеше жена, изцяло облечена в черно, и нямаше никакво съмнение, че тя оркестрира целия този демоничен хор.
„И аз сега щях да пея там — помисли си Рейт, — ако не беше подскочил фургонът.“
Още един певец се отпусна. Пламъците само караха тялото му да се гърчи мъчително. Изтеглиха го на терасата, нахлузиха чувал от прозрачна материя на главата му и го стегнаха на шията, след това го захвърлиха като стар килим през перилата. Междувременно в клетката бе натикан друг нещастник — силен млад мъж с грейнали от омраза очи. Той отказа да пее и изтърпя стоически, със стиснати зъби, поредицата от огнени изригвания. Една от жриците се доближи до клетката, издуха малко дим в лицето му и той запя заедно с останалите.
„Каква безмерна омраза към мъжете“ — мислеше си Рейт. На сцената се появи циркова трупа — високи мършави клоуни с белосани лица и нарисувани черни вежди. Под отвратения поглед на Рейт те заподскачаха и започнаха да се кълчат, да пъчат разголени гърди, докато жриците ги аплодираха с перверзно сладострастие.
След като клоуните се изтощиха, мястото им бе заето от един мим — той носеше перука с дълга руса коса, маска с ококорени очи и засмяна, червена уста, представяйки се за красива жена. „Те мразят не само, мъжете — мислеше си Рейт, — но и младостта, любовта и красотата!“
Докато мимът изпълняваше отвратителния си номер, в дъното на терасата бе дръпната черна завеса, иззад която се появи едър гол идиот с космато тяло и крайници, в състояние на силна еротична възбуда. Той се опитваше да се промуши в клетка от тънки стъклени пръчки, но не знаеше как да се справи с резето. В
