младенци — бяха избивани безпощадно; Рейт успя да се застъпи с известен успех за часкоидите и спаси всички, с изключение на тези в сиво-виолетовите униформи, които споделиха съдбата на своите господари.
Останалите часкоиди — мъже и жени — захвърлиха фалшивите си темета по нареждане на Рейт и се скупчиха, смълчани и настръхнали, в средата на централния булевард.
По залез-слънце милицията, изморена от кланетата и грабежите и натоварена с достатъчно плячка, се събра край градската порта. Тук запалиха огньове и се заеха да приготвят вечерята.
Рейт, който се смили над нещастните часкоиди, чийто свят само за един ден се бе сринал и изчезнал, се приближи до тяхната група. Жените тихо оплакваха мъртвите.
Един плещест мъжага попита с рязък глас:
— Какво смятате да правите с нас?
— Нищо — отвърна Рейт. — Избихме сините часки, защото те ни нападнаха. Вие сте хора, стига да не ни причинявате зло, и ние няма да ви сторим нищо лошо.
Часкоидът изръмжа.
— Вече го причинихте на доста от нас.
— Защото предпочетохте да се сражавате на страната на чуждоземци срещу хората, което е противоестествено.
Часкоидът се намръщи.
— Че какво противоестествено има в това? Ние сме часкоиди, първият стадий на един велик и тайнствен цикъл.
— Пълни глупости — сряза го Рейт. — Вие сте толкова часки, колкото дирдирхората приличат на дирдири. И едните и другите са човеци. Часките и дирдирите са ви поробили, отнели са правото ви на свободно съществуване. Дойде часът да узнаете цялата истина!
Часкоидите извърнаха един по един лица към него.
— Така че, доколкото зависи от мен — продължи Рейт, — можете да живеете както пожелаете. Дадиче е ваш — стига да не се завърнат сините часки.
— Какво искаш да кажеш? — попита с разтреперан глас часкоидът.
— Точно това, което чу. Утре се прибираме в Пера. Дадиче остава за вас.
— Това добре, но ако сините часки се върнат от Сааба, от Дкекме и Азизаудри, както най-вероятно ще направят?
— Избийте ги, прогонете ги! Дадиче вече е град на хора. И ако не вярвате, че сините часки са ви мамили, надзърнете в погребалния дом до стената. Казали са ви, че сте ларви и че малките часки се зараждат в мозъците ви. Идете и огледайте мозъците на мъртвите часкоиди. Няма да откриете зародиши — само човешки мозъци. След това, ако желаете, се върнете по домовете си. Единственият ми съвет е да свалите фалшивите скалпове. Ако ги носите, за нас няма да бъдете хора, а сини часки, и ще се отнасяме с вас, както подобава.
Рейт се върна в своя лагер. Часкоидите, които все още не можеха да повярват на думите му, потънаха безшумно в мрака и вероятно се разотидоха по домовете си.
Анахо го пресрещна на пътя.
— Чух какво им каза. Не знаеш нищо за дирдирите и дирдирхората! Дори теорията ти да е вярна, ние пак си оставаме дирдирхора! Ние признаваме превъзходството на дирдирите и ги смятаме за свой недостижим и мечтан идеал. Тъй както Сянката никога не може да закрие Слънцето, така хората никога не ще надминат дирдирите.
— Знаеш ли — отвърна малко троснато Рейт, — за един интелигентен човек проявяваш досадна упоритост и липса на въображение. Някой ден, сигурен съм, ще осъзнаеш грешката си, а дотогава вярвай, в каквото си искаш.
13.
Преди изгрев-слънце в лагера настъпи раздвижване. Каруци и фургони, натоварени с плячка, поеха бавно на запад и скоро се превърнаха в черни точки на фона на пепелявото небе.
В Дадиче часкоидите, гологлави и малко наподобяващи гноми без фалшивите си темета, събираха трупове и ги отнасяха на една голяма клада, където ги изгаряха. През нощта бяха заловили и няколко укрити сини часки. Кръвожадността на перанците се беше поуталожила и те се задоволиха да ги завържат в обща група, оставяйки ги да се озъртат ококорени, докато хората сновяха наоколо, погълнати от задачите си.
Рейт беше обезпокоен от възможността за контраатака от градовете на сините часки на юг. Анахо се постара да разсее опасенията му.
— Известно е, че не са големи бойци. Заплашват градовете на дирдирите с торпеда, но само за да избегнат войната. Никога не започват първи военни действия, предпочитат да си клечат в градините. Може да пращат часкоиди, за да ни тормозят, но те самите не биха предприели нищо сериозно, освен ако не бъдат заплашени пряко.
— Може и да си прав — Рейт реши да освободи пленените сини часки. — Вървете в своите градове на юг — заръча им той. — И предупредете вашите сънародници в Сааба и Дкекме, че ако ни обезпокоят, ще постъпим по същия начин както с вас!
— Пътят е дълъг — оплака се дрезгаво един от сините часки. — Трябва ли да вървим? Дайте ни един от нашите въздухолети.
— Ще вървите! Не сме ви длъжни за нищо!
Сините часки си тръгнаха.
Все още не напълно убеден, че сините часки няма да потърсят отмъщение, Рейт заповяда да натоварят оръжията на деветте заловени въздухолета и да ги откарат на скрити места сред хълмовете.
На следващия ден в компанията на Траз, Анахо и Дерл той се разходи, без да бърза из Дадиче. Когато стигнаха Техническия център, отново огледа корпуса на комическия кораб, този път в търсене на възможности за неговия ремонт.
— Ако разполагах с всички мощности на тази работилница — въздъхна той, — както и с помощта на двайсетина опитни техници, бих могъл да ремонтирам системата за управление. Може би ще е по-практично да пригодя часката система към кораба, но тогава навярно ще възникнат проблеми в управлението… Дали не е по-добре да се построи нов кораб?
Дерл разглеждаше навъсено разрязания корпус.
— Толкова ли нямаш търпение да напуснеш Тчай? Все още не си посетил Кат, Може след това да не поискаш да си тръгнеш.
— Не е изключено — засмя се Рейт. — Но и ти никога не си идвала на Земята. Може да не поискаш да се върнеш на Тчай.
— Сигурно твоят свят е много странен — унесе се в мисли Цветето на Кат. — Красиви ли са земните момичета?
— Някои от тях — отвърна Рейт и я улови за ръката. — Но на Тчай също има красиви жени. Името на една от тях е… — и той прошепна едно име в ухото й.
Тя се изчерви и закри устата му с ръка.
— Ще ни чуят другите!
Слуги на уонките
1.
На две хиляди мили източно от Пера, над самото сърце на Мъртвата степ, въздухолетът изгуби за миг мощност, после продължи още няколко секунди да се носи гладко, накрая се разтресе и се наклони заплашително на една страна. Адам Рейт се озърна разтревожено и изтича при пулта за управление. Повдигна бронзовия кожух и надзърна сред спираловидните намотки, разноцветните потракващи клапи и ухилените личица на дяволчета, които сякаш целяха съвсем, преднамерено да прикрият най-важните части
