на двигателя2. Към него се присъедини дирдирчовекът Анке ди афрам Анахо.
— Знаеш ли какво може да не е наред? — попита Рейт.
Анахо присви презрително бледите си ноздри и промърмори нещо за „остарели часки машинарии“ и „безумието на тази експедиция“. Рейт, който бе привикнал с променливите настроения на своя спътник, се досети, че Анахо е прекалено суетен, за да признае своето невежество, и твърде надменен, за да декларира липсата си на познания.
Платформата потрепери отново. Почти едновременно с това от четиризъбия сандък от черно дърво върху стената на машинното отделение долетяха стържещи звуци. Анахо замахна и стовари юмрук върху потъмнелия капак. Стърженето и вибрациите изчезнаха.
— Корозия — обяви той. — Електроморфични въздействия в продължение на стотици години. Предполагам, че това е копие на неуспешната модификация „Хейзеким бурса“, която дирдирите изоставиха преди двеста години.
— Ще можем ли да го поправим?
— Че аз откъде да знам? Не бих посмял дори да пъхна пръст вътре.
Те се заслушаха отново. Двигателят, изглежда, се бе върнал към нормалния си ритъм. Рейт върна кожуха на мястото му и двамата се изкатериха на предната тераса.
Траз лежеше свит върху една седалка, след като бе изкарал цялата нощ на вахта. В мекото зелено кресло, под красивия стенен фенер седеше Цветето на Кат, свила единия си крак под другия и подпряла брадичка на лакътя, с поглед, зареян на изток, където трябваше да се намира Кат. Седеше така от часове, без да забелязва вятъра, който развяваше косите й, и не бе промълвила нито дума. В Пера тя копнееше да се завърне в Кат, не можеше да говори за нищо друго, освен за красотата и блясъка на двореца Син нефрит и за благодарността на баща й, когато Рейт я заведе у дома. Разказваше им с подробности за ослепителните балове, екстравагантните забавления, водните фиести, за маскарадите и срещите през новия цикъл.
— Цикъл, какъв цикъл? — попита Рейт и Илин-Илан, Цветето на Кат се разсмя свенливо.
— Просто там така стават нещата. Всеки трябва да знае какво иска, а който е най-умен, пръв го получава. Всичко е толкова забавно!
Но сега, когато наближаваха края на пътуването си, настроението на Цветето на Кат рязко се промени. Изведнъж стана замислена, унесена и избягваше всякакви въпроси относно причината за нейната затвореност. Рейт повдигна рамене и я остави на мира. Изглежда, в чувствата им беше настъпил разрив, какво пък, толкова по-добре, рече си той. Но продължаваше да го измъчва въпросът: Защо? Имаше две причини да лети за Кат: първо, да изпълни обещанието си към момичето, и второ, да открие, поне така се надяваше, техническа база, позволяваща построяването на космически кораб, независимо колко малък и примитивен може да е той. Ако би могъл да си осигури подкрепата на господаря Син нефрит, толкова по- добре. И действително, подобна подкрепа щеше да бъде жизненоважна.
Пътят за Кат минаваше през Мъртвата степ на юг, покрай Ойзаналайските планини, после извиваше на североизток, през степта Лок Лу, през Зхаркен, или Дивата пустош, над Аченкинския пролив до град Нерв и после отново на юг, покрай кхарчанския бряг, до Кат. Щеше да е истинско бедствие, ако въздухолетът се повреди над всяка една от тези точки преди Нерв. Сякаш за да подчертае тази мисъл, платформата отново се разтресе и неохотно възстанови нормалния си полет.
Денят отмина. Под тях се изниза Мъртвата степ, еднообразна сиво-кафява равнина, под бледото сияние на Карина 4269. По залез-слънце те прекосиха река Ятъл и цялата нощ летяха, озарени от розовото сияние на Аз и синкавото на Браз. На сутринта от север се появиха ниски хълмове, които бързо набраха ръст и се превърнаха в Ойзаналаите.
Късно същата сутрин се приземиха край неголямо езеро, за да попълнят запасите си от прясна вода. Траз беше неспокоен.
— Наблизо има зелени часки — посочи той една гора на около миля южно от тях. — Спотайват се и ни наблюдават.
Преди да напълнят резервоарите, от гората изскочи отряд от четирийсет зелени часки, възседнали бързоноги скакуни. Илин-Илан се забави при качването на въздухолета и Рейт бе принуден да я побутне. Анахо подаде тяга — вероятно премести твърде припряно ръчката, защото двигателят изпърпори жалостиво и платформата потрепери безпомощно.
Рейт изтича отзад, вдигна кожуха и стовари юмрук върху черния сандък. Стърженето изчезна и платформата започна да се издига, едва на метри от приближаващите се зловещи войни с техните триметрови мечове. Скакуните заковаха на местата си, зелените часки вдигнаха арбалети и пуснаха залп от железни стрели. Но платформата вече бе на стотина метра височина, само няколко стрели се удариха в корпуса, достигнали предела на своята траектория, и после паднаха обратно.
Изтерзаван от зачестяващи пристъпи на стържене и разтрисане, въздухолетът се понесе колебливо на изток. Зелените часки се втурнаха да го преследват, ала въпреки неистовия вой на двигателя и спорадичните пристъпи от машинна кашлица корабът скоро набра преднина.
Полетът стана почти непоносим. Рейт блъскаше черния сандък отново и отново, ала без осезаем ефект.
— Трябва да се опитаме да го поправим — заяви той на Анахо.
— Бихме могли. Но само след като се приземим.
— В степта? След като зелените часки са наблизо?
— Едва ли ще издържим още дълго във въздуха.
Траз посочи на север, където хълмовете се редуваха с високопланински плата.
— Най-добре да се приземим на някое от онези била.
Анахо изви платформата на север, което предизвика ново, още по-заплашително клатушкане, а носът започна да подскача като ексцентрична детска играчка.
— Дръжте се! — извика Рейт.
— Съмнявам се, че ще стигнем дори до първия хълм — промърмори Анахо.
— Зад него има удобно плато! — посочи Траз. Рейт забеляза, че зад хълма бе разположено подходящо плато с почти отвесни стени — въпросът бе дали въздухолетът ще издържи дотам.
Анахо снижи скоростта и сега те почти се рееха в небето. Въздухолетът преодоля бавно пропастта пред второто плато и се приземи върху него. Липсата на движение бе като тишина след оглушителен трясък.
Пътниците слязоха от въздухолета с вдървени от мъчителния полет мускули. Рейт огледа с отвращение хоризонта — трудно бе да си представи човек по-изолирано място от това, на четиристотин стъпки над центъра на Мъртвата степ. Толкова за надеждата му да стигнат безпрепятствено Кат.
Траз доближи ръба на платото и надзърна в пропастта.
— Кой знае дали ще успеем да слезем?
Аварийният комплект, който Рейт бе успял да измъкне от повредения разузнавателен кораб, съдържаше игломет, енергоклетка, визоскоп, нож, антисептични медикаменти, огледало и дълго хиляда стъпки здраво въже.
— Можем да се спуснем — изтъкна той. — Макар че лично аз бих предпочел да летим — после се обърна към Анахо, оглеждащ с мрачен поглед въздухолета. — Как мислиш, има ли надежда да го ремонтираме?
Дирдирчовекът потри с видимо отвращение дългите си тънки ръце.
— Сигурно си даваш сметка, че не съм бил обучен за подобни неща.
— Покажи ми къде е повредата — настоя Рейт. — А аз ще се опитам да я отстраня.
Лицето на Анахо се издължи още повече. Рейт беше живото опровержение на най-скъпоценните му аксиоми. Според ортодоксалната дирдирска доктрина, дирдирите и дирдирхората бяха възникнали едновременно от първородното яйце на родния свят на дирдирите Сибол, единствените истински човеци бяха дирдирхората, всички останали — техни уродливи подобия. Анахо срещаше сериозни затруднения в опитите си да обясни необичайната компетентност на Рейт от гледна точка на собствените си разбирания и виждания за света и отношението му по въпроса представляваше любопитна смесица от ревниво неодобрение, полугласно възхищение и неохотна лоялност. И ето че сега, изправен пред перспективата да му позволи да се прояви в още една област, той изтича при кърмата на въздухолета и пъхна издълженото си лице под кожуха на двигателя.
