Може би наистина бе луд…
На сутринта Рейт бе възвърнал понакърненото си самочувствие и дори откриваше известен, макар и зловещ хумор в ситуацията. Тъй като не виждаше никакви причини да променя плановете си, той подкара подрусващия се въздухолет на юг. Гората отстъпи място на шубраци, които на свой ред се превърнаха в пасища и изолирани нивици със самотни колиби, дървени стражеви кули стърчаха край прашните пътища. Въздухолетът показваше трайна тенденция към пълна разруха и поведението му бе все по-нестабилно. Малко преди пладне наближиха верига от ниски хълмове и машината отказа да набере височината, необходима да ги преодолеят. По странна и добронамерена прищявка на съдбата точно пред тях се показа тесен проход, през който се промушиха на височина от десетина стъпки.
От другата страна се простираше Дуан Жер и Коуд — гъсто застроен град със старинен изглед. Къщите му бяха от избеляло дърво, с щръкнали островърхи покриви и наклонени фронтони, ексцентрични капчуци, капандури и високи комини. Десетина кораба сновяха из пристанището, още толкова бяха закотвени на кея, заобиколен от множество складове. В северната част на града бе разположена просторна станция за кервани, заобиколена от странноприемници, гостилници и още складове. Поляната пред станцията изглеждаше най-подходящото място за приземяване на въздухолета. Рейт се съмняваше, че машината би издържала в полет още десетина мили.
Платформата се спусна с наведен нос — репулсаторите нададоха пронизителен вой и сетне замлъкнаха окончателно.
— Това е — обяви с въздишка Рейт. — Добре, че стигнахме.
Групата събра оскъдния си багаж и изостави въздухолета на мястото, където се беше приземил.
В края на поляната Анахо разпита за някакъв търговец на животински тор и бе посъветван да го потърси в „Гранд Континентал“, най-добрия хотел в града.
Коуд беше оживен град. По криволичещите улички, озарени с кехлибарена светлина, се разхождаха мъже и жени от различни раси и националности: жълти и черни островитяни, търговци на дървесна кора от Хорасин, загърнати в сивкави наметала; белокожи мъже от Аманската степ като Траз; дирдирхора и техни мелези; джуджеподобни сиепи от източните хълмове на Ойзаналаите, прехранващи се като улични музиканти, и плосколики, мъртвешки бледи скитници от далечния юг на Кислован. Таните, местните жители, бяха приветливи хорица с миши лица, изпъкнали, загорели на слънцето скули и рижави или тъмнокестеняви коси, подстригани на паница до ушите и челата. Обичайните им дрехи се състояха от скъсени до коленете бричове, бродирани жилетки и широки черни шапки с периферия. Навсякъде се виждаха паланкини, носени от ниски загрубели мъже със странно издължени носове и жилави черни коси, вероятно принадлежащи към отделна раса, тъй като Рейт не видя никой от тях да се занимава с друго. По-късно той научи, че произхождат от Грени, един район в горната част на Дуан Жер.
Стори му се, че зърна на един балкон дирдир, но не беше сигурен. Малко по-нататък Траз го сграбчи за лакътя и му посочи двама мършави мъже с увиснали черни панталони, черни наметала с високи яки, които почти скриваха лицата им, и широки цилиндрични шапки с голяма периферия — загадъчни и интригуващи, но и някак карикатурни създания.
— Пнумеци! — прошепна младежът и в гласа му се долавяше изненада и гняв. — Погледни ги само! Крачат между хората, без да се озъртат, а кой знае какви странни мисли се въртят в главите им!
Стигнаха хотела, несиметрична сграда на три етажа, с кафене на предната веранда и ресторант, облицован в черно дърво, отзад, както и с надвесени над улицата тераси. В приемната съдържателят набързо им прибра парите и в замяна им раздаде тежки ключове от черно ковано желязо и ги упъти към техните стаи.
— Идваме отдалеч — обясни Анахо. — Имаме нужда от баня, ароматни мехлеми, чисти завивки, а после ще вечеряме.
— Всичко ще бъде, както го поръчахте.
Час по-късно, изкъпани и освежени, четиримата се срещнаха в просторното преддверие. Тук към тях се приближи мъж с черна коса и очи и мрачно меланхолично лице.
— За пръв път ли идвате в Коуд? — поинтересува се той любезно.
Анахо, внезапно завладян от подозрение, се отдръпна сепнато.
— Ни най-малко. Били сме тук и друг път и не се нуждаем от нищо.
— Аз съм представител на гилдията на роботърговците и ще направя предварителна оценка на вашата група. Момичето е ценно, момчето не чак толкова. Дирдирхората по правило са безполезни, освен за чиновническа или административна служба, но в момента няма търсене за подобни постове. Ти можеш да бъдеш събирач на охлюви или ядкотрошач, сиреч нископлатен работник. Този човек, какъвто и да е, по произход, изглежда подходящ само за тежка физическа работа и ще бъде продаден на стандартната цена. Като се вземе предвид всичко това, определям седмичната ви застраховка на десет секвина.
— Застраховка за какво? — попита Рейт.
— За да не бъдете пленени и продадени — отвърна с тих, но заплашителен тон агентът. — Винаги има голямо търсене на опитни работници. Но за десет секвина на седмица — добави той триумфално, — можете да кръстосвате денем и нощем улиците на Коуд толкова безопасно, сякаш самият демон Харасти е кацнал на раменете ви!
Рейт се понадигна, едновременно развеселен и ядосан. Анахо заговори с най-носовия си глас:
— Я да видим някакви документи.
— Документи? — повтори мъжът с увиснала брадичка.
— Препоръчителни писма, значка, патентно свидетелство. Какво? Нищо ли нямаш? За глупаци ли ни вземаш? Я да се махаш оттук!
Мъжът си тръгна с навъсено изражение.
— Този наистина ли беше мошеник? — попита Рейт.
— Човек никога не знае, което не означава, че трябва да се доверяваме с лека ръка. Хайде да ядем, апетитът ми се е разпалил след седмиците с вкиснати варива и плодове на пътниче.
Те се настаниха в столовата — голямо помещение с остъклен таван, през който се процеждаше бледо жълтеникава светлина. Денят бе чудесен, отсрещният прозорец разкриваше завладяваща гледка към Дуан Жер и завихрените от вятъра купести облаци на хоризонта.
Столовата беше пълна почти наполовина — около двайсетина души се хранеха от, дървени чинии и гледжосани червеникави купи, разговаряха приглушено и зяпаха съседите си с прикрито любопитство. Траз се озърташе неспокойно и току повдигаше вежди, смутен от целия този прекомерен лукс — сигурно за първи път виждаше подобен разкош, помисли си Рейт.
Той забеляза, че Илин-Илан е втренчила поглед към другия край на помещението, сякаш изненадана от това, което бе видяла там. Тя извърна почти веднага очи с объркан и засрамен вид. Рейт проследи предполагаемата посока на погледа й, но не забеляза нищо тревожно или необичайно. Реши, че ще е по- добре да не я разпитва, тъй като най-много щеше да си спечели хладен и презрителен поглед. Той се подсмихна неволно. Каква странна ситуация, сякаш девойката се опитваше всячески да разпали неприязънта си към него! Съвсем разбираемо, естествено, ако предположенията на Анахо бяха верни. Чудатото поведение на момичето бе обяснено само след миг от сардоничния дирдирчовек.
— Обърни внимание на онзи тип на крайната маса — прошепна Анахо. — С пурпурно зеления мундир.
Рейт извърна бавно глава и видя млад и напет хубавец с грижливо сресана коса и гъсти златисти мустаци. Той носеше елегантни дрехи, макар и малко смачкани и захабени: избелял жакет от мека кожа и жълти бричове с плисета, пристегнати на коленете и глезените с катарами във формата на фантастични насекоми. На главата му се мъдреше килната квадратна шапка от мека кожа, украсена с пискюли, завършващи с едри топчета, които се полюшваха отпред, елегантно пенсне с фина златна рамка бе прищипано на носа му. Анахо продължи да шепне:
— Следи го внимателно. Виж какво ще стане, когато ни забележи — когато види момичето.
— Но кой е той?
Анахо размърда сърдито пръсти.
— За името ли питаш? Не го зная. Колкото до положението му — високо е най-вече по негово мнение.
