Той даде увеличение и едва сега откри, че фигурите без никакво съмнение принадлежат на уонкоиди — с брашнено бяла кожа и остригани до голо, почти плоски скалпове. Лицата им изглеждаха равни, но същевременно мрачни и навъсени; бяха облечени с черни дрехи, слято горнище и долнище като комбинезон, върху който висяха дребни инструменти, уреди и апарати. Докато крачеха от една сграда към друга, те разглеждаха „Варгаз“ и за един миг Рейт придоби усещането, че го виждат, сякаш са на ръка разстояние. Той се дръпна и свали визоскопа.
Анахо го изгледа внимателно.
— Какво има?
— Видях двама уонкоиди… Дори уродлив мутант като теб изглежда почти нормален в сравнение с тях.
Анахо се закиска.
— Истината е, че трудно можеш да ги отличиш от типичния получовек.
Рейт не искаше да спори, още повече че не можеше да определи точно какво бе съзрял в онези две безизразни бели лица. Той погледна отново през визоскопа, но уонкоидите бяха изчезнали. Дордолио също бе излязъл на палубата и беше втренчил възхитен поглед в неговия визоскоп.
— Що за инструмент е това?
— Електронен оптичен прибор — отвърна Рейт, без да си дава труда да обяснява.
— Никога не съм виждал такъв — Дордолио вдигна очи към Анахо. — Дирдирско производство ли е?
— Мисля, че не — поклати глава Анахо, който предчувстваше забавлението.
Дордолио изгледа учудено Рейт.
— Тогава е часки или уонкски? — той се наведе да разчете отблизо надписите. — Каква е тази писменост?
Анахо сви рамене.
— Непозната за мен.
— А за теб? — обърна се Дордолио към Рейт.
— За мен е съвсем позната — подсмихна се Рейт. — Тук пише:
„Федерална космическа агенция Отдел за разработка и производство на инструменти. Фотоувеличителен бинокулярен телескоп, модел XI 1000 Непроекционен, да не се използва в пълна тъмнина ВАФ-1303-К-29023 Използвайте само зарядно устройство тип Е5. При лошо осветление включете кориметричния компенсатор. Не гледайте право към слънцето при максимално увеличение, в случай на повреда на засенчващите щори е възможно увреждане на зрението.“
Дордолио се облещи.
— И на какъв език е това?
— На един от многото човешки езици — обясни Рейт.
— Но от кой край? Доколкото ми е известно, хората във всички страни на Тчай говорят един и същи език.
— Предпочитам да не отговарям — за да не затруднявам и двама ви. Продължавайте да ме смятате за болен от амнезия.
— За глупаци ли ни вземаш? — изръмжа Дордолио. — Да не сме малки деца, че да се измъкваш с подобни отговори?
— Понякога — намеси се Анахо, без да се обръща конкретно към някого от двамата — да съхраниш един мит е по-мъдро, отколкото да го развенчаеш. Твърде много знания могат да станат бреме.
Дордолио се зае да дъвче нервно края на мустака си. Продължаваше да поглежда крадешком визоскопа, после се завъртя рязко и си тръгна.
Отпред се появиха още три острова, които се издигаха стръмно над водата, и всеки бе заобиколен с черна стена, зад която се виждаха същите ексцентрични сгради. Сянка легна на хоризонта зад тях — континентът Качан.
През целия следобед сянката се изпълваше с плътност и детайли, за да се превърне в планини, издигащи се над морето. „Варгаз“ хвърли котва край брега, почти в подножието на планината, а около върховете на мачтите закръжиха птици с дълги криле, заради които наподобяваха грозни черни хвърчила. Те издаваха печални звуци и тракаха зловещо с човки. На южния бряг се издигаше град, в който си даваха среща най-различни стилове: от една издатина на север стърчеше уонкска крепост, отдалече напомняща гигантски храсталак от черни кристали, а равнината на изток бе площадка на космодрум, на който се виждаха кораби с разнообразни размери и форми.
Рейт огледа планината през визоскопа и насочи прибора към космодрума на изток. „Интересно — мислеше си той. — Много интересно наистина.“
Капитанът обясни, че пристанището се нарича Ао Хидис, един от важните центрове на уонките.
— Нямах намерение да се спускаме толкова на юг, но след като сме тук, ще се опитам да продам малко кожи и гренийско дърво, в замяна ще купя уонкски химикали за Кат. Искам да предупредя тези от вас, който възнамеряват да слязат на сушата. Тук всъщност има два града; Ао Хидис, който е градът на хората, и още един град, чието име не съм в състояние да произнеса и който е обитаван от уонките. В града на хората се срещат няколко типа човеци, между които локхарите, но най-много са черните и пурпурните. Те не се смесват помежду си, признават само своя вид. Можете да крачите без страх по улиците, да влизате във всеки отворен магазин. Но не влизайте в затворени магазини или кръчми, независимо дали са на черните или на пурпурните, защото шансът да излезете, е нищожен. Няма обществени бордеи. Ако купувате от дюкяна за черни, не спирайте със стоката пред дюкян за пурпурни, ще бъдете прогонени и вероятно нагрубени, а в някои случаи е възможно и да ви нападнат. Обратното също е в сила. Колкото до града на уонките, там няма какво да правите, освен да зяпате тези създания, на което те не ще възразят, тъй като, изглежда, това не ги безпокои. С други думи, скучно пристанище с доста ограничени възможности за забавление на сушата.
„Варгаз“ се изравни с пристана, с развят над втората мачта флаг.
— При последната си визита търгувах с пурпурните — обясни капитанът на Рейт, който бе излязъл на квартердека. — Те осигуряват сносно обслужване на приемлива цена. Не виждам причини да променям избора си.
„Варгаз“ беше посрещнат от неколцина пурпурни докери — те имаха овални лица, яйцевидни глави и кожа в тъмновиолетов цвят. От близкия склад надзъртаха черни с враждебни изражения. Физиономиите им наподобяваха тези на пурпурните, но кожата им беше тъмно сивкава, почти антрацитна.
— Никой не знае причината — продължаваше прекъснатите си обяснения капитанът, вероятно имайки предвид цветовата разлика. — Една и съща майка може да роди както пурпурно, така и черно детенце. Някои го обясняват с храната, други твърдят, че са виновни строго определени лекарства, трети смятат, че се дължи на болести, засягащи хроматичните жлези в майчината утроба. Но черни и пурпурни не могат да се кръстосват, няма никакъв резултат. Всъщност, говори се, че подобно нещо не може и да се случи, дори идеята за това предизвиква ужас в душите и на едните, и на другите. По-скоро биха се чифтосвали с нощни кучета.
— А как стои въпросът с дирдирчовека? — попита Рейт. — Има ли опасност да проявят враждебно отношение към него?
— Ами! Уонките не обръщат внимание на подобни дреболии. Сините часки, ето кои се славят със садистичните си предпочитания. Стриктните правила на дирдирите са широко известни. Ако трябва да се осланям на собствения си опит, уонките са най-безразличните и самовглъбени същества на Тчай, те рядко безпокоят хората. Виж, уонкоидите са от друга порода, студени са като вампири и е за предпочитане да не им пресичаш пътя. Ето че акостирахме. Ще слизате ли на брега? Не забравяйте моите предупреждения: Ао Хидис е опасен град. Не общувайте нито с черните, нито с пурпурните, не разговаряйте с никого, не се замесвайте в нищо. При последното посещение изгубих един моряк, който купи шал в магазин за черни, после пи вино в кръчма за пурпурни. Когато се прибра на борда, от устата и ноздрите му бликаше черна пяна.
Анахо предпочете да остане на „Варгаз“. Рейт слезе на брега с Траз. Двамата прекосиха пристанището и се озоваха на улица, павирана с плочки от слюда. Къщите от едната страна бяха построени от грубо
