— Яосите са непостоянен народ — обясни Анахо. — Безполезно е да се ядосваш с тях.
Навътре от пристанището градът постепенно придоби истинския си вид. Широки и пусти улици между сгради с плоски фасади от гледжосани тухли, под стръмни покриви с кафяви керемиди. На много места признаци на изтънчена разруха. Нямаше го оживлението на Коуд, малцината минувачи, които срещнаха, се държаха със скромна резервираност. Някои носеха костюми със сложна кройка, бели ленени ризи, вратовръзки, завързани на заплетени възли. Други, очевидно с по-ниско положение, се разхождаха в широки бричове и зелени и бежови жилетки, под които прозираха фланели в мрачни тонове.
Дордолио ги отведе до магазин с просторна предна витрина, в който десетина мъже и жени шиеха дрехи! Даде знак на тримата да го последват и влезе вътре. Рейт, Анахо и Траз също пристъпиха и зачакаха, докато кавалерът разговаряше енергично с плешивия стар собственик. Когато приключи, се върна при Рейт.
— Обясних какви са нуждите ви, галантеристът ще се погрижи да ви избере нещо подходящо от наличните запаси в склада на поносими цени.
Появиха се трима бледи млади мъже, които тикаха стойки на колела, отрупани с готови дрехи. Собственикът направи бърз подбор и подреди дрехите пред Рейт, Траз и Анахо.
— Тези, струва ми се, ще задоволят изискания вкус на господата. Ако пожелаят да се преоблекат веднага, съблекалнята е в дъното.
Рейт огледа дрехите с критичен поглед. Платът изглеждаше груб и долнокачествен, цветовете — прекалено крещящи. Рейт погледна към Анахо, чиято замислена усмивка отразяваше сходни подозрения. Той се обърна към Дордолио:
— Твоите дрехи също не са стока. Защо не опиташ някои от тези?
Дордолио се отдръпна и повдигна вежди.
— Нямам нищо против дрехите си.
Рейт върна облеклата обратно на закачалката.
— Не са подходящи — заяви той на галантериста. — Покажете ми каталога или това, което използвате за модел.
— Както желаете, господине.
Под сериозния поглед на Анахо Рейт прегледа тетрадка със стотина разноцветни скици. Накрая посочи един строг костюм в тъмносиньо.
— Защо не този?
Дордолио изпръхтя нетърпеливо.
— Това е костюм, подобаващ за заможен зарзаватчия и предназначен за погребални церемонии.
— А този? — Рейт посочи друг.
— Още по-неподходящ — всекидневни дрехи за млад философ с безупречен вкус, предназначени за посещение на провинциален имот.
— Хм. Добре тогава — Рейт се обърна към галантериста, — покажете ми какви дрехи би носил млад философ с безупречен вкус при неофициално посещение в града.
Дордолио изсумтя. Понечи да заговори, но размисли и им обърна гръб. Галантеристът даде заповеди на своите помощници. Рейт кимна многозначително на Анахо.
— За този господин донесете пътнически костюм за сановник от висшата каста. А за този — и посочи Траз — обичайните одежди на млад господар. Донесоха нови дрехи, подозрително различни от тези, които бе поръчал в началото Дордолио.
Тримата се преоблякоха, галантеристът нанасяше леки корекции, докато Дордолио стоеше отстрани и подръпваше нервно мустак. По някое време не издържа и изплю камъчето.
— Хубави дрехи, разбира се. Но дали са подходящи? Ще изненадате всички, когато поведението ви остане в разрез с външния вид.
Анахо отвърна презрително:
— Да не искаш да влезем в Сетра облечени като селяндури? Дрехите, които ни беше подбрал, щяха да ни изкарат точно такива.
— И какво значение има? — провикна се Дордолио е рязък глас. — Беглец дирдирчовек, чергарче от степта и мистериозен странник с необяснима амнезия. Не е ли абсурдно да се издокарват подобни типове в дрехи на благородници?
Рейт се засмя, Анахо щракна с пръсти, Траз изгледа Дордолио с безкрайно отвращение. Рейт плати сметката.
— А сега — подхвърли кавалерът, — да вървим на летището. Щом настоявате за най-доброто, ще наемем въздухолет.
— Не толкова бързо — спря го Рейт. — Грешиш, както обикновено. Трябва да има и друг, не тъй показен начин да стигнем Сетра.
— Естествено — кимна Дордолио с ехидна усмивка. — Но хората, които се обличат като господари, трябва да се държат като такива.
— Да речем, че сме от скромните господари — каза помирително Рейт. Той повика галантериста. — Вие как пътувате до Сетра?
— Аз съм човек без висок сан и положение, затова използвам вагонетка.
Рейт се обърна към Дордолио.
— Ако все още държиш да летиш с въздушен кораб, пътищата ни се разделят тук.
— С най-голямо удоволствие, стига да ми услужите с петстотин секвина.
Рейт поклати глава.
— Не и този път.
— В такъв случай аз също ще прибягна до вагонетка.
Докато крачеха по улицата, Дордолио неочаквано смекчи поведението си.
— Ще откриете, че яосите обръщат голямо внимание на съгласуваността и хармонията. Сега сте облечени като важни персони, без никакво съмнение трябва да се държите подобаващо. И тогава всичко ще се нареди.
Във вагонното депо Дордолио поръча на чиновника първокласен транспорт — малко по-късно на перона изтрополи продълговата вагонетка, която се поклащаше на две колела върху бетонен улей. Четиримата влязоха в купето и се настаниха на тапицираните с червен плюш седалки. Вагонетката се разтресе, чу се скърцане и те напуснаха станцията и потеглиха през катайската провинция.
Рейт оглеждаше заинтригувано и донякъде удивено причудливата машина. Двигателят й бе доста малък, но същевременно мощен и със сложна конструкция, защо обаче самата вагонетка изглеждаше тъй нескопосана? Колелата — когато вагонетката достигна максимална скорост от около сто километра в час — се издигнаха върху въздушни амортисьори, които значително омекотиха друсането, освен в онези моменти, когато попадаха в пролуки между улеите — тогава цялото купе се разтърсваше ужасно.
Яосите, заключи Рейт, са отлични теоретици, но слаби инженери.
Вагонетката потракваше равномерно през живописен земеделски район, далеч по-цивилизован от всичко, което досега Рейт бе виждал на Тчай. Във въздуха се стелеше мъгла, която придаваше на слънчевите лъчи златисти отблясъци, сенките бяха почерни от черното. Прекосяваха горички, минаваха в близост до превити от плод овощни дръвчета, покрай паркове и имения, разрушени каменни стени, селца, в които едва половината от къщите изглеждаха обитаеми. След като се изкачиха на високо голо поле, те се понесоха право на изток, през мочурища и храсталаци, между които се подаваха варовикови скали. Не видяха жива душа, макар че на няколко пъти Рейт зърна в далечината силуетите на порутени замъци.
— Призрачна страна — обясни Дордолио. — Това е Ауданската пустош — чували ли сте за нея?
— Никога — отвърна Рейт.
— Безлюден район, както сами може да се уверите. Убежище за престъпници и за някой самотен фунг. По тъмно се чува само воят на нощните кучета…
Вагонетката се спусна от Ауданската пустош и навлезе в особено красива местност. Навсякъде се виждаха езерца и канали, заобиколени от високи кафеникави и ръждивочервени дръвчета. На малките острови бяха построени изящни къщи с украсени фронтони и натруфени тераси. Дордолио посочи на изток.
— Погледнете ей там, виждате ли голямата къща в покрайнините на гората? Тя е на нашата фамилия —
