Пуснете ме и ще ви помогна да избягате!
— Спри! — намеси се Рейт. Сетне попита Исам: — Какво искаш да кажеш с това, че ще ни помогнеш да избягаме? В опасност ли сме?
— Да, разбира се. Какво друго очаквахте?
— Я разкажи по-подробно.
Почувствал надежда, Исам се изправи, разкърши рамене и с привидно негодувание побутна настрана ръцете на Анахо.
— Информацията е ценна. Колко предлагате за нея?
Рейт кимна на Анахо.
— Продължавай.
Исам нададе сърцераздирателен вик.
— Не, не! Готов съм да изтъргувам живота си за вашите три. Това достатъчно ли е?
— Ако се окаже, че говориш истината.
— Така е, така е. Моля ви, само свалете примката.
— Не и докато не чуя какво точно ще получим.
Исам плъзна поглед по лицата им и не видя нищо, което да го окуражи.
— Добре тогава, ще ви кажа. До мен стигна потаен слух. Дирдирите са ужасно разгневени. Някой е унищожил голям брой ловни дружинки и е отмъкнал плячката им — говори се за най-малко двеста хиляди секвина. Градът гъмжи от шпиони — също и околностите. Предлага се голямо възнаграждение за всякаква информация, свързана със случая. Ако вие сте търсените хора — както подозирам, — няма да напуснете никога Мауст, освен с хомоти на шиите. Само аз бих могъл да ви помогна.
— И как смяташ да ни помогнеш? — попита предпазливо Рейт.
— Мога да ви спася — на определена цена.
Рейт погледна към Анахо, който отново затегна примката. На устата на Исам излезе пяна, очите му се изцъклиха на светлината на лампата. Анахо отпусна възела.
— Животът ми срещу вашите, съгласен — изграчи Исам.
— В такъв случай да не съм чул повече да се говори за „цена“. Излишно е да ти казвам какво те чака, ако се опиташ да ни измамиш.
— Никога, никога! — провикна се Исам. — Животът ми сега е неразривно свързан с вашите. Трябва да тръгнем незабавно. Утре ще е твърде късно.
— Да тръгнем още сега? Пеша?
— Не е задължително. Пригответе багажа. В тези чували наистина ли има секвини?
— Алени и пурпурни — потвърди Анахо със садистично задоволство. — Ако искаш от същите, иди в Зоната и убий няколко дирдири.
Исам потрепери.
— Е, готови ли сте? — той изчака нетърпеливо, докато тримата събираха багажа. Споходен от внезапно хрумване, се наведе над трупа на прислужника и го претърси. Когато се изправи, стискаше доволно в шепата си няколко „водни“ и „млечни“ секвина.
Междувременно тримата се приготвиха. Въпреки протестите на Исам Анахо остави примката на шията му.
— За да си сигурен в намеренията ни — поясни той.
— Ех, защо животът все ме събира с мнителни съучастници? — проплака съдържателят.
Главната улица на Мауст кипеше от живот, изпълнена от огромно човешко множество. Прозорците на нощните заведения хвърляха разноцветни сияния, чуваха се писклива музика, пиянски смехове, понякога високи гневни викове. Исам ги преведе по кратък маршрут до северните покрайнини на града, където се наложи доста дълго да тропа на една невзрачна врата. Най-сетне отвътре се подаде сънен и навъсен мъж, който след петминутен пазарлък оседла за тях четири скакуна — десет минути по-късно, тъкмо когато Аз и Браз се изтърколиха едновременно в небето на изток, Рейт, Анахо, Траз и Исам препуснаха в северна посока върху мършави, белокожи качански скакуни и скоро оставиха Мауст далече назад.
Яздиха цялата нощ, без да спират, и призори стигнаха Кхорай. Пушекът от комините се носеше на север, към Първото море, което заради странна игра на светлината изглеждаше черно като бездна на фона на лилавото небе.
Прекосиха Кхорай и се спуснаха на пристанището, където слязоха от скакуните. Исам, с най-покорната усмивка на лице, се поклони на Рейт, скръстил ръце на гърба си.
— Изпълних обещаното, моите приятели бяха доставени в безопасност в Кхорай.
— Приятелите, които възнамеряваше да удушиш преди няколко часа.
Устните на Исам затрепериха.
— Това беше в Мауст! В онзи град човек не може да отговаря за постъпките си.
— Добре, съгласен съм да те пусна да се върнеш обратно.
Исам се поклони отново.
— Нека деветглавият Сагорио да покоси всички ваши врагове! Сбогом и на добър път! — той се метна на своя скакун, обърна го и препусна по улиците на Кхорай.
Въздухолетът стоеше на мястото, където го бяха оставили. Докато се качваха, от будката подаде глава пазачът, изсмя се презрително, но не каза нищо. Тримата се постараха да не му обръщат внимание, запознати, макар и задочно, с обидчивия характер на кхорайците.
Въздухолетът се издигна в утринното небе и се отправи покрай брега на Първото море. Така започва началният етап от пътуването им за Сивиш.
8.
Въздухолетът се носеше на запад. На юг се простираше огромна и прашна пустиня, на север лежеше Първото море. Под тях и напред в монотонна последователност се редяха мочурища и пясъчни дюни, които се губеха в мъгливата далечина.
Траз спеше — бе потънал в дълбокия сън на пределното изтощение. Анахо, напротив, изглеждаше спокоен и безгрижен, сякаш никога не бе изпитвал страх. Рейт, макар безкрайно уморен, не смееше да откъсне поглед от екрана на радара, освен в редките случаи, когато оглеждаше небето. С течение на времето безгрижието на Анахо започна да му лази по нервите. Погледна го с подпухнали и зачервени очи и произнесе намусено:
— Изглеждаш твърде спокоен за преследван от злите дирдири беглец. Трябва да призная, че се възхищавам на самообладанието ти.
Анахо махна непринудено с ръка.
— Това не е самообладание, а детинска вяра. Напоследък взех да ставам суеверен. Помисли си само: влязохме в Карабас, избихме дузина членове на Първата раса и отнесохме техните богатства. Как след всичко това да си помисля, че може да ми се случи нещо лошо?
— Вярата ти е по-голяма от моята — изръмжа Рейт. — Защото очаквам дирдирите да ни подгонят с цялата си налична мощ.
Анахо се изсмя презрително.
— Не, дирдирите не постъпват така! Опитваш се да си обясниш поведението им със собствените си представи. Не забравяй, за тях обществената организация не е венецът на еволюцията — хората смятат така. Дирдирите съществуват само за себе си, всеки един от тях живее както му повелява неговата гордост. Сътрудничи си с останалите само когато това му е от полза.
Рейт поклати скептично глава и отново се надвеси над екрана.
— Не може да са толкова ограничени. Как тогава съхраняват своето общество? Как осъществяват дълговременни проекти?
— Много просто. Всеки дирдир прилича в голяма степен на останалите, съществуват расови предпоставки, които ги карат да постъпват по един и същи начин. При хората тези предпоставки носят названията „традиция“, „кастова йерархия“, „стремеж да се постигне крайната цел“. В обществото на дирдирите това са по-скоро непреодолими, вродени импулси. Отделният индивид е неразривно свързан с
