леко настрана. Рейт се зачуди дали няма опасност Анахо да бъде забелязан от някой познат, на което неговият спътник отвърна с горчив смях.
— С тези дрехи съм в безопасност. Никога няма да ми обърнат внимание. Ако носех одежди на дирдирчовек, щяха да ме познаят веднага и да съобщят на Възмездителите. Вече видях поне дузина стари познати. Нито един от тях дори не погледна към мен.
Тримата посетиха и Голямата сивишка корабостроителница, разходиха се по една обиколна уличка, наблюдавайки кипящата в цеховете дейност. Повечето космически кораби имаха издължени вретеновидни корпуси, със сложно устроени крила и стабилизатори — съвсем различни от обемистите кораби на уонките и пищните, натруфени платформи на сините часки, също както и от земните конструкции.
Цеховете, изглежда, работеха само с част от капацитета си и при минимално натоварване и въпреки това се извършваше значителна по обем работа. Два големи товарни кораба бяха в процес на завършване, трети, пътнически, беше в доста напреднал стадий. В съседните цехове забелязаха няколко по-малки кораба, вероятно с военно предназначение, а също и докарани за ремонт съдове. В дъното на площадката бяха струпани останки и части от разглобени корпуси. Три напълно готови кораба бяха положени на черни кръгли платформи и очевидно очакваха да бъдат продадени.
— Обикновено ги откарват на Сибол — обясни Анахо. — Личи си, че има рецесия. Работата доста е западнала. На времето, когато на власт бяха експанзионистите, дирдирски кораби летяха до всички близки и далечни светове. Но вече не е така. Дирдирите станаха летаргични. Навярно искат да прогонят уонките от Тчай и да изтребят до крак сините часки, но силите им не достигат. Сегашното състояние на нещата едва ли им се нрави. Те са мощна и склонна към активни действия раса и няма да търпят дълго установеното равновесие. В най-скоро време ще се пробудят и отново ще станат такива, каквито бяха някога.
— А как стои въпросът с пнумите? — попита Рейт.
— При тях нищо не се подчинява на разумно обяснение — Анахо посочи една скална верига отвъд Хей. — Ако погледнеш през твоя електронен телескоп, ще видиш там складове на пнуми, където те съхраняват метал за търговия с дирдирите. В Сивиш нерядко пристигат пнумеци, за да търгуват или шпионират. Под всички тези хълмове са прокопани километрични тунели, които извеждат отвъд планините. Пнумите следят всяко движение на дирдирите. Стараят се обаче да не се показват, защото дирдирите ги изтребват като вредни насекоми. Ала нерядко се случва някой дирдир, излязъл сам на лов, да изчезне безследно. Предполага се, че пнумите ги отвличат в тунелите си.
— Само на Тчай може да се случват такива неща — въздъхна Рейт. — Раси, които търгуват помежду си, едва прикривайки неприязънта си, и се изтребват при първа възможност.
Анахо поклати намусено глава.
— Не виждам нищо толкова странно във всичко това. Търговията предопределя взаимна изгода, убийствата подклаждат неприязънта. Всъщност между тези две понятия има много общи неща.
— Ами пнумеците? Дирдирите и дирдирхората и тях ли избиват?
— Не и в Сивиш. Тук цари мир. На други места обаче ги чака същата участ — сигурно затова рядко подават глави навън. Честно казано, пнумеците са доста ограничен брой и се смятат за най-странната раса на Тчай… Но най-добре да тръгваме, преди да привлечем вниманието на охраната на корабостроителницата.
— Късно е — промърмори изплашено Траз. — Вече ни наблюдават.
— Кой?
— Зад нас, малко по-нататък на пътя стоят двама мъже. Единият носи кафява куртка и плетена черна шапка, другият е със синьо наметало и воал, прихванат с обръч.
Анахо се огледа бегло през рамо.
— Тези не са от охраната.
Тримата се отправиха бавно към сивите бетонни блокове, построени в самия център на Сивиш. Скрита зад високи перести облаци, Карина 4269 огряваше околностите със студена кафява светлина. Ярък сноп проби облаците и озари двамата мъже и нещо в привидно нехайната им походка накара Рейт да настръхне.
— Кои може да са тези? — прошепна той.
— Нямам представа — Анахо отново се озърна през рамо, но сега вече мъжете бяха само силуети на светлия фон. — Не ми приличат на дирдирчовеци. Не е изключено да са от хората на Айла Гмуреца. Или на тези, които следят него. В края на краищата, напълно възможно е да са ни забелязали още когато пристигнахме с въздухолета или като отнесохме богатствата в трезора. А може да е и по-лошо. Описанията ни сигурно са разпространени из цял Мауст. Не сме чак тъй незабележими.
— Ще трябва да разберем, по един или друг начин — заяви навъсено Рейт. — Виждате ли онази порутена сграда там?
— Да, мястото изглежда подходящо.
Тримата прескочиха една рухнала бетонна подпора и навлязоха в тъмното приземие. Веднага щом се скриха от улицата, те се притаиха зад ъгъла и зачакаха. Двамата мъже дотичаха с дълги безшумни подскоци. Тъкмо когато прескачаха подпората, Рейт спъна единия, а Анахо и Траз сграбчиха другия. В същия миг нададоха изплашени викове и го пуснаха. Рейт долови неприятен мирис на кисело — като камфор или развалено мляко. Чу се пукот и мощен електрически заряд го запрати назад. Той изстена от болка и изненада. Двамата мъже побягнаха.
— Видях ги — рече запъхтяно Анахо. — Бяха пнумеци или може би гжиндра. Носеха ли обувки? Пнумеците винаги ходят боси.
Рейт изтича на улицата, за да потърси с поглед двамата, но те бяха изчезнали мистериозно.
— Какво е гжиндра?
— Изгнаници на пнумеците.
Тримата закрачиха по усойните сивишки улици.
— Мисля, че ни се размина. Можеше да стане и по-лошо — подметна по някое време Анахо.
— Но защо ще ни преследват пнумеци?
— Душат около нас още когато напуснахме Сетра. А може би и преди това — измърмори Траз.
— Никой не знае какви мисли се въртят в главите на пнумеците — обяви Анахо с изморен глас. — Действията им рядко подлежат на разумно обяснение, те са плът от плътта на самата Тчай.
12.
Тримата седнаха на една масичка пред „Древно царство“, поръчаха си леко вино и се зазяпаха в минувачите. „Музиката е ключът към човешката душа“ — мислеше си Рейт. Тази сутрин, докато минаваха покрай една кръчма, той бе чул малко сивишка музика. Оркестърът се състоеше от четири инструмента. Първият представляваше бронзова кутия, от която стърчаха подвързани с пергамент конуси, които при леко потъркване издаваха звук като от корнет, свирещ в най-ниския си регистър. Вторият беше вертикална дървена тръба, широка един лакът, в която бяха изопнати дванайсет струни, вибриращи в дрънчащо арпеджио4. Третият, истинска батарея от четирийсет и два барабана, допринасяше за общия ефект с постоянен, приглушен ритъм. Четвъртият напомняше дървена валдхорна, но бе оборудван с акустични фунийки, които блееха, врещяха и същевременно създаваха великолепни квичащи глисанди5.
Музиката, изпълнявана от ансамбъла, се стори на Рейт невероятно простовата и скучна — повторение на обикновена мелодийка, изпълнено с едва доловими вариации. Няколко посетители танцуваха — мъже и жени, лице в лице, ръцете притиснати отстрани на телата, подскачащи от крак на крак. Каква досада! — помисли си в първия миг Рейт. Но когато музиката утихна, двойките се разделиха с доволни изражения и възобновиха упражненията си при появата на първите тонове. С течение на времето Рейт започна да осъзнава, че мелодията е далеч по-сложна, отколкото му се е сторила в началото, и притежава на пръв поглед неуловими вариации. Подобно на възкиселия пикантен сос, с който тук обилно поливаха храната, тази музика изискваше сериозни усилия дори само за да бъде преглътната, а възприемането и разбирането й оставаха далеч отвъд възможностите на незапознатия. Навярно, мислеше си Рейт, тези почти недоловими тремола и вибрации говореха за виртуозно майсторство, а явно и жителите на Сивиш предпочитаха да се наслаждават на загатнатите теми и подсказаните емоции, толкова различни от кресливото лустро, колкото
