повече секвини, отколкото някога си виждал в мечтите си. Но едно да ти е ясно — плащам само за резултати. В твой интерес е този кораб да бъде завършен в максимално кратки срокове. Ако парите свършат преди това, и двамата с теб ще изгубим.
Този път Гмуреца нямаше какво да възрази. Той погледна купчината секвини на бюрото и се зае да отделя пурпурните, алените и тъмнозелените, като същевременно ги броеше.
— Трудно е да се пазари човек с теб.
— Важното е да разбереш, че е за нашата обща изгода.
Гмуреца прехвърли секвините в кесията си.
— Щом се налага, значи се налага — въздъхна примирено той. — А сега за частите — откъде да започнем?
— Не разбирам нищо от дирдирска технология. Ще трябва да се допитаме до специалист. Със сигурност в този град има много такива.
Гмуреца го погледна с присвити очи.
— Като не разбираш от тези неща, как възнамеряваш да летиш?
— Имам опит с уонкски космически кораби.
— Хм. Артило, иди да доведеш Дейне Заре от Клуба на техниците.
Гмуреца се отправи към канцеларията си и Рейт, Анахо и Траз останаха сами. Анахо оглеждаше корпуса.
— Това старо корито е видяло доста път. Ако не се лъжа, е „Испра“, спряна от производство серия, след като излезе „Конкаксовият кресливец“. Ще ни трябват части за „Испра“ за да ускорим ремонта.
— Има ли ги на пазара?
— Без съмнение. Жълтото чудовище си е свършило добре работата. И като си помислиш, че баща му е бил безупречен — каква ирония! А майка му идва от блатата! Направо да не повярваш! Очевидно си съдира задника да узнае тайната ни.
— Надявам се да не научи твърде много.
— Докато можем да плащаме, ще бъдем в безопасност. Получихме здрав корпус на добра цена и дори наемът не е непоносимо висок. Но трябва да сме нащрек — този тип няма да се задоволи с малка печалба.
— Не се и съмнявам, че ще се опита да ни измами — кимна Рейт. — Не ме е грижа, стига да си получа кораба — той заобиколи корпуса, като от време на време спираше и го разглеждаше с почуда. Ето я, само на ръка разстояние, основата на неговото начинание. Корабът, който ще го откара у дома! Рейт почувства странна привързаност към черупката от хладен метал, въпреки че беше чуждоземна дирдирска изработка.
Траз и Анахо бяха излезли на въздух и не след дълго Рейт се присъедини към тях. Все още изпълнен със спомени от Земята, пейзажът наоколо изведнъж му се стори чужд, сякаш го виждаше, за първи път. Сивият порутен град Сивиш, кулите на Хей, Стъкленият блок, който отразяваше в тъмнобронзов цвят светлината на Карина 4269, терасовидните склонове, забулени в сгъстяващия се здрач — ето това беше Тчай. Погледна към Траз и Анахо — жителите на Тчай.
Сетне приседна на една пейка.
— Какво има в Стъкления блок? — попита той.
Анахо изглеждаше изненадан от невежеството му.
— Парк, имитация на стария Сибол. Там младите дирдири се учат да ловуват, възрастните се разхождат и отдъхват. Има и галерия за посетители. За дивеч използват престъпници. Скали, сиболска растителност, пещери и урви — понякога нещастникът може да се крие дни наред, докато го спипат.
Рейт повдигна учудено вежди.
— И сега ли дирдири ловуват там?
— Предполагам.
— А безупречни допускат ли вътре?
— Понякога им позволяват да участват в лова.
— И да ядат от плячката?
— Естествено.
По разнебитения път се зададе черна кола. Тя разплиска няколко тинести локви и спря пред канцеларията. Гмуреца застана на прага — уродлива фигура в черно-жълта премяна. Артило измъкна едрото си туловище от предната седалка, от задната слезе възрастен човек. Лицето му бе насечено от бръчки, тялото му изглеждаше странно разкривено и сгърбено, вървеше бавно, сякаш всяко движение му костваше усилия и болки. Гмуреца излезе да го посрещне, двамата размениха няколко думи, после той доведе стареца при навеса.
— Това е Дейне Заре — представи го Гмуреца, — ръководителят на нашия проект. Дейне, позволи ми да те запозная с един човек, за когото не се знае към коя раса принадлежи — Адам Рейт. Гордият дирдирчовек до него се нарича Анахо, а младежът комай идва от котанските степи. Това са хората, за които ще работиш. Аз съм само посредник, всички подробности ще уговориш с Адам Рейт.
Дейне Заре втренчи поглед в Рейт. Очите му бяха сиви и в контраст с черните зеници изглеждаха почти фосфоресциращи.
— За какъв проект става дума?
Още един човек, който ще узнае нашата тайна, въздъхна мислено Рейт. Заедно с Артило и Айла Гмуреца списъкът продължаваше да набъбва. Но нямаше друг начин.
— Под навеса има корпус на космически кораб. Искаме да го приведем в работно състояние.
Изражението на Дейне се промени едва забележимо. Той втренчи поглед в лицето на Рейт, сетне го заобиколи, накуцвайки, и надзърна под навеса. Върна се след броени секунди.
— Проектът е осъществим. Всъщност, няма нещо, което да не може да бъде осъществено. Друг е въпросът за свързаните с него опасности.
— Гмуреца вече ми се оплака по този повод. Ала няма сериозни дела без опасности.
Дейне Заре погледна за миг към Гмуреца.
— Не му е за първи път да си слага главата в торбата. Колкото до мен, ако дирдирите дойдат, няма да им се дам лесно. Ще убия неколцина, преди да им падна в лапите.
— Хайде, хайде — намеси се помирително Гмуреца.
— Дирдирите са живи същества като всички останали — а и притежават фантастични умения, в добавка са надарени с необичайна храброст. Не сме ли всички ние братя от Яйцето?
Дейне Заре изсумтя мрачно.
— Кой ще доставя машините, инструментите и частите?
— Корабостроителницата — отвърна сухо Гмуреца.
— Кой друг?
— Ще ни трябват техници — най-малко шестима, хора дискретни и сигурни.
— Труден въпрос — призна Гмуреца. — Надявам се да го решим с добро финансиране. Рейт отговаря по тази част. Можем да използваме и Артило като плашило, в случай че парите не се окажат достатъчни. Ще им намекне какво да очакват, ако вземат да си развържат езиците. Да не забравяме, че живеем в Сивиш — града на тайните! Сега и ние сме неразделна част от него.
— Вярно е — кимна Дейне Заре. Той отново хвърли изпитателен поглед на Адам Рейт. — Къде искаш да отидеш с твоя космически кораб?
Вместо Рейт отговори Гмуреца, с глас, в който се долавяше насмешка, а и злоба.
— Говори за някакви приказни богатства, от които всички сме щели да получим по нещичко.
Дейне Заре се усмихна.
— Не искам богатства. Достатъчно е да ми плащате по сто секвина на ден, повече не ми е нужно.
— Толкова малко? — учуди се Гмуреца. — Изяждаш ми комисионата.
Дейне Заре не му обърна внимание.
— Веднага ли ще започнеш работа? — попита го Рейт.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще напиша списък на нещата, които ни трябват. Кога можеш да ги доставиш? — обърна се той към Гмуреца.
