получиш.
Гмуреца изпръхтя презрително, завъртя се на място и излезе навън. Артило го изпроводи с поглед и се изплю в прахта. След това погледна любопитно към Рейт.
Рейт се върна под навеса. Дейне Заре бе наблюдавал цялата сценка, но си спести коментара. Рейт се помъчи да преглътне унижението си с работа.
Два дни по-късно Гмуреца се появи отново, облечен с черно-жълтия костюм. От арогантното му поведение по-рано нямаше и следа, сега се държеше приветливо и любезно.
— Е, как върви проектът? — попита веднага щом влезе.
— Засега не сме имали сериозни проблеми — отвърна с равен глас Рейт. — Тежките компоненти са монтирани на местата и свързани. Монтирахме и приборите, но те все още не са настроени. Дейне Заре подготвя нов списък: магнитна система за изкуствен хоризонт, навигационни сензори, климатична инсталация. Вероятно този път ще закупим и енергоклетки.
Гмуреца стисна устни.
— Тъй значи. Наближава поредният неприятен момент, в който ще трябва да се разделиш със скъпоценните си секвини. Но чудя се, как си успял да събереш толкова голяма сума? Та това е цяло състояние. Не мога да разбера, като имаш толкова много, защо ти е да се впускаш да гониш дивото?
Рейт разпъна устни в студена усмивка.
— Очевидният отговор е, че не смятам експедицията за „лов на дивото“.
— Невероятно. Кога ще е готов списъкът на Дейне Заре?
— Предполагам, че го завършва в момента.
Дейне Заре не беше приключил със списъка, но го състави, докато Гмуреца чакаше.
Айла прегледа поръчаните части и повдигна леко вежди.
— Боя се, че този път разходите ще надхвърлят и последните ти резерви.
— Надявам се да грешиш — отвърна Рейт. — Колко ще струва по твоя преценка?
— Не мога да кажа със сигурност. Но като прибавим наема, възнагражденията на техниците и първоначалните ти инвестиции, съмнявам се да ти остане много.
Последното, което Рейт възнамеряваше да стори, бе да разкрие финансовите си възможности пред Гмуреца.
— Толкова по-важно е да ограничим максимално разходите си.
— Има обаче три пера, които задължително ще трябва да бъдат покрити: наемът, моят хонорар и този на помощниците ми. За останалото можеш да харчиш, както ти скимне. Това е моята гледна точка. А сега бъди така добър да ми отброиш две хиляди секвина за възнагражденията. Ако не успееш да платиш за материалите, те ще бъдат върнати без никакви допълнителни такси, освен за транспорт.
Рейт извади с мрачен вид две хиляди секвина. Той пресметна бързо наум — от близо двеста хиляди секвина, които бяха донесли от Карабас, оставаха по-малко от половината.
Същата нощ три моторни фургона докараха компонентите.
Малко по-късно се появи още един фургон, натоварен с енергоклетките. Траз и Анахо се заеха да ги разтоварват, но Рейт ги спря.
— Един момент — той се върна под навеса, където Дейне преглеждаше списъка. — Ти ли поръча клетките?
— Да — Дейне Заре имаше унесен вид, сякаш мислите му бяха някъде много далече.
— Колко издържа една клетка?
— Ще работят по две едновременно — за двата двигателя. Това стига за двумесечен полет.
— Получили сме осем енергоклетки.
— Поръчах четири, за да имаме две резервни.
Рейт се върна при фургона.
— Ще разтоварим само четири — каза той на Траз и Анахо.
Водачът не се показваше от тъмната кабина. Рейт се наведе към прозореца и за своя изненада откри, че това е Артило, който очевидно не гореше от желание да го видят.
— Докарал си осем клетки — рече му Рейт, — а са ни нужни само четири.
— Жълтия каза да натоваря осем.
— Четири ни стигат. Другите откарай обратно.
— Невъзможно. Разбери се с жълтура.
— Казах, че са ми нужни четири клетки. Толкова и ще взема. С останалите прави каквото искаш.
Подсвирквайки през стиснатите си зъби, Артило слезе от кабината, разтовари другите четири клетки, отнесе ги при навеса, качи се на фургона и отпраши.
Тримата останаха на площадката, загледани след него.
— Надушвам, неприятности — промърмори Анахо.
— И аз също — кимна Рейт.
— Тези енергоклетки — продължи Анахо — сигурно принадлежат на Гмуреца. Може да ги е откраднал или да ги е купил евтино. И сега се опитва да ни ги пробута и да измъкне от тях печалба.
Траз ядно изръмжа.
— Гмуреца трябва да отнесе тези клетки на собствения си гръб!
Рейт се засмя смутено.
— Да знаех само как да го накарам.
— Той се бои за живота си, като всеки друг.
— Така е. Но не бива сами да си слагаме главите на дръвника.
На сутринта Гмуреца не се появи, за да чуе упреците, които Рейт бе обмислял и повтарял през по- голямата част от нощта. Рейт се залови за работа, но мисълта за предстоящия разговор му тежеше като вързан на шията камък.
Тази сутрин Дейне Заре също закъсняваше и техниците си позволяваха забележки, които премълчаваха в негово присъствие. По някое време Рейт заряза заниманията си и се отдръпна, за да погледне отстрани как върви цялостният проект. Всички по-важни компоненти бяха инсталирани, деликатната работа по настройката и жустирането вървеше със задоволителен темп. Рейт имаше доста добра представа от земните системи за контрол и управление, но тук беше безпомощен. Дори не беше сигурен дали двигателите работят на същите принципи.
По обяд над хълмовете се показа върволица от черни облаци, като пяна на прибой. Карина 4269 избледня, преминавайки през няколко тона кафяво и бежово, докато накрая изчезна съвсем, малко след това заваля дъжд, който скри Хей от поглед. По същото време на двора се появи Дейне Заре, който шляпаше самоотвержено из локвите, следван от две мършави деца — момче на дванайсет и момиче с три или четири години по-голямо. Тримата дотичаха до навеса, където спряха, задъхани и разтреперани. Дейне Заре имаше напълно изтощен вид, децата се озъртаха с ококорени очи.
Рейт строши няколко сандъка и запали огън в средата на навеса. Намери стари дрехи и ги накъса за кърпи.
— Изсушете се. Свалете си куртките и се стоплете.
Дейне Заре го погледна объркано, но след това се подчини. Децата последваха примера му. Изглежда, бяха брат и сестра, вероятно внуци на Заре. Момчето имаше сини очи, а тези на момичето бяха в прекрасен зелен цвят.
Рейт им донесе горещ чай и едва сега старецът заговори:
— Благодаря. Почти се изсушихме — и малко след това добави: — Аз се грижа за тези деца, затова са с мен. Ако не ги искаш тук, ще трябва да се откажа от работата.
— Нямам нищо против — отвърна Рейт. — Нека идват с теб, стига само да пазят тайна.
— Никому нищо няма да кажат — обеща Дейне Заре. — Разбрахте ли ме? — обърна се той към децата. — На никого да не разказвате какво сте видели тук.
Тримата очевидно не бяха в настроение за разговори. Изглеждаха мрачни и неуверени и Рейт реши да не ги притеснява повече.
— Гладни ли сте? — попита той. — Имаме достатъчно храна тук. Със сухите дрехи обаче сме зле.
