— Щом получа парите от Адам Рейт.
— Прати заявката тази вечер — разпореди Рейт. — Утре ще ти донеса парите.
— А хонорарът за моя приятел? — попита сприхаво Гмуреца. — Той за чест и слава ли ще работи? Ами рушветите за охраната на корабостроителницата? Да не мислиш, че ще извърнат глави заради черните ти очи?
— Колко? — попита Рейт.
Гмуреца се поколеба за миг, сетне продължи с поуспокоен тон:
— Не ми се ще пак да се разправяме. Ще ти представя точен списък на разходите. Две хиляди секвина.
— Толкова много? Невъзможно. Колко души възнамеряваш да подкупиш?
— Трима. Помощник-началникът и двамата пазачи.
— Дай му ги — намеси се Дейне Заре. — Не обичам пазарлъците. Ако искаш да пестиш, ще ми платиш по-малко.
Рейт понечи да възрази, но се отказа и сви рамене.
— Добре. Две хиляди секвина.
— Не забравяй — за стоката плащаш пазарната цена. Не може да се краде от корабостроителницата.
Същата вечер под навеса бяха разтоварени четири фургона. Рейт, Траз, Анахо и Артило преместиха сандъците вътре, докато Дейне Заре сверяваше съдържанието със списъка. Гмуреца се върна в склада към полунощ.
— Всичко наред ли е?
— Да, доколкото успях да преценя — отвърна Дейне Заре.
— Чудесно!
Гмуреца се приближи до Рейт и му подаде един лист.
— Това е заявката. Цените са твърди, не можеш да се пазариш.
Рейт погледна окончателната сума и лицето му се изопна.
— Осемдесет и две хиляди секвина! — прошепна той сподавено.
— По-малко ли очакваше? — попита наперено Гмуреца. — Моят хонорар не е включен. Деветдесет и две хиляди секвина крайна цена.
— Това ли е всичко, което ти трябва? — обърна се Рейт към Дейне Заре.
— До последния болт.
— Колко време ще ти е нужно?
— Два до три месеца. По-дълго, ако частите не пасват.
— Колко ще поискат техниците?
— Двеста секвина седмично — това е обичайното възнаграждение. За разлика от мен те се интересуват единствено от парите.
В съзнанието на Рейт изникна споменът за Карабас — сиво-кафявите хълмове, назъбените скали, бодливите храсталаци, всяващите ужас нощни огньове. Той си припомни изнурителното преследване по крайбрежието, клопката за дирдири, която бяха устроили в Пограничната гора, гонитбата до Вратата на надеждата. Деветдесет хиляди секвина бяха почти половината от спечеленото… А ако парите се топят прекалено бързо, ако алчността на Гмуреца се развихри, какво ще правят тогава? Рейт не искаше и да си помисля за последствията.
— Утре ще донеса парите.
Гмуреца кимна с доволен вид.
— Така те искам. В противен случай утре вечер връщам доставките обратно.
14.
Под навеса старата „Испра“ започваше да се връща към живот. Монтираха реактивните двигатели в гнездата и ги завариха. През сервизния отвор на кърмата вдигнаха и пренесоха на борда генератора и преобразувателя, които положиха на доскоро празните им места. Сега вече „Испра“ не беше само празна черупка. Рейт, Анахо и Траз изтъркаха ръждата от корпуса с телени четки, нанесоха грунд и намазаха повърхността с боя, след което демонтираха старите седалки с изгнила, миришеща неприятно тапицерия. Почистиха илюминаторите, продухаха вентилационните тръби и подновиха херметическата изолация на шлюза.
Дейне Заре не участваше в работата. Той обикаляше навсякъде и сивите му очи не пропускаха нито една подробност. Артило надничаше от време на време под навеса с подигравателна усмивка на уста. Гмуреца се появяваше още по-рядко. В редките случаи, когато ги навестяваше, той се държеше хладно и делово, от предишната му добронамереност нямаше и следа. После се изгуби за цял месец. Когато попитаха Артило къде е, той отвърна с поверителен глас:
— Големият жълтур отскочи до провинциалния си дворец.
— Така ли? И какво прави там?
Артило изви глава и показа на Рейт жълтеникавите си зъби.
— Въобразява си, че е дирдирчовек, ето какво. Там профуква парите си, този зъл стар глупак, за забавления, декори и лов.
Рейт го погледна изумено.
— Да не искаш да кажеш, че ходи на лов за хора?
— Защо не? Той и неговите другарчета. Жълтият разполага с две хиляди акра частна собственост, почти колкото Стъкления блок. Поставил е електрическа ограда и жилещи капани. Гледай да не те приспи с винцето си, че като се събудиш, ще си дивеч в полята му.
Рейт реши да не разпитва за участта на жертвите — информация, която нямаше желание да получи.
Още една десетдневна тчайска седмица отмина и Гмуреца най-сетне се появи във видимо мрачно настроение. Горната му устна беше подпухнала и почти закриваше долната, очите му се стрелкаха предизвикателно насам-натам. Той се изправи пред Рейт и огромното му туловище запречи половината от пейзажа. След това протегна ръка.
— Давай наема — произнесе с хладен и безизразен глас.
Рейт извади петстотин секвина и ги постави на близката лавица. Не искаше да докосва жълтеникавите пръсти.
Споходен от внезапен пристъп на гняв, Гмуреца зашлеви Рейт с опакото на ръката си през лицето и го събори на земята.
Рейт се изправи замаян. Кожата му започна да настръхва — верен признак за надигащата се ярост. С крайчеца на окото си забеляза подпрелия се на стената Артило. Щеше да го застреля, без да му мигне окото, сигурен бе в това. Наблизо стоеше Траз и наблюдаваше внимателно Артило. Значи силите бяха равни.
Айла Гмуреца го гледаше с хладно и безизразно лице. Рейт си пое бавно въздух, стараейки се да се овладее. Ако удари Гмуреца сега, няма да спечели нищо, само ще влоши положението. Последствията вероятно щяха да са ужасни. Рейт бавно му обърна гръб.
— Донеси ми парите! — кресна Гмуреца. — Да не съм някакъв просяк? Омръзна ми да търпя надменното ти поведение. В бъдеще искам да се отнасяш към мен съобразно моя ранг!
Рейт отново се поколеба. Колко лесно беше да се нахвърли върху това жълтокожо чудовище, без да мисли за последиците. Но това би означавало край на проекта. Рейт въздъхна повторно. Играта трябваше да се играе докрай.
В настъпилата мъртвешка тишина той подаде секвините на Гмуреца, който ги изгледа презрително и помръдна недоволно с устни.
— Малко са! Докога ще понасям да ми се подиграваш? Плащай всичко наведнъж! Наемът е хиляда секвина на месец!
— Ето още петстотин секвина — отвърна Рейт. — Моля те, не искай повече, защото няма да ги
