Момчето поклати глава, момичето се усмихна и изведнъж личицето й грейна.
— Не сме яли нищо на закуска.
Траз, който стоеше наблизо, изтича до килера и се върна с топла супа и хляб от печени семена. Рейт го погледна крадешком. Явно нещо в поведението и вида на децата бе трогнало младежа от степта. Макар дребно и измокрено, момичето определено беше привлекателно.
Дейне Заре най-сетне се надигна и отиде да провери как върви работата.
Рейт се помъчи да подхване разговор с децата.
— Изсушихте ли се вече?
— Да, благодарим ви.
— Дейне Заре дядо ли ви е?
— Чичо.
— Ясно. И сега живеете с него?
— Да.
Рейт не знаеше какво повече да каже. Траз се оказа по-прям.
— Какво е станало с майка ви и баща ви?
— Убиха ги огнените — промълви тихичко момичето.
Момчето премигна.
— От Източните планини ли сте? — поинтересува се Анахо.
— Да.
— Как се озовахте тук?
— Вървяхме.
— Това е дълъг и опасен път.
— Имахме късмет.
Децата не откъсваха поглед от пламъците. Момичето потрепери, вероятно припомнило си някоя случка по време на бягството.
Рейт стана и потърси Дейне Заре.
— Разбрах, че се грижиш за прехраната на тези деца — рече той.
— Така е — потвърди пресипнало Заре.
— Работиш за по-малко, отколкото заслужаваш. Реших да ти увелича заплатата.
— Благодаря. Имам нужда от тези пари.
Рейт се върна при огъня, но видя, че Гмуреца е застанал на вратата, тъмен силует с форма на огромна луковица. Озърташе се с изражение на изумено неодобрение. Днес носеше един от любимите си помпозни тоалети — черни бричове от плюш, прилепнали по масивните му крака, и пурпурно-кафяво наметало с тъмножълт шарф. Той прекоси помещението и застана пред децата, като местеше поглед от едното към другото.
— Кой запали огъня? Какво търсите тук?
Момичето се разтрепери.
— Бяхме мокри, един господин ни покани да се стоплим при огъня.
— Аха. И кой е този господин?
Рейт пристъпи напред.
— Аз. Това са роднини на Дейне Заре. Запалих огъня, за да се изсушат.
— В моята собственост? Една-единствена искра е достатъчна, за да лумне пожар!
— Едва ли има такава опасност, докато вали като из ведро.
— Щом си толкова сигурен — махна небрежно с ръка Айла. — Как върви работата?
— Добре — отвърна Рейт лаконично.
Гмуреца бръкна в ръкава си и извади навит на руло лист.
— Нося сметката за снощните доставки. Обърни внимание, че сумата е по-ниска от очакваната — получих отстъпка, задето поръчвах на едро.
Рейт разгъна листа. Погледът му се впи в черните цифри най-отдолу: „Крайна цена за доставката 108 600 секвина“:
Гмуреца продължаваше:
— Извадили сме невероятен късмет. Дано и занапред да ни върви все така. Вчера дирдири са заловили двама крадци в един от складовете и незабавно са ги откарали в Стъкления блок. Така че, както сам виждаш, намираме се в доста рисковано положение.
— Айла — поде Рейт, — тази сума е твърде голяма. Освен това не смятам да плащам за четирите допълнителни енергоклетки.
— Цената, както вече отбелязах, е дори по-ниска от предполагаемата — заяви невъзмутимо Гмуреца. — Допълнителните клетки не я утежняват с нищо. В известен смисъл те са предоставени безплатно.
— Не става дума само за това. Отказвам да заплатя сума, петорно по-голяма от разумните очаквания. Нещо повече — не разполагам с подобни средства.
— Ами набави си — отвърна тихо Гмуреца.
— Говориш така, сякаш е лесна работа — изсумтя Рейт.
— За някои може да е лесно — подхвърли нехайно Гмуреца. — Странен слух се носи из града. Оказва се, че трима мъже са влезли в Карабас, избили са невероятен брой дирдири и са обрали труповете. Описанията им са на младеж, русоляв като котански чергар, дирдирчовек отстъпник и чернокос мъж от неизвестна раса. Дирдирите издирват тримата под дърво и камък. И други неща се разправят за тях. Тъмнокосият се хвалел, че идва от далечен свят, на който — по негови думи — някога се появили хората. Ако питате мен, чисто богохулство. Какво ще кажеш за всичко това?
— Интересно — смотолеви Рейт, опитвайки се да прикрие отчаянието си.
Гмуреца се подсмихна самодоволно.
— Намираме се в деликатно положение. Аз самият съм изложен на опасност — на огромна опасност. Трябва ли да рискувам за нищо? Досега ви помагах от другарски чувства и сляп алтруизъм, но мисля, че е време да поискам компенсации.
— Не мога да платя толкова много — повтори Рейт. — Досетил си се за приблизителните размери на моя капитал — сега се опитваш да изврънкаш още.
— Защо не? — изрепчи се Гмуреца, който вече не можеше да сдържа усмивката си. — Ако предположим, че тези слухове, които обикалят града, са верни и че по някаква невероятна случайност ти и приятелите ти сте въпросните хора, не е ли вярно тогава, че сте ме измамили най-безсрамно?
— Дори да се съглася, че има малка доза истина, не виждам никаква измама.
— Ами историята с приказното съкровище?
— Тя е истинска. Достатъчно е само да продължаваш да ми помагаш. След месец напускаме Тчай. След още един ще си богат отвъд мечтите си.
— Къде? Как? — Гмуреца се наведе напред, надвиснал застрашително над Рейт, и гласът му стана нисък и вибриращ, сякаш извираше от дъното на огромния му гръден кош. — Чакай да те попитам нещо — ти ли разправяш тази приказка, че човекът е произлязъл от някакъв далечен свят? И ако е така — наистина ли вярваш в тази налудничава фантазия?
Рейт се опитваше да запази самообладание и да не попадне в капана, към който го тикаха.
— Това е друга тема. Имаме сключен договор, слуховете нямат значение.
Гмуреца поклати бавно глава.
— Преди корабът да излети, ще ти дам всичките си секвини до последния грош — обеща Рейт. — Повече от това не мога да направя. Но ако продължаваш с безразсъдните си искания… — той млъкна, решил да не прибягва до открита заплаха.
Гмуреца отметна назад глава и се изсмя.
— Какво ще ми направиш? Ти си безпомощен. Достатъчна е само една дума и ще те откарат в Стъкления блок. Имаш ли друг избор? Не. Тогава ще правиш каквото ти наредя.
Рейт се огледа. Артило стоеше до вратата и смъркаше от кутийка със сивкав прашец. Но колана му висеше пистолет.
Дейне Заре се доближи до тях. Без да обръща внимание на Айла, той се обърна към Рейт:
— Енергоклетките не са по моята поръчка. Размерът им е нестандартен и изглежда, че са били
