Здрачът постепенно отстъпи място на непрогледен мрак. Откъм равнината долетя злокобен вой — нощните крясъци на прерийните кучета. На изток бавно изплува розовата луна Аз, последвана от синята Браз. Пред тях в мрака изникна тъмен силует — Рейт предположи, че е древно вулканично възвишение. На върха блещукаха три слаби жълтеникави светлинки. Рейт погледна през визоскопа и откри, че горе има руини на стар замък… Той подремна за около час и когато се събуди, установи, че фургонът пърпори по мек песъчлив бряг на река. На отсрещния бряг се виждаха короните на клонести псили, очертани на фона на озареното от лунни лъчи небе. Не след дълго минаха покрай изоставена полуразрушена къща. Около половин час по-късно, в полунощ, фургонът пристигна с трополене на площада на голямо селище, където спря, за да прекара остатъка от нощта. Пътниците се настаниха за спане върху неудобните дървени скамейки или налягаха до багажа си на покрива на фургона.
Най-сетне Карина 4269 изгря — хладен кехлибарен диск, който едва съумяваше да разсее утринната мъгла. Появиха се улични търговци с подноси печено месо, питки, късчета варена кора и нанизани на шишове пътничета, които се радваха на особен успех.
Фургонът продължи на запад, към Граничните планини, които вече се издигаха високо в небето. От време на време Рейт оглеждаше небосвода с визоскопа, но засега нямаше обезпокоителни признаци, че преследвачите им са ги открили.
— Рано е още — подхвърли безрадостно Анахо. — Не се бой, ще дойдат.
По пладне фургонът пристигна на станция Сиадз — десетина каменни къщички, скупчени около водоем.
За ужасно неудоволствие на Рейт тук не можеше да се наеме никакъв транспорт, нито дори скакуни, с които да продължат към ръба на платото.
— Знаете ли какво лежи оттатък? — попита старейшината на селото. — Само пропасти.
— Няма ли някакъв търговски път, поне пътека?
— Кой би искал да ходи из пропастите, камо ли да търгува нататък? Що за хора сте вие?
— Серафи — отвърна Анахо. — Търсим асофейски коренища.
— Ах, серафите и техните благовония. Само не ни разправяйте залъгалки, ние тук сме прости хорица. Пък и из деретата няма никакви асофейски корени, само дръгнишип, пенливче и мъчикорем.
— Въпреки това ще идем да потърсим.
— Ами вървете. Казват, че имало един стар път на север, но не познавам някой, който да го е виждал с очите си.
— А що за хора живеят там?
— Хора? Майтапиш ли се? Изсъхнали писантили, червени кориони под камънаците, птици зловестници. Ако съвсем не ви провърви, ще срещнете и някой фер.
— Опасна страна значи.
— Ами да, окаян край на хиляди мили нататък. Но пък кой знае. Там, където страхливците никога не стъпват, храбрецът може да намери несметни богатства. Същото важи и за вашите благовония. Вървете на север и търсете стария път за брега. Сигурно едва ще се различава сред камънаците. А като падне нощта, гледайте да сте на сигурно местенце — из пущинаците скитат прерийни кучета!
— Достатъчно. Разубеди ни, ще се върнем на изток с моторния фургон.
— Мъдро решение! Защо да си излагате живота на риск, па макар и да сте серафи.
Рейт и другарите му се върнаха с фургона около миля назад по пътя, където слязоха, без никой да ги забележи. Фургонът продължи да се клатушка на изток и не след дълго се изгуби в кехлибарения здрач.
Наоколо цареше пълна тишина. Под краката им хрущеше сивкава сгурия, от която на големи разстояния се подаваха бодливи стръкове и на още по-големи — по някое полуизсъхнало пътниче, което за Рейт бе извор на мрачно задоволство.
— Докато се срещат пътничета, няма да умрем от глад.
Траз поклати глава със съмнение.
— Най-добре да стигнем онези планини, преди да се стъмни съвсем. На равното нощните кучета лесно ще ни видят сметката.
— Зная по-добра причина да бързаме — заяви Анахо. — Дирдирите няма да се чудят още дълго накъде сме тръгнали.
Рейт огледа пустото небе и мрачния пейзаж наоколо.
— Кой знае, може пък да се откажат да ни търсят.
— Никога! Когато плановете им се провалят, те не се отчайват, а още по-ревностно преследват целите си.
— Не сме далече от планините. Може да се скрием в сянката на близките хълмове или в някое плитко дере.
След час ускорен ход стигнаха подножието на гранитна скала. Траз закова на място и подуши въздуха. Рейт не долавяше нищо, но от доста време бе свикнал да се уповава на сетивата на другаря си.
— Курешки от фунги — обяви накрая Траз. — На около два дена.
Рейт побърза да провери готов ли е за стрелба иглометът. Оставаха му осем експлозивни игли. След като ги изразходва, оръжието ставаше неизползваемо. Помисли си, че може би късметът му е на изчерпване. Той се обърна към Траз.
— Възможно ли е да са наблизо?
Траз сви рамене.
— Фунгите са безумни създания. Нищо чудно да се спотайват зад оня хълм.
Рейт и Анахо се огледаха тревожно. Анахо пръв се овладя.
— Най-важното сега е да се скрием от дирдирите. Намираме се в опасно положение. Лесно могат да ни проследят до моторния фургон и от там до Сиадз. Въпреки това все още имаме шансове да им се измъкнем, особено ако не са оборудвани с прибори за откриване на дивеч.
— Какви са тези прибори? — попита Рейт.
— Детектори за човешки миризми и термоизлъчване. Някои проследяват стъпките по остатъчната топлина, други откриват концентрация на въглероден диоксид от издишания въздух и могат да засекат човешко същество на разстояние до пет мили.
— А когато уловят „дивеча“?
— Дирдирите са консервативни създания — каза Анахо. — Не обичат промените. Не излизат на лов, за да се хранят, а защото им е в кръвта. Гледат на себе си като на хищни птици и не страдат от скрупули и ограничения.
— С други думи — обясни накратко Траз, — ще ни изядат.
Рейт потъна в мрачно мълчание. След известно време подхвърли:
— В такъв случай най-добре да не позволяваме да ни хванат.
— Както каза Зарфо, смъртта идва само веднъж.
Рейт посочи с ръка.
— Вижте, има проход в скалата. Навярно някога пътят е минавал оттук.
Те прехвърлиха една камениста могила, заобиколиха купчина натрошени камънаци и продължиха нататък, задъхани и изпотени, без да свалят изплашени погледи от небето. Най-сетне навлязоха в сенчеста клисура, но тук нямаше и следа от път. И да бе съществувал някога, ерозията го бе заличила напълно.
Анахо внезапно нададе тих, уплашен вик.
— Въздухолетът! Идва насам. Преследват ни!
Рейт с мъка овладя паническия импулс да побегне, накъдето му видят очите. Огледа стените на клисурата. Малко поточе се спускаше право към средата, където се вливаше и вероятно пълнеше планинско езерце. Вдясно склонът бе почти отвесен, вляво под една надвесена козирка зееше тъмният отвор на пещера.
Тримата се притаиха зад огромен камък, запречващ дъното на клисурата. В равнината отвъд дирдирският въздухолет се плъзгаше безшумно в посока към Сиадз.
— Скалите крият топлината на телата ни — обясни с привидно спокоен глас Рейт. — А вятърът отнася въглеродния диоксид, който издишваме, нагоре в клисурата — той се надигна и погледна към равнината.
— Няма смисъл да бягаме — въздъхна обезсърчено Анахо. — Щом са ни проследили дотук, ще ни гонят,
