3.
Под тях се нижеха пропасти, разделени от заострени като бръснач скални гребени, черни разрези върху повърхността на планетата, които я покриваха докъдето им стигаше погледът всеки път, когато поглеждаше надолу, Рейт се питаше има ли надежда да се доберат живи и невредими до Драскадския океан. Съмняваше се и тогава възникваше въпросът — дали в тези мрачни пропасти съществува някакъв живот. Старецът в Сиадз бе споменал писантили и фери, кой знае какви други същества обитаваха дълбоките дерета под тях? Високо в една тясна цепнатина между два щръкнали върха Рейт забеляза купчина схлупени къщурки като причудливи скални образувания — селце, може би на хора, макар да не се виждаше никой. Откъде ли си набавяха вода? На дъното на пропастта? Как си намираха храна? Защо бяха избрали това почти орлово гнездо за свое убежище? Нямаше отговори на тези въпроси, а и скоро след това селцето се изгуби в здрачината.
Непознат глас с метален оттенък се намеси в мислите му — дрезгав и настойчив, на език, който Рейт не разбираше.
Анахо натисна едно копче и гласът притихна, Дирдирчовекът не изглеждаше обезпокоен и Рейт преглътна въпроса, който се канеше да зададе.
Следобедът постепенно отмина, цепнатините под тях се превърнаха в клисури с плитки дъна от непрогледен мрак, докато разделящите ги зъбери бяха обгърнати в златисто сияние. Район, мрачен и безнадежден като гробище, помисли си Рейт. Спомни си отново за самотното селце на върха и мисълта за него само подсили меланхоличното му настроение.
Зъберите и нащърбените гребени изчезнаха внезапно, сливайки се в огромен стръмен склон, дъната на клисурите се разшириха и събраха. Отпред се виждаше Драскадският океан. Карина 4269 потъваше бавно, оставяйки топазена следа върху равната морска шир.
Самотен нос навлизаше навътре в океана и около него се навъртаха дузина рибарски корабчета. На скалистия бряг се гушеше малко селце, чиито светлинки блещукаха в настъпващия здрач.
Анахо описа бавен кръг над селото.
— Виждате ли каменната къща с двата купола и сините лампи? — посочи той. — Вероятно е кръчма или хан. Предлагам да кацнем и да си отдъхнем. Денят бе изнурителен.
— Тъй де, но няма ли опасност дирдирите да ни проследят?
— Шансът е малък. Още щом се качихме, открих предавателя и го изключих. Пък и тук сме далече от тяхната територия.
Траз оглеждаше подозрително селцето. Роден и израснал сред откритата степ, той се отнасяше с недоверие към морето и неговите обитатели, смятайки ги за непредсказуеми и загадъчни.
— Местните може да са враждебно настроени и да ни нападнат.
— Съмнявам се — отвърна Анахо с надменен тон, който винаги дразнеше Траз. — Първо, намираме се в покрайнините на царството на уонките — тези хора са привикнали с непознати. Второ, една толкова голяма странноприемница предполага гостоприемство. Трето, рано или късно ще трябва да кацнем, за да се нахраним. Защо да не е тук? Рискът едва ли ще е по-голям, отколкото във всяка друга странноприемница на Тчай. И четвърто, в момента нямаме никакви планове, нито цел. Глупаво е да се реем без посока из тъмнината.
— Мен поне ме убеди — разсмя се Рейт. — Да слизаме.
Траз поклати глава с мрачно изражение, но ако имаше още възражения, запази ги за себе си.
Анахо приземи въздухолета на откритата площ пред странноприемницата, съвсем близо до редица високи и черни чимаксови дървета, който се поклащаха от студения вечерен бриз. Тримата се озъртаха тревожно, но появата им не привлече ничие внимание. Двама мъже, загърнати зиморничаво в наметалата си, минаха наблизо и забавиха ход, колкото да огледат въздухолета, след това си продължиха по пътя, мърморейки нещо под нос.
Поуспокоени, тримата доближиха странноприемницата, бутнаха масивната дървена врата и влязоха в просторно помещение. Неколцина русоляви мъжаги с бледорозови лица се бяха подредили около разпалената камина, стиснали халби в ръце. Носеха груби сиво-кафяви дрехи от плат, наподобяващ изтъркано кадифе, и високи до коленете ботуши от импрегнирана кожа. Рейт веднага си помисли, че навярно са рибари. Разговорът секна. Всички изгледаха с присвити очи новодошлите. Ала само след миг отново се обърнаха към огъня, чашите и приказките.
От дъното на помещението се приближи възедра жена с черна рокля.
— Че кои ще сте вие? — попита тя.
— Пътници. Искаме да се нахраним и да прекараме тук нощта.
— От де пристигате? От фиордите да не сте? Или от Раб?
— Нито едното, нито другото.
— Тъдява знаем пътниците като хора, дето са сторили някоя злина там, дето живеят, и са прокудени надалеч.
— Има нещо вярно в думите ти.
— Хм, тъй значи. Какво ще ядете?
— Какво предлагате?
— Хляб и пушена змиорка на клечка.
— Това и ще поръчаме.
Жената изсумтя и си тръгна, но им поднесе в добавка салата от сладки лишеи и бардуче с люта подправка. Освен това им разказа, че странноприемницата на времето била резиденция на фогларски пиратски царе. Смятало се, че в подземията има заровени несметни богатства.
— Но който се хване да копае, изравя сал кокали и пак кокали, едни строшени, други — обгорени. Корави мъжаги ще са били фогларите. Да щете още чай?
Тримата се настаниха край огъня. Навън вятърът се усили и вече фучеше под стрехата. Съдържателката дойде да добави още дърва.
— Стаите са надолу по коридора. Ако ще искате женоря, трябва да пратя да ги викат отсега, аз самата вече не обслужвам, откак взе да ме свива гърбът. Туй обаче се заплаща допълнително.
— Не си правете труда — успокои я Рейт. — Стига ни постелята да е чиста и топла.
— Странни пътници с такваз голяма въздушна кола. Ти — тя посочи Анахо — трябва да си дирдирчовек. Таз кола дирдирска ли ще да е?
— Може да съм дирдирчовек и колата наистина да е дирдирска. Но не е изключено да сме тръгнали на важна мисия, която изисква пълна дискретност.
— Ах, тъй ли било! — съдържателката облиза устни. — Не ще и дума, че ще е свързана с уонките, таз вашта мисия. Знаете ли, че на юг са настъпили големи промени? Уонкоидите и уонките вече не се погаждат като преди!
— И ние чухме нещо подобно.
Жената се наведе към тях.
— Ей, какво ще стане с уонките, а? Дали пък няма да си заминат? Тъй се говори де.
— Съмнявам се — поклати глава Анахо. — Докато дирдирите държат Хаулк, уонките ще си стоят в техните кисловански крепости, а сините часки ще поддържат в готовност силозите за торпеда.
— Ами ние, нещастните човеци — завайка се съдържателката. — Тъй ли все ще бъдем, пионки на могъщи чуждоземци, дето не знаят на коя страна да се покланят! Да ви кажа, дано Бевол ги отнесе всинцата, по-хубаво от туй не може да стане!
Тя размаха юмрук на юг, югозапад и северозапад — очевидно посоките, в които се намираха въображаемите й противници, — след което се прибра отзад.
Анахо, Траз и Рейт останаха в старинната каменна зала, загледани в трептенето на огъня.
— Е — подхвана пръв Анахо, — какво ще правим утре?
— Плановете ми са без промяна — отвърна Рейт, — смятам да се върна на Земята. Все някъде и по някакъв начин ще се добера до космически кораб. Тъй като идеите ми не ви засягат пряко, мисля, че трябва да отидете на място, където ще се чувствате в безопасност — Облачните острови или може би Смаргаш. Готов съм да ви придружа до там, а после ще си продължа по пътя.
