Зап-210 повдигна вежди.
— Значи ли това, че ме смяташ за отблъскваща?
Рейт завъртя отчаяно глава.
— Разбира се, че не те намирам за отблъскваща! Напротив…
— Какво напротив?
В този момент към масата се приближи Кауч и за облекчение на Рейт прекъсна разговора им.
— Добре ли спахте?
— Да — кимна Рейт.
Зап-210 стана и бавно се отдалечи. Лицето на Кауч се изопна.
— Да не я обидих с нещо?
— Тя е сърдита на мен — поясни Рейт. — Но не зная защо.
— Не е ли винаги така? Съвсем скоро по същите неясни причини пак ще стане добра. А междувременно, бих искал да чуя имаш ли някакви нови идеи относно надпреварата със змиорки.
Рейт продължаваше да гледа след Зап-210, която тъкмо влизаше в странноприемницата.
— Не е ли опасно да я оставяме сама?
— Не се тревожи — успокои го Кауч. — Тук и двамата сте под мое покровителство.
— Щом е тъй, да се върнем към змиорките.
— Нали знаеш, че сега почиват. Надпреварата започва по пладне.
— Толкова по-добре.
Зап-210 не помнеше някога да е била по-ядосана. Прекоси гостната на странноприемницата и се прибра в стаята си. Залости шумно вратата и се тръшна на кушетката. Около десетина минути мислите се гонеха безредно в главата й. По някое време заплака и по бузите й се търкулнаха едри сълзи. Спомни си за Убежищата: тихите коридори, из които се разминаваха фигури в черни наметала. В Убежищата никой не бе пробуждал у нея гняв или мъка, нито каквито и да било други силни чувства. Освен това редовно получаваха дико… Тя се намръщи, опитвайки се да си припомни вкуса на малките вафли. Подтиквана от неочакван импулс, се изправи и се огледа в огледалото, което висеше на стената. Предната вечер се бе погледнала без особен интерес, лицето, което видя отсреща, бе най-обикновено: очи, уста, брадичка. Но сега се разгледа внимателно. Докосна черните си къдрици, които се спускаха по челото, разроши ги с пръсти и прецени резултата. Лицето в огледалото бе лице на непозната. Спомни си за стройното момиче, което бе разглеждало Рейт с нескрит интерес. Беше облечена с тясна светлосиня пола, плътно прилепнала към бедрата й и толкова различна от сивкавия комбинезон, който сега носеше Зап-210. Тя смъкна комбинезона и се изправи пред огледалото само по долна риза. Завъртя се и се огледа от всички страни. Зачуди се какво ли би си помислил Рейт, ако я видеше сега? Мисълта за него обаче отново пробуди яда й. Той я смяташе за дете, дори за нещо още по-незначително — Зап-210 не можеше да намери подходящия израз. Започна да се опипва, като не сваляше поглед от огледалото, учудена от промените, които бе претърпяло тялото й… Вече не можеше да се върне в Убежищата. Жужма кастчай щяха да я хвърлят в бездната. Дори ако по някаква странна прищявка решат да й запазят живота, отново щяха да й дадат дико. Устните й се свиха от омерзение. Никога вече дико!
Но какво да прави с Адам Рейт, който я намираше за тъй непривлекателна? И какво ще стане с нея самата? Тя се огледа и й стана мъчно за тъмнокосото момиче с хлътнали бузи и печални очи, което видя в огледалото. Ако избяга от Адам Рейт, как ще оцелее? Навлече отново сивия комбинезон, но се отказа да слага оранжевия тюрбан на главата. Вместо това го завърза на кръста си като шарф, както правеха момичетата в Урманк. Пак се огледа в огледалото и резултатът й хареса. Но какво щеше да помисли Адам Рейт?
Зап-210 отвори вратата и надзърна в коридора. Гостната беше празна, ако се изключеше трътлестата възрастна жена, която бършеше пода и я поглеждаше с подигравателна усмивка. Зап-210 прекоси забързано помещението и излезе на улицата. Тук спря разколебана. Никога досега не бе оставала сама и усещането бе колкото възбуждащо, толкова и страшно. Докато пресичаше крайбрежната, Зап-210 не сваляше поглед от носачите, които разтоварваха току-що пристигналия кораб. Нито в речника й, нито в представите съществуваха понятия като „чудноват“ и „живописен“, въпреки това тя бе очарована от изящния заоблен морски съд, който се поклащаше лекичко на котва. Зап-210 въздъхна. Въпреки всички странности на обкръжаващия я нов свят, никога досега не се бе чувствала толкова жива. Гаун се оказа диво и страшно място — за това жужма кастчай не бяха излъгали, — но след като поживееш на златистокафявата светлина, как би могъл да се върнеш в мрачните Убежища?
Девойката прекоси крайбрежната улица и се върна в кафенето, готова да погледне Рейт с нови очи. Още не знаеше какво ще му каже, може би беше най-добре да се настани мълчаливо на мястото си и да го прониже със сърдит поглед… Ала от Рейт нямаше и следа. Изведнъж я завладя неудържим страх. Дали не се бе възползвал от тази възможност, за да избяга, да се отърве от нея? Заля я огромна вълна от чувства, искаше й се да извика: „Адам Рейт! Адам Рейт!“ Не можеше да повярва, че увереността и спокойствието, които бе изпитвала в неговата компания толкова дълго време, се бяха стопили в миг. Завъртя се и понечи да излезе от кафенето, но се блъсна в едър мъжага, облечен с панталони от сивкава кожа, широка бяла риза и сърмена жилетка. Миниатюрната черна шапчица на главата му се килна при сблъсъка им, той я улови за раменете здраво и я попита:
— Ей, къде си се разбързала толкова?
— Никъде — измънка Зап-210. — Търсех един човек.
— Но намери мен, което си е почти чист късмет. Ела, още не съм си изпил сутрешното вино. След това ще обсъдим какво да правим двамата.
Зап-210 застина, парализирана от страх и нерешителност. Опита да се освободи от лапите на мъжагата, но той само я стисна по-здраво. Момичето трепна от болка.
— Тръгвай — изръмжа мъжът. Дръпна я и тя го последва, препъвайки се, към близкото сепаре.
Мъжът махна с ръка и в миг на масата бяха поднесени кана с вино и чиния с пържени рибени хапки.
— Яж — подкани я той. — Пий! Не се скъпя за никого, било да го черпя с вино, било с юмруци. Но преди да продължим, каква ти е тарифата? Някои от твоите колежки, знаейки, че си имат работа не с кого да било, а с Отайли, са се опитвали да ме оскубят — за тяхно неудоволствие, бих добавил. И така — колко вземаш?
— За какво? — прошепна Зап-210.
Отайли се изцъкли от изненада.
— Странна птица си ти. От коя раса си? Твърде си бледничка за танг и прекалено стройна за сив.
Зап-210 сведе очи. Сръбна от виното и се огледа отчаяно за Рейт.
— Брей, че си срамежлива! — изпръхтя развеселено Отайли. — И какви фини маниери!
Той започна да се храни. Зап-210 отново опита да се измъкне.
— Сядай! — скастри я Отайли. Тя побърза да се отпусне на стола. — Пий!
Тя отпи от виното, което се оказа по-силно от всичко, което бе опитвала досега.
— Така е по-добре — кимна Отайли. — Сега вече се разбираме.
— Не — поклати глава Зап-210. — Не се разбираме. Не желая да седя с теб! Какво искаш всъщност?
Отайли отново я изгледа учудено.
— Не знаеш ли?
— Разбира се, че не. Освен ако… да не искаш това?
Отайли се захили.
— Точно това имам предвид и разни други неща.
— Но… аз не знам нищо за тези неща. И не искам да ги уча.
Отайли приключи с рибата.
— Девица, издокарана с шарф. За такава ли се представяш?
— Не разбирам за какво говориш… трябва да си вървя… да намеря Адам Рейт.
— Намери мен, което, както вече ти казах, е по-добре. Пийни винце и се отпусни. Обещавам ти, че ще запомниш днешния ден до края на живота си — Отайли напълни отново чашите. — Аз също ще пийна, за да
