тангите, обмисляй внимателно всички страни на предложението.
Тримата поеха по крайбрежната и Рейт се загледа с интерес в корабите. Повечето бяха познатите му когове, пощенски кораби с дебели, извити корпуси, високи кърмови и носови кули, задвижвани от платна, когато имаше попътен вятър, и от електродвигатели в останалите случаи. На всеки от тях имаше табелка, указваща названието на кораба, следващото пристанище и датата на отплаване.
Кауч побутна Рейт.
— Не е разумно да проявяваш тъй открит интерес към корабите.
— Защо?
— Когато си в Урманк, винаги прикривай интереса и намеренията си.
Рейт се озърна озадачено.
— Но никой не ни обръща внимание. Съвсем естествено е, щом съм тук, да се интересувам как бих могъл да продължа пътя си.
Кауч въздъхна.
— Вече ти казах, когато си в Урманк, трябва винаги да си нащрек.
Рейт спря пред един кораб.
— „Ниахар“ — прочете той. — Маршрут: Чинг, Мрачните острови, южните Шанизадски брегове, Казаин. Почакайте ме малко — помоли и се приближи до трапа, обърна се към мършав, сериозен мъж с кожена престилка.
— Бихте ли ми казали къде е капитанът?
— Аз съм.
— Колко ще ми струва плаване до Казаин — за двама?
— Първа класа — четири секвина дневно плюс храната. Пътуването обикновено трае трийсет и два дена, което прави двеста и шейсет секвина за двамата.
Рейт не скри изненадата си от размера на исканата сума, но капитанът остана безразличен. Рейт се върна при останалите.
— Ще ми трябват около двеста и петдесет секвина.
— Не е непостижимо да бъде набавена подобна сума — съгласи се Кауч. — Обикновен работник изкарва между четири и пет секвина дневно. На пристанищата винаги се търсят носачи.
— А защо не в някой игрален дом?
— Кварталът с казината е там, зад пазара. Излишно е да те убеждавам, че няма начин да надиграеш тангските комарджии на тяхна територия.
Тримата излязоха на площад, облицован с жълто-розови плочи.
— Преди близо хиляда години тиранът Позелиус построил тук голяма ротонда. Останал е само подът. От тази страна са сергиите за хранителни продукти. По-нататък — за дрехи и обувки. До тях за мехлеми и благовония… — докато говореше, Кауч сочеше към различни части на площада, където на сергиите се предлагаха най-разнообразни стоки: храна, плетено и кожено облекло, огромно разнообразие от подправки, железни и медни украшения, нагръдници и наколенници от ковано желязо, стъклария и фенери, хартиени амулети и накити. В другия край на ротондата и в малко по-хаотичен ред бяха разположени шатрите за развлечения: оранжеви навеси, закрити отпред с чергила, пред който примамливо танцуваха девойки под звуците на пискливи флейти и дайрета. Едни бяха облечени в прозрачни мрежести дрехи, други танцуваха голи до кръста, а няколко, които очевидно наскоро се бяха простили с детството, бяха само по малки изящни сандали. Зап-210 втренчи в тях изумен поглед. След това повдигна рамене и се обърна.
Приглушени, ритмични подвиквания привлякоха вниманието на Рейт. Платнена стена преграждаше малък стадион, откъдето долиташе тропот, пъшкане и ръмжене.
— Бой на кокили — обясни Кауч. — Предполагам, че са повалили някого от фаворитите и разочарованите зрители се отправят отново към будките за залагания.
Докато подминаваха стадиона, Рейт зърна над оградата неколцина мъже, качени на кокили, да кръжат из арената, дебнейки се внимателно. Един опита ритник, но получи удар по главата от тоягата на друг, трети, който се бе захласнал по тях, бе спънат и успя да запази равновесие като по чудо, докато останалите подскачаха наоколо като уродливи хищни птици.
— За боя с кокили обикновено се наемат берачите на мика от Черните планини — обясни Кауч. — Да се предскаже изходът от боя, е като да познаеш накъде ще задуха след седмица вятърът — той поклати обезсърчено глава. — Но нали казват, че надеждата умира последна. Кръстникът на баща ми веднъж спечелил четирийсет и два секвина на надпреварата със змиорки. Но призна, че два дена преди това е палел свещички и призовавал боговете за съдействие.
— Да идем да погледаме надпреварата със змиорки — предложи Рейт. — Щом божествената намеса е в състояние да осигури печалба от четирийсет и два секвина, с разум и упоритост бихме могли да се надяваме на повече.
— Ами да вървим нататък, покрай сиропиталището.
Рейт тъкмо се готвеше да попита какво е това сиропиталище, когато едно хлапе притича наблизо, изрита го в пищяла, опули се подигравателно и се скри в споменатата барака.
— Защо го направи?
— Ела — рече Кауч. — Ще ти покажа.
Зафатранецът ги отведе в „сиропиталището“. На трийсетина стъпки от тях върху малка сцена се бе покатерило същото, хлапе, което преди малко изрита Рейт. Веднага щом влязоха, то нададе висок, подигравателен вик. На близкия щанд се подпираше танг на средна възраст, със сънлива физиономия й увиснали кафяви мустаци.
— Досадно гаменче, нали, благородни господине? — подсмихна се той. — Ето, дайте му да се разбере. Тези топки от кал вървят по десет секвина парчето. Хартиените пакетчета с барабонки са по шест секвина, а топчетата с шипове само пет.
— Да бе, да — врещеше хлапето. — На кого му пука? Той и с камък не може да ме уцели оттам.
— Хайде, господине, праснете го — подкани го с примамващ гласец съдържателят. — Какво да бъде? Топка от кал? Пликчетата с барабонки вонят непоносимо, хлапето направо ги ненавижда. Ами топчетата с шипове? Ще намрази деня, в който ви е срещнал.
— Ти се качи там — посъветва го намръщено Рейт. — А аз ще хвърлям по теб.
— За двойна цена, господине.
Рейт напусна „сиропиталището“, изпроводен от подигравателните викове на хлапето и съдържателя.
— Мъдро решение — кимна Кауч. — На това място не можеш спечели и един секвин.
— Не бива да се живее само за насъщния… но както и да е. Да вървим при надпреварите със змиорки.
— Само няколко крачки по-нататък.
Приближаваха старата мухлясала, стена, която разделяше пазара от бордеите. В самия край на площада, почти в сянката на стената, бе разположен циментов резервоар с формата на подкова, заобиколен от разнолика тълпа мъже и жени. На няколко крачки от единия край на резервоара върху каменна платформа бе поставен аквариум, снабден с повдигаща се на панти метална вратичка. Друг аквариум бе долепен до отсрещния край на резервоара. Вниманието на зрителите бе приковано към първия аквариум. Вратичката се повдигна, една змиорка се стрелна в извития тунел, последвана от още няколко, в различни цветове.
— Зелената отново печели! — изврещя с почти истеричен глас съдържателят. — Зеленото е цвят на късмета! Ръцете зад заграждението, ако обичате, докато платя на спечелилите. Разорен съм! Двайсет секвина на господина от далечен Джадарак, който рискува да заложи скромната сума от два секвина. Десет секвина за дамата със зелената шапка от Азотейските острови, която избра цвета на собствената си шапка! Какво? Няма ли повече? Само това ли са спечелилите? Не съм понасял по-сериозен финансов удар, откакто се захванах с тази неблагодарна работа — съдържателят прибра от таблото секвините, заложени върху другите цветове. — Започва нова надпревара, господа, ако обичате, залагайте на избраните от вас цветове. Секвините трябва да бъдат поставени точно върху цвета, за да избегнем недоразумения. Няма ограничения, можете да заложите ако щете и хиляда секвина, но не повече, тъй като състоянието ми не надхвърля десет хиляди. Вече пет пъти съм бил разоряван и всеки път намирах сили да изплувам от беднотията и да служа
