— Ами лодката?
Рейт махна небрежно с ръка.
— Сигурно има и по-добри, но нали ни докара дотук.
Лицето на мъжа се изкриви в хладна усмивка.
— Продължете навътре по ей онзи канал. Придържайте се към дясната страна.
През следващия половин час Рейт греба навътре по канала, ориентирайки се по короните на ойнговите дръвчета, стърчащи в средата на острова. Започна да се съмнява, че зафатранецът или има странно чувство за хумор, или се опитва да го обърка. Веднага щом му хрумна тази мисъл, той остави греблата и въздъхна:
— Уморен съм. Погреби малко ти.
— Не, не — поклати глава мъжът. — Почти стигнахме, насочи се към онзи канал и гледай дърветата.
— Странно — промърмори Рейт. — Трябва да сме минали покрай него поне десетина пъти.
— Объркал си се, защото каналите си приличат. Ето че пристигнахме.
Лодката навлезе в спокойно езеро, заобиколено от къщурки с тръстикови стени, вдигнати върху колове от стебла на ойнги. В дъното на езерото се виждаше една по-масивна постройка. Подпорите бяха от същото червеникаво дърво, а покривът бе изплетен във формата на сложни черни и кафяви фигури.
— Това ни е общинският център — похвали се мъжът. — Не сме чак толкова изостанали, както може би си мислите. Тук идват танги с каруци и кервани, лодкари от Бихаеу или странници като вае. Всички тях настаняваме в общината.
— Танги? Значи сме съвсем близо до нос Врейа!
— Ако наричате триста мили „близо“. Тангите са досадни като пясъчни мухи, щъкат навсякъде и най- вече там, където не са желани. Недалеч оттук е големият тангски град Урманк… Не че ми е работа, но и двамата с жената сте от непозната за мен раса. Странно е да ви види човек заедно. Както и да е, мисля, че не рискувам нищо, като ви помагам.
— Истина е, че идваме от далечни земи — кимна Рейт. — Места, за които може никога да не си чувал.
Старецът изпръхтя презрително.
— Каквито и да сте, няма значение, стига да спазвате нашите обичаи и да си плащате.
— Два въпроса — прекъсна го Рейт. — Какви са тези „обичаи“ и колко очаквате да плащаме за дневен престой?
— Обичаите са прости — отвърна зафатранецът. — Нищо повече от размяна на любезности, ако ми позволите така да се изразя. Разходите ви едва ли ще надхвърлят четири-пет секвина на ден. Съветвам те да скриеш лодката си зад онзи пристан, в случай че наминат любопитни танги или бихасу.
Рейт реши да се възползва от съвета. Откара лодката на пристанището, доста примитивно съоръжение от ойнгови стълбове, лиани и тръстики. Зафатранецът скочи пръв на сушата и галантно подаде ръка на Зап- 210, като не сваляше от нея сластен поглед.
Рейт слезе последен и подаде въжето на един момък, появил се междувременно. Зафатранецът му прошепна нещо и момъкът кимна. След това поведе Рейт и Зап-210 към голямата къща.
— Ето, заповядайте — покани ги, като стигнаха. — Онази стаичка там ще бъде на ваше разположение. Храна и вино ще получите, когато му дойде времето.
— Бихме искали да се изкъпем — заяви Рейт. — А също и да си сменим дрехите, ако е възможно.
— Банята е ето там. Нашенски дрехи можете да си купите на разумна цена.
— Която е?
— Всекидневен работен костюм от сиво сукно за оран или рязане на тръстика, струва десет секвина. Тъй като дрехите, които носите сега, по-скоро приличат на парцали, съветвам ви да не се стискате.
— А бельото включено ли е в цената?
— Само срещу два секвина ще получите чудесни долни ризи от мек плат, а ако желаете и сандали, ще ги имате срещу скромната сума от пет секвина.
— Чудесно — кимна Рейт. — Донесете всичко това. Ще си поживеем в първа класа, поне докато има секвини.
>> 6.Облечена в проста сива риза и панталони, доставени от зафатранеца, Зап-210 вече не изглеждаше толкова странна и подозрителна. Черната й коса бе започнала да се къдри, кожата й бе потъмняла от вятъра и слънцето и само абсолютно правилните й черти и сериозното изражение я отличаваха от другите момичета на нейната възраст. По-скоро, реши Рейт, хората биха си обяснили поведението й с естествената за възрастта свенливост.
Но Кауч, старият зафатранец, бе на друго мнение. Той дръпна Рейт настрана и го попита с поверителен глас:
— Да не е болно твоето момиче? Ако ти трябват билки, треви за баня или тукашни лекарства, мога да ти намеря срещу разумна цена.
— Зафатранци гледат да извлекат изгода от всичко — отбеляза Рейт. Току-виж, преди да си тръгнем, неусетно сме затънали в дългове. И какво ще стане тогава?
— Ще преглътнем горчивия хап и толкоз. Ние знаем, че сме прокълнати от съдбата, обречени да живеем във вечни разочарования. Надявам се обаче случаят с теб да не е такъв?
— Не, освен ако не се наслаждаваме на гостоприемството ви по-дълго, отколкото възнамерявам.
— Не се съмнявам, че си преценил съвсем точно възможностите си. И все пак, какво може да му има на момичето? — той хвърли загрижен поглед на Зап-210. — Имам известен опит в тези неща и ми се струва малко объркана и изплашена. Но ако е нещо друго, не мога да го открия.
— Тя е нещастно създание — промърмори Рейт.
— Донякъде същото може да се каже и за двама ви — заяви Кауч и погледна внимателно Рейт. — Какво пък, здравето на девойката е твоя грижа. Вечерята е сервирана в павилиона, можете да заповядате.
— Срещу известна сума, предполагам?
— Как иначе? В този несъвършен свят само въздухът, който дишаме, е безплатен. Да не си от онези, които предпочитат да ходят гладни, голи и боси, защото им се свиди да се разделят с няколко жалки секвина? Не ми приличаш на такъв. Ела.
Кауч ги отведе в павилиона, където ги настани на плетени кресла, след това се отдалечи, за да даде поръчка на момичето, което обслужваше бюфета.
За първо им поднесоха студен чай, пикантни питки и стебла от хрупкаво червеникаво водно растение. Храната беше вкусна, креслата удобни, след премеждията от последните седмици всичко това им се струваше някак нереално и Рейт не беше в състояние да потиска желанието си да се озърта нервно от време на време. Но постепенно се успокои. Павилионът беше истинско царство на идилията и покоя. Над главите им се поклащаха оранжевите листа на ойнгата, които изпускаха благоухания. Карина 4269 разпръскваше танцуващи отблясъци от златиста светлина върху водната повърхност. Някъде иззад къщата долетя музика, изпълнявана на водни гонгове. Зап-210 поглеждаше замислено към езерцето и преглъщаше храната равнодушно, сякаш й липсваше какъвто и да било вкус. Тя забеляза, че Рейт я гледа и се поизправи в креслото.
— Да ти сипя ли още чай? — попита Рейт.
— Ако бъдеш така добър.
Той й наля от красивата стъклена кана.
— Май не си много гладна?
— Не съм. Чудя се, дали тук има дико?
— Съмнявам се — поклати глава Рейт.
Зап-210 щракна разочаровано с пръсти.
— Харесва ли ти това място? — попита я Рейт.
— По-добре е, отколкото в открито море.
Известно време двамата посръбваха чай мълчаливо. Разчистиха масата и им поднесоха нови ястия: кюфтета в сладко желе, печени пръчици от бяла растителна сърцевина, късчета полусурова риба. Както и
