виждаше никакво движение, нито горе, нито където и да било в долината. Бяха съвсем сами. Всъщност нямаше как да го знае с абсолютна сигурност. Не беше изключено да ги следят от тайни скривалища, от тъмни сенки, с които се сливат черните наметала. Рейт сведе очи към Зап-210. Нямаше никакво съмнение, че ще откаже да се раздели с наметалото си. Той се надигна.
— Късно е вече, най-добре да потърсим някое селце на брега.
На две мили надолу по течението потокът прерасна в река, достатъчно широка, за да се обгради с мочурища. На отсрещния бряг имаше гъста гора от гигантски лиани, чиито стебла бяха наклонени под един и същи ъгъл. И друг път Рейт бе виждал такива горички, предполагаше, че това е някое свещено място на кхорайците — свирепо племе, обитаващо южните брегове на Първото море.
Всичко това го накара да се замисли. Една неочаквана среща с кхорайците щеше незабавно да потвърди опасенията на Зап-210 относно гаун и недружелюбните обичаи на обитателите на повърхността.
Поне засега наоколо не се виждаха никакви кхорайци. Двамата заобиколиха мочурището и се озоваха на равен и кален бряг, само на стотина метра от морето. Вдясно и вляво, но на голямо разстояние, скалисти носове навлизаха в морето. Някъде на югоизток, може би не много далече, бе разположен Карабас, където хората излизаха на лов за хризоспин, а дирдирите ловяха хора.
Рейт оглеждаше внимателно брега в отчаян опит да се ориентира за приблизителното им местонахождение. Зап-210 не сваляше мрачен поглед от морето и сигурно се питаше какво ли им готви бъдещето. На около половин миля южно от тях Рейт забеляза паянтов кей, който прехвърляше калния бряг и навлизаше във водата. В самия му край се поклащаха дузина малки рибарски лодки. Невисок хълм от другата страна на тресавището скриваше селцето, което вероятно бе разположено зад кея.
Кхорайците, макар и не необуздано враждебни, се придържаха към сложна система от ритуали и обичаи, чието нарушаване бе недопустимо. Невежеството на чужденците не беше достатъчно извинение, правилата важаха за всички без изключение. Ето защо срещата с тях или посещаването на селцето им щеше да е доста рисковано събитие.
— Не ми се ще да ходим при кхорайците — призна Рейт. Той се обърна и втренчи поглед в голите хълмове от другата страна. — Сивиш е доста далече на юг. Най-добре да тръгнем за нос Брейз. Стигнем ли там, бихме могли да се качим на някой кораб покрай западния бряг, макар че нямам представа откъде ще намерим пари.
Зап-210 го погледна изненадано.
— Искаш да дойда с теб?
Ето го обяснението за тъжния й вид, помисли си Рейт.
— Имаш ли други планове? — попита той.
Тя прехапа мрачно устни.
— Смятах, че ще предпочетеш да продължиш, сам от тук нататък.
— И да те оставя на произвола на съдбата? Едва ли ще се справиш.
Тя го разглеждаше насмешливо, питайки се за причината за тази негова загриженост.
— Има много поводи за „неприлично поведение“ на повърхността — обясни й Рейт. — Съмнявам се, че ще ги одобриш.
— Ах, така значи.
— Трябва да бъдем внимателни. И на първо време, да се отървем от тези наметала.
Зап-210 го погледна ужасено.
— Голи ли ще тръгнем по света?
— Не, но наметалата са излишни. Те привличат внимание и дори могат да предизвикат враждебност. С тях ще ни вземат за гжиндра — той си съблече наметалото. Момичето изпръхтя ядно, но последва примера му и остана само по сивата долна риза.
Рейт нави двете наметала на вързоп.
— Нощем става студено, ще ги вземем с нас. Дойде ред на синята папка. Тук, на повърхността, тя беше безполезна, но след като я повъртя в ръце, Рейт я прибра под жилетката си.
Отправиха се на северозапад, като се движеха покрай брега. Свещената горичка на кхорайците бавно се стопи в здрачината, каменистият нос бе забулен в мъгла. Карина 4269 се снижи в небето и сиянието й придоби златистия оттенък на късния следобед. На север обаче няколко виолетови облака заплашваха да предизвикат една от типичните за Тчай внезапни и силни бури. Облаците се придвижваха доста бързо на юг, като се обстрелваха с ярки светкавици. Морето се изравни и придоби графитен оттенък. Отпред, съвсем близо до брега, се появи нова горичка. Дали и тази бе свещена? Рейт огледа околностите, но не забеляза следи от местни обитатели.
И тези дръвчета бяха наклонени под ъгъл, с увиснали клони, опиращи почти до земята. Зад хълмовете вероятно се гушеше някое селце, но поне за момента двамата бяха единствените живи същества в цялата околност.
Рейт реши да спести на Зап-210 тревогите си. И без това момичето си имаше достатъчно свои. Непривикнало на слънчеви лъчи, лицето й вече се бе зачервило. Облечена само с тънка долна риза и с полепнали по челото черни къдрици, тя беше тъй различна от девойката, която Рейт бе срещнал в столовата. Или отново бе жертва на собственото си въображение? Наистина ли тялото й бе по-закръглено и оформено? Тя забеляза погледа му и го стрелна засрамено и намусено.
— Какво си ме зяпнал?
— Без конкретна причина. Само дето ми изглеждаш по-различна от първия път, когато те видях. Промяната е към по-добро.
— Не разбирам за какво говориш — тросна се тя. — Това са глупости.
— Може би си права… Знаеш ли, някой ден ще ти обясня как стоят нещата на повърхността. Обичаите тук са доста по-сложни — по-интимни и „неприлични“, отколкото в Убежищата.
— Хм — изсумтя Зап-210. — Защо свихме към гората? Нали каза, че тези горички били свещени?
— Не зная дали е вярно за тази — обясни Рейт и посочи облаците. — Виждаш ли черната завеса отзад? Това е дъжд. Под дърветата ще останем сухи. А наближава нощ и с нея излизат нощните кучета. Нямаме никакви оръжия. Ако се покатерим на някое дърво, ще бъдем в безопасност.
Зап-210 не отговори и те продължиха към горичката.
Лианите се извисяваха високо над тях. Веднага щом стигнаха дърветата, двамата спряха и се ослушаха, но чуваха само далечния тътен на бурята.
Навлязоха предпазливо в горичката. Слънчевите лъчи, които се процеждаха през облаците, оформяха издължени златисти снопове между сенките. Най-ниските клони бяха на стотина стъпки височина, нямаше никакъв начин да се покатерят на дърветата. В гората не беше по-сигурно, отколкото на открито. Зап-210 спря и се ослуша. Рейт не чуваше нищо.
— Какво има?
— Не зная — тя продължаваше да се озърта във всички посоки. Рейт я наблюдаваше с нарастващо безпокойство.
Продължиха бавно и предпазливо, безшумни като котки, криейки се в сенките. Пред тях се разкри малка поляна, затворена отгоре с покрив от гъсти листа. На поляната имаше четири колиби и невисока платформа в средата. Дънерите наоколо бяха резбовани с изображения на мъже и жени, по една двойка за всяко дърво. Мъжете имаха издължени и яки долни челюсти, тесни чела, изпъкнали очи и скули, жените — дълги носове и устни, разтворени в широки усмивки. Не приличаха на типичните кхорайци, но затова пък, както забеляза Рейт, всичките притежаваха сходни черти помежду си. Позите им говореха недвусмислено, че са изобразени в момент на съвкупление. Рейт погледна крадешком към Зап-210, която се озърташе смаяно. Още един повод, помисли си той, да заклейми хората от повърхността като неблагоприлични и извратени.
Слънцето се скри зад облаците. Гората потъна в мрак, Рейт усети по лицето си първите капки на дъжда. Той огледа колибите. Бяха построени в типичния кхорайски стил, от тъмнокафяви тухли, с конусообразни черни покриви, разположени на равни разстояния около платформата. Поне на пръв поглед изглеждаха необитаеми. Рейт се зачуди какво ли може да е предназначението им.
— Почакай ме тук — прошепна той на Зап-210 и се затича приведен към най-близката колиба. Спря до стената и се ослуша: никакъв звук. Натисна леко вратата и тя се отвори без съпротива. Отвътре го лъхна тежка, неприятна миризма на влажна, необработена кожа, смола и мускус. Върху рафтове бяха подредени
