щяха да породят само изненада и объркване.
— Всякакви хора ще срещнеш на повърхността.
— Толкова е странно — заговори унесено девойката. — Изведнъж се промени всичко — тя седеше на земята, зареяла поглед в мрака. — Другите навярно се питат къде съм изчезнала. Някой трябва да поеме задълженията ми.
— И какви ти бяха задълженията?
— Да уча децата на благоприличие.
— А през свободното време какво правеше?
— Отглеждах кристали в новата Четвърта източна зона.
— Разговаряше ли с приятелите си?
— Понякога, в спалното.
— А с мъже разговаряше ли?
— Да се говори с мъже е неприлично — засмя се смутено тя.
— А с мен не е ли?
Момичето не отвърна. Може би едва сега проумяваше, че е попаднала в съвсем друга категория — на отритнати, прокудени, „паднали“ жени.
— Животът е различен на повърхността, но понякога има много забавни неща. Ще видиш. Стига да успеем да се доберем до там.
Той извади синята папка. Зап-210 се отдръпна рефлекторно. Рейт не й обърна внимание. Примижавайки на мъждивата светлина, той изучаваше разноцветните схеми.
— Предполагам, че трябва да сме тук — рече, забол пръст на едно място. Никакъв отговор от Зап-210. Рейт понечи да й се скара за липсата на интерес, после се отказа. Тя не беше тук по своя воля и не заслужаваше упреци и недоволство. С действията си той бе станал отговорен за нея. Рейт смръщи вежди. Въздъхна и заговори с учтив глас: — Ако не се лъжа, този тунел би трябвало да извежда тук — на розовия булевард. Прав ли съм?
Зап-210 погледна картата с крайчеца на окото.
— Да. Това е един от тайните изходи. Погледни, той свързва Атан със Зартра, иначе единият от двата би трябвало да заобикаля отстрани и да излиза на Фейерджейския възел — тя отново доближи пръст до картата, без да смее да я докосва. — Сивият знак е мястото, където искаме да отидем — товарното депо в края на коридора за доставки. Но през Фейерджей ще е невъзможно, тъй като пътят минава покрай общежития и леярни.
Рейт погледна с копнеж червените кръгчета на обзорните кули.
— Изглеждат тъй близо и толкова достъпни — прошепна той.
— Но със сигурност са добре охранявани.
— Каква е тази дълга черна линия?
— Канал за прекарване на товари. Най-добрият път да се излезе от зона Пагас.
— А това яркозелено петно?
Тя се наведе и изведнъж дишането й се учести.
— Пътят към Вечността — тайна от Двайсето ниво! — момичето се отдръпна и опря брадичка на свитите си колене. Рейт продължи да разучава картите. Когато погледна спътницата си, откри, че го разглежда внимателно. Тя облиза безцветните си устни.
— Какво те прави толкова ценен предмет за тях?
— Не знаех, че съм „предмет“. Нито че съм ценен.
— Искат да те отведат в Музея на Вечността. Да не си от някоя неизвестна раса?
— Донякъде — отвърна уклончиво Рейт. — Готова ли си? Време е да тръгваме.
Тя се изправи мълчаливо и пое нататък по коридора. Повървяха около миля, стените на тунела станаха бели, а пътят им бе запречен от масивна черна врата. Зап-210 опря око на шпионката.
— Виждам да минава товарна кола… наблизо има някакви хора… — тя погледна към Рейт. — Наведи глава и нахлузи шапката по-ниско — рече му. — Ще вървиш съвсем тихо, стъпалата да сочат право напред. — Отново надзърна през шпионката. Отпусна ръка на дръжката на вратата и я натисна. Вратата се отвори. — Бързо, преди да са ни видели.
Премигвайки от силната светлина, двамата се озоваха в коридор със сводест таван. Стените, смесица от кварц и гранит, бяха обсипани с огромни турмалини, всеки от които без обяснима причина, благодарение на скрита техническа приумица, сияеше в розово или синьо.
Зап-210 закрачи покрай стената, Рейт я следваше на дискретна дистанция. На петдесетина метра по- нататък бе спряла ниска товарна платформа, снабдена с масивни черни колела и пренасяща огромно количество натъпкани чували. Някъде зад тях се чуваше ритмично метално дрънчене и стържене, но каква бе причината за това Рейт така и не узна.
Двамата вървяха по коридора около десетина минути. Четири пъти се разминаваха с пнумеци, скрили лицата си в сянка и погълнати от мисли за неща, далеч от представите на Рейт.
Гладко шлифованите кварцови стени се смениха внезапно с черен амфибол, покрит с белезникави разклонения на минерални жили, подобно на вени върху мургава кожа — крайният резултат на векове упорит труд. Далеч напред тунелът се разделяше на два полукръга, които постепенно се разширяваха. Отвъд тях се виждаше само черна пустош.
Отворът нарасна и ги обгърна и те се озоваха на каменна тераса, надвиснала над черна бездна, огромна и пуста като космическо пространство. На петдесетина метра встрани бавно се поклащаше товарен шлеп, привързан със захабени въжета за пристана. Едва сега Рейт осъзна, че черната пустош е всъщност гладката и непроницаема повърхност на подземно езеро.
Неколцина пнумеци работеха безшумно на пристана, товарейки вързопи на шлепа.
Зап-210 се притаи в една сянка. Рейт се присъедини към нея, но застана твърде близо и тя се отдръпна изплашено.
— Сега какво ще правим? — попита Рейт.
— Последвай ме на борда на шлепа. Не говори с никого.
— Няма ли да ни спрат? Да ни попитат какви сме?
Момичето го погледна безизразно.
— Всички пътуват с шлеповете. Само така се стигат далечните тунели.
— Ах — поклати глава Рейт. — Това значи било местното забавление. Да разглеждате тунели.
Момичето отново го изгледа равнодушно.
— Друг път качвала ли си се на шлеп? — попита той.
— Не.
— Как тогава знаеш къде отива?
— Плава на север до крайните райони, няма къде другаде — тя присви очи в полумрака. — Върви след мен и гледай да спазваш благоприличие.
Девойката излезе на пристана, крачейки бавно, свела смирено поглед. Рейт изчака половин минута и я последва.
Тя спря до шлепа, хвърли замислен поглед към езерото, сетне, все тъй потънала в размисъл, се качи на борда. Отдалечи се към отсрещната страна и се изгуби между товарите там.
Стараейки се да подражава на походката и поведението й, Рейт също се качи на борда. Пнумеците на палубата, погълнати от собствените си мисли, не му обърнаха внимание. Въпреки това Рейт усети, че неволно ускорява крачка.
Когато я откри, тя следеше с напрегнато изражение поведението на товарачите. Постепенно се успокои.
— Добре, че са натъжени от нещо, иначе със сигурност щяха да ни забележат. Защо гиан винаги подскачат и се клатушкат, когато вървят?
— Нямам представа — отвърна Рейт. — Но нали нищо лошо не е станало? Следващия път… — той млъкна насред дума. В далечния край на пристана се открои черен силует. Той се размърда и пристъпи бавно в осветената част.
— Пнум — прошепна Рейт.
Зап-210 бе застинала безмълвно.
