просторна шестоъгълна зала с дванайсет мраморни колони, опиращи в тавана. В затъмнени остъклени будки по периферията седяха пнумеци, които пишеха на електронни табла и от време на време провеждаха кратки разговори с други пнумеци, дошли специално при тях.
Момичето тръгна покрай стената, но спря. Рейт също спря на няколко крачки от нея.
Тя го погледна и извърна многозначително глава към един пнумек в средата на залата: висок и мършав мъж, който се озърташе бдително. Рейт се притаи в сянката на близката колона, без да изпуска от очи девойката. Лицето й отново бе съвсем пребледняло и той осъзнаваше, че в този момент животът му зависи от равновесието между нейните страхове — бездънната черна яма срещу ветровитото кафеникаво небе на повърхността.
Тя пристъпи бавно към Рейт и застана в сянката до него. Изглежда, бе направила своя избор.
— Високият мъж там е старшият надзорник11. Виждаш ли как следи всички? Нищо не може да му убегне.
Рейт втренчи поглед в старшия надзорник. Очевидно нямаше да е тъй лесно да прекосят откритото пространство.
— Знаеш ли друг път до товарните депа? — попита той.
— Бихме могли да заобиколим покрай работническите общежития, но пътят е дълъг, а и там може да се натъкнем на друг надзорник.
— Хм — изсумтя Рейт и отново надзърна предпазливо зад колоната. — Виж, понякога се обръща насам- натам. Когато е с гръб към нас, ще тръгна, а ти върви след мен.
Малко след това надзорникът се обърна. Рейт притича между двете мраморни колони. Момичето го последва, все още нерешително, поне така се струваше на Рейт.
Той не смееше да надзърне иззад следващата колона от страх да не срещне погледа на надзорника.
— Кажи ми, когато се обърне на другата страна — прошепна на девойката.
— Сега.
Още един кратък пробег до поредната колона. Използвайки за прикритие група от няколко пнумеци, Рейт продължи нататък. Изходът вече се виждаше. Надзорникът се обърна внезапно и Рейт се притаи зад колоната — истинска смъртоносна игра на криеница. От един страничен тунел се появи пнум, пристъпвайки безшумно с босите си крака.
— Внимавай… — прошепна девойката, — това е Мълчаливия критик — тя се отдалечи на няколко метра, свела глава, сякаш унесена в дълбоки мисли. Пнумът спря на петдесетина крачки от тях и Рейт се обърна с гръб към него. Броени метри го деляха от северния портал. По гърба му пробягнаха тръпки. Повече не издържаше да се спотайва на сляпо зад колоната. С усещането, че всички очи са втренчени в него, той пое бавно през откритото пространство. Всеки момент очакваше да отекне вик или сигнал за тревога. Най-сетне достигна изхода и бавно погледна назад — за да установи, че пнумът е само на няколко крачки от него. Рейт продължи по коридора с разтуптяно сърце. Момичето вървеше напред.
— Бягай към тунела на Осемнайсето ниво — извика й тихо той.
Тя се обърна и го погледна изплашено.
— Мълчаливия критик е съвсем близо. Не мога да тичам, ако ме види, ще сметне поведението ми за оскърбително.
— Зарежи благоприличието — изръмжа Рейт. — По-бързо да намерим изхода.
Тя ускори крачка, а Рейт я следваше неотлъчно. След петдесетина метра събра смелост да погледне през рамо. Никой не ги гледаше.
Коридорът пред тях се разклоняваше и момичето спря.
— Мисля, че трябва да продължим наляво, но не съм сигурна.
— Погледни картата.
Тя се намуси, но му обърна гръб и извади папката изпод наметалото. Не можа да се справи с нея и я подаде на Рейт, сякаш кориците й бяха нажежени. Той запрелиства страниците, докато му каза да спре. Рейт се озърна към кръстовището. На входа към техния тунел се появи тъмен силует и сърцето му се сви.
— Вляво, до номер двеста и дванайсет, синьото табло. След това отклонение двайсет и четири, чакай, трябва да проверя в легендата… ето го. Таблото е с четири копчета…
— Побързай — подкани я с изопнати от напрежение устни Рейт.
Тя повдигна глава и втренчи поглед към началото на тунела.
— Жужма кастчай!
Рейт също извърна очи нататък. Пнумът се приближаваше бавно, без да върви право към тях, или поне така изглеждаше отстрани. Рейт пое навътре по коридора, уловил за ръка момичето. Докато вървяха, тя отброяваше номерата на стената.
— Седемдесет и пет… осемдесет… осемдесет и пет…
Рейт погледна назад. Сега в коридора имаше два тъмни силуета, отнякъде се бе появил втори пнум.
— Сто деветдесет и пет… двеста… двеста и пет…
Синьото, табло, обрамчено с потъмняла от времето златиста рамка, бе само на половин метър от земята. Момичето намери копчетата и ги натисна, в стената се отвори врата.
Девойката отново се разтрепери.
— Тук е само за Осемнайсети ранг и нагоре. Не бива да влизам.
— Мълчаливия критик ни следва — припомни й Рейт.
Тя изохка и прекрачи прага. Озоваха се в тесен и мрачен коридор, изпълнен с неприятна миризма на гранясало, която Рейт по някакъв начин свързваше с пнумите.
Вратата се затвори. Момичето повдигна едно капаче и опря око на шпионката.
— Мълчаливия критик се приближава. Не, двама са. Надушили са, че нещо не е наред, и ще ни пратят за наказанието! Какво да правим? — погледна тя изплашено Рейт.
— Продължавай да ги следиш — нареди й Рейт.
— Оглеждат коридора. Чудят се защо ни няма.
— Да се махаме — подкани Рейт. — Не бива да оставаме тук.
— Надзорникът сигурно знае за този тунел… Ако влязат…
— Не мисли сега за това — Рейт се отправи навътре по коридора и момичето го последва. Представяше си каква гледка са двамата — мъжът и девойката, с развети краища на наметалата, вървящи забързано из сумрачните подземия. Момичето сигурно беше уморено, защото забави крачка и поглеждаше все по-често през рамо. Накрая спря и изпъшка уплашено.
— Влязоха след нас.
Рейт се озърна. Вратата бе отворена. В процепа се появиха двамата пнуми. За миг те застинаха неподвижно като някакви зловещи кукли, сетне пристъпиха с насечени движения вътре.
— Видели са ни… — шепнеше момичето. — Ще ни хвърлят в ямата… Най-добре да се върнем и да се оставим на милостта им.
— Стой до стената — нареди й Рейт. — И не мърдай. Нека дойдат при нас. Само двама са.
— Нищо не можеш да им направиш.
Рейт не отговори. Наведе се, взе един камък, отронил се от тавана, и зачака.
— Не, моля те, недей — зашепна през сълзи тя. — Трябва да сме покорни, смирени…
Пнумите ги приближаваха с бързи крачки, изнасяйки напред стъпала, сякаш ритаха невидима топка. Яките им челюсти помръдваха ритмично. Те спряха на десетина крачки, за да огледат двамата, опрени на стената. В продължение на половин минута никой не помръдваше, нито издаваше звук. Мълчаливия критик бавно повдигна тъничката си ръка и ги посочи с два костеливи пръста.
— Връщайте се.
Рейт не помръдна. Момичето ги гледаше с изцъклени очи и зяпнала уста.
Пнумът заговори отново с дрезгавия си, мелодичен глас:
— Връщайте се.
Момичето тръгна покорно назад по коридора, но Рейт остана на мястото си.
Пнумът го разглеждаше безстрастно. Той размени няколко тихи думи с надзорника и нареди отново:
— Тръгвай!
