Поведе я покрай стената към изхода. Помещението за сервиране беше празно. От кухнята се чуваше подрънкване на метални съдове. От пнума нямаше и следа.
— Нагоре по стълбите — нареди Рейт.
Тя понечи да възрази, но Рейт и запуши устата и я побутна към стълбите.
— Нагоре! Прави каквото ти казвам, ако не искаш да пострадаш!
— Моля те, иди си! — прошепна едва чуто тя.
— Няма да си ида — отвърна също шепнешком Рейт. — Не зная къде да отида!
— Не мога да ти помогна.
— Трябва да ми помогнеш. Нагоре по стълбите. Бързо!
Тя се обърна неочаквано и хукна по стъпалата, толкова бързо, че изглежда щеше да му се измъкне. Рейт бе заварен неподготвен. Той се втурна зад нея, но тя бе по-бързата и се насочи към един от коридорите. Бягаше на крилете на отчаянието, но Рейт бе не по-малко отчаян и след петдесетина крачки я застигна. Притисна я до стената, където тя прималя, задъхана. Рейт огледа коридора — за негово облекчение не се виждаше никой.
— Да умреш ли искаш? — просъска той в ухото й.
— Не!
— В такъв случай прави точно каквото ти казвам! — изръмжа Рейт. Надяваше се заплахата му да е достатъчно убедителна и наистина лицето й пребледня още повече, а очите й се изцъклиха. Момичето се опита да заговори и най-сетне намери сили:
— Какво искаш от мен?
— Първо, да ме отведеш на някое скрито място, където никой не идва.
Тя се обърна, отпуснала безпомощно рамене и продължи надолу по коридора.
— Къде ме водиш? — попита подозрително Рейт.
— На мястото за наказания.
Минута по-късно тя свърна в един страничен коридор, който завършваше почти, веднага с овално помещение. Девойката се приближи към две черни топки от шлифован кремък огледа се през рамо, досущ като зла вещица от приказките, и после ги натисна. В стената се появи отвор, момичето пристъпи вътре и Рейт я последва. Тя щракна ключа и от тавана засия бледа светлина.
Намираха се върху тясна площадка, съвсем близо до ръба. Метална стълба, наподобяваща стрела на кран, се протягаше над бездната, от края й се поклащаше въже.
Рейт погледна към момичето, което му отвърна с поглед, в който се четеше едновременно страх и примирение. Рейт се улови за стрелата и надзърна предпазливо от ръба. Хладен вятър го лъхна в лицето и той се отдръпна. Момичето стоеше неподвижно. Рейт предполагаше, че внезапно разигралите се събития я бяха довели до състояние на шок. Тясната шапка му убиваше и той я смъкна. Момичето се притисна към стената.
— Защо си свали шапката?
— Убива ми — обясни лаконично Рейт.
— Какво искаш да направя сега?
— Да ме отведеш на повърхността, колкото се може по-скоро.
Момичето не отговори. Рейт се зачуди дали го е чула. Наведе се, за да я погледне в лицето, но тя се сви. Рейт я дръпна лекичко за косата. Кожата й бе толкова бледа, че изглеждаше прозрачна, устните й трепереха неудържимо. Беше по-възрастна, отколкото подсказваше дребничката й фигура, но с колко, Рейт не можеше да определи. Късият й черен перчем бе залепнал за челото, имаше съвсем обикновени, незапомнящи се черти. Изглеждаше анемична и недохранена, видът й бе едновременно човешки и нечовешки, женствен и безполов.
— Защо го направи? — попита тя шепнешком.
— Не зная. Предполагам, от любопитство.
— Не бива да ме докосваш — рече тя задъхано и опря длани на бузите си.
— Искам да ме отведеш на повърхността.
— Не мога.
— Защо?
Тя не отговори.
— Страхуваш ли се от мен? — попита Рейт.
— Не толкова, колкото от бездната.
— Тя е там, а ти си тук.
— Ще ме хвърлиш ли долу?
— Не се страхувай, нямам такова намерение. Не съм беглец, нито избягал престъпник. Просто искам да се върна на повърхността.
— Не смея да ти помагам — призна тя с неочаквано сериозен глас. — Жужма кастчай ще ме накажат — извърна очи към стълбата. — Тъмнината е толкова страшна, ние всички се боим от мрака. Понякога прерязват въжето и онзи, който виси на него, изчезва безследно.
Рейт я погледна втрещено. Помислила си, че в мълчанието му се спотайва заплаха, момичето продължи припряно:
— Дори да исках да ти помогна, как да го сторя? Зная само пътя до Синия хълм, но ми е забранено да ходя там. Освен — добави тя след кратък размисъл — ако не се обявя за гжиндра. Но теб ще заловят веднага.
— В такъв случай ме отведи при някой друг изход — въздъхна Рейт.
— Не зная друг. Това са тайни над моето ниво.
— Ела тук, на светлината — заповяда й Рейт. — Погледни това.
Той извади папката и я разтвори пред нея.
— Покажи ми къде се намираме.
Момичето се наведе над папката. Издаде сподавено възклицание и отново се разтрепери.
— Какво е това?
— Взех го от един пнум.
— Това са Картите на господарите! Обречена съм. Ще ме хвърлят в бездната!
— Само не усложнявай повече нещата — помоли я раздразнено Рейт. — Прегледай картите и потърси маршрут, който да ме изведе на повърхността. Ще те пусна на воля веднага щом ме отведеш горе. Никой няма да разбере какво е станало.
Момичето го гледаше с широко отворени, безумни очи. Рейт я разтърси за раменете.
— Ей, какво ти стана?
Тя отговори с глас на осъден на смърт:
— Видях с очите си тайните.
Рейт не беше в настроение да обсъжда местните нрави.
— Чудесно, нали това исках от теб. Злото е сторено. А сега ги погледни отново и потърси път до повърхността!
Странно изражение се изписа на мъничкото й лице. За миг Рейт се уплаши, че може да е изгубила разсъдъка си. Защо от всички пнумеци, скитащи из коридорите, провидението трябваше да го среща с това беззащитно и изплашено девойче? Тя го погледна още веднъж, този път по-внимателно, преценяващо и изрече бавно:
— Ти си
— Живея на повърхността, това е вярно.
— Как е там, горе? Наистина ли е ужасно?
— На повърхността на Тчай? Е, има някои недостатъци.
— За да изляза, трябва да се обявя за гжиндра.
— По-добре е, отколкото да живееш тук, на тъмно.
— И да отида при гианите… — продължи да шепне девойката.
— И колкото по-скоро, толкова по-добре. Прегледай пак картата. Покажи ми къде се намираме.
— Не мога да я гледам! — проплака момичето. — Не смея да я погледна!
— Хайде де — тросна се Рейт. — Това е само един хартиен лист.
