стаята малка група деца присъстваха на урок. Рейт бе попаднал в училище на пнумеци.
Притаен в сенките, той гледаше надолу, без да се бои, че може да бъде разкрит. Имаше три групи деца, момчета и момичета, по двайсет във всяка група. Подобно на възрастните и те носеха черни наметала и шапки с широка периферия. Малките бели личица имаха хлътнали бузи, говорещи за живот, изпълнен с лишения, но въпреки това на тях се четеше почти комична задълбоченост. Никой не говореше, загледани в празното пространство, те изпълняваха поредица от сложни упражнения под ръководството на три жени на неопределена възраст. Рейт забеляза, че жените на пнумеците почти не се отличават от мъжете, освен с по-дребните си тела и смекчените черти на лицата.
Децата подскачаха мълчаливо и размахваха ръце, единственият шум бе от шляпането на краката им. На какво ли ги учат тук, зачуди се Рейт. Той се огледа в двете посоки, след което пое наляво. Мина през сводест тунел и се озова на друга тераса, от която се виждаше по-голямо помещение от предишното — трапезария. Долу бяха подредени маси и пейки, но помещението бе празно, ако се изключеха двамата пнумеци, седнали в различни краища, всеки надвесен над купа с гъста каша. Рейт изведнъж си даде сметка колко е гладен.
Внезапен шум го накара да се обърне. По терасата се приближаваха двама пнумеци, вървящи един зад друг. Сърцето на Рейт се разтуптя толкова силно, че той се изплаши дали няма приближаващите се да чуят бумтенето. Наведе глава, повдигна рамене и тръгна срещу тях, опитвайки се да имитира походката им. Двамата го подминаха, без да го поглеждат, потънали в дълбоки и неразгадаеми мисли.
Набрал увереност, Рейт продължи по коридора, който малко след, това се разшири и се превърна в кръстовище с овална форма, от което продължаваха три коридора. Стълбище, изсечено в сивата скала, водеше към по-долното ниво.
Коридорите бяха пусти и мъждиво осветени, Рейт ги оглеждаше, без да може да реши накъде да продължи. Чувстваше се невероятно изморен и отпаднал. Очевидно схемите в папката нямаше да му помогнат, нуждаеше се от помощ — доброволна или не, на някой пнумек. В добавка го измъчваше глад. Той пое замаян към стълбището и след кратко колебание се спусна надолу, измъчвайки се от мисълта, че всяка крачка го отдалечава от повърхността. На долния етаж се озова в малко преддверие на столовата. Първата врата водеше към кухнята. Рейт надзърна предпазливо. Неколцина пнумеци приготвяха храна, вероятно за децата.
Рейт се отдръпна със съжаление и продължи нататък по коридора. Цареше сумрак, разсейван единствено от светещите мъниста по стените и тавана. След стотина крачки тунелът завършваше внезапно с отвесна шахта, от която долиташе плясък на вода. Вероятно тук изхвърляха боклуците, помисли си Рейт. Той спря, чудейки се какво да прави, сетне се върна в преддверието. Едва сега забеляза малък склад, в който имаше чували, кутии и кашони. Храна, помисли си с надежда. Всеки момент можеше да се появи някой от готвачите. В това време по коридора се зададоха децата, които идваха от учебната стая. Вървяха кротко, в редичка по един, свели погледи към пода. Рейт се скри в склада — децата щяха да забележат по-бързо от възрастните, че е чужд. Притаи се в дъното на малката стая, зад купчина от кашони. Мястото, поне засега, изглеждаше сигурно. Рейт извади папката и я разтвори на коленете си. Листовете бяха от великолепна, мека и лъскава материя, картите бяха разчертани отчетливо със сини, червени, кафяви и зелени цветове. Но рисунките и схемите не му говореха нищо, легендата бе изписана с неразгадаеми знаци. Рейт сгъна със съжаление папката и я прибра под наметалото.
От една лавица до кухнята децата вземаха купи и ги отнасяха в столовата.
Рейт ги наблюдаваше през процеп между кашоните, измъчван от глад и жажда. Той отвори един чувал и установи, че е пълен с изсушено пътниче — хранителна, макар и не особено вкусна субстанция. В кашоните пред него имаше тубички с мазна черна паста, възкисела и остра на вкус, вероятно някаква подправка. Рейт насочи вниманието си към щанда за сервиране. Последното от децата отнесе купичката си в столовата. Нишата за сервиране се опразни, но на шубера останаха половин дузина купички и кани. Преди още да осъзнае какво прави, Рейт напусна скривалището си. Прегърбил рамене, той доближи забързано шубера, взе купичка с храна и малка кана и се върна обратно. Купичката съдържаше гореща каша от пътниче, примесена с ароматни пъпки от непознато растение, късчета бледо варено месо и две стебла от зеленчук, наподобяващ керевиз. В каната пък се поклащаше пенлива и съвсем слаба бира, с приятен, леко горчив вкус. До каната бяха положени шест съвсем тънки вафли, които Рейт опита, но не хареса въпреки глада си. Той изяде кашата, гаврътна жадно бирата и се поздрави за проявената решителност.
Сега в помещението за сервиране се появиха шест по-големи деца с мрачен и самоуверен вид. Надзъртайки между кашоните, Рейт установи, че и шестте са момичета. Пет от тях преминаха покрай шубера, взеха си каша и кана с бира и си тръгнаха. Шестото установи, че за него не е останала храна и се заозърта озадачено. Рейт го наблюдаваше с гузната мисъл, че тъкмо той е виновникът детето да остане без храна. Другите пет вече бяха отишли в столовата и се хранеха, оставили шестото да пристъпва неуверено в малкото помещение.
Изминаха няколко минути, момичето не проговаряше, втренчило поглед в пода. Най-сетне невидими ръце оставиха нова купичка с каша и кана с бира на шубера. Момичето ги взе и се отдалечи бавно към столовата.
Рейт не знаеше как да постъпи. Най-добре да се върне на горния етаж и там да потърси подходящ пнумек, когото да принуди по някакъв начин да го изведе на повърхността. Рейт се надигна, но в този момент децата започнаха да напускат столовата и той отново се притаи. Едно по едно безшумните крачета преминаваха по коридора отвън. Последни се изнизаха петте момичета, бяха почти еднакви, като манекени на витрина: стройни и високи, с бледа като хартия кожа, извити черни вежди и мършави личица. Носеха обичайните черни наметала и шапки, които сякаш караха телата им да изглеждат нечовешки, чуждоземни. Може би бяха пет клонинга на един и същ човек, помисли си Рейт, ала му се струваше, че между тях съществуват дребни, на пръв поглед неуловими разлики.
Помещението за сервиране се изпразни, Рейт излезе от скривалището си и с бързи стъпки се изкачи по стълбището. И тъкмо навреме: от кухнята се появи един от готвачите и влезе в склада. Ако Рейт се бе забавил още миг, със сигурност щяха да го разкрият. С разтуптяно сърце той се затича нагоре по стъпалата. Изведнъж спря задъхан и се ослуша. От горния етаж се дочуха тихи стъпки. Рейт застина на място. Шумът се усилваше и приближаваше. На стъпалата се появиха червеникавите боси крака на пнум, следвани от долния край на наметалото. Къде да се скрие сега? Рейт се отдръпна назад и спря в подножието на стълбите. Той се огледа трескаво. В склада готвачът гребеше с черпак от чувала с изсушени пътничета. В учебната зала бе пълно с деца. Оставаше му само една възможност. Рейт се отправи забързано към столовата. На една маса в средата момичето, което Рейт бе лишил от порция, дояждаше кашата си. Рейт избра незабележима скамейка в ъгъла и приседна, плувнал в пот. Даваше си сметка, че маскировката му е съвсем повърхностна, един по-внимателен поглед и щеше да бъде разкрит.
Изминаха няколко напрегнати минути. Момичето похапваше с наслада от вафлите, които явно намираше за особен деликатес. На няколко пъти тя погледна разтревожено към него, но навикът си казваше своето и девойката избягваше да среща открито погледа му. Но очевидно беше забелязала или знаеше нещо. Изведнъж лицето й застина, тя издаде тих, изплашен възглас и се втурна тичешком към изхода. Рейт й прегради пътя и я притисна към стената.
— Тихо! — сгълча я той. — Да не съм чул никакъв глас! Разбра ли ме?
Тя го гледаше с ококорени, ужасени очи. Рейт я разтърси за раменете.
— Никакъв шум, разбра ли ме? Кимни с глава!
Тя кимна бавно, като не сваляше поглед от него. Рейт я пусна.
— Чуй ме! — прошепна той. — Слушай внимателно! Аз съм човек от повърхността. Отвлякоха ме и ме доведоха тук. Избягах и искам да се върна горе. Чу ли ме? — момичето не отговори. — Разбираш ли какво ти казвам? Отговори ми! — той отново я разтърси за раменете.
— Да.
— Знаеш ли как да излезеш горе?
Тя откъсна очи от лицето му и впи поглед в земята. Рейт се озърна за миг към кухнята — ако някой от готвачите ги забележеше, веднага щеше да вдигне тревога. И къде се бе дянал пнумът, който се спусна по стълбите? Ами терасата? Рейт бе забравил за терасата. Той погледна нагоре, към сенчестия свод, но там не се виждаше никой. Не биваше да остават дълго тук. Рейт сграбчи момичето за ръката.
— Тръгвай с мен. И нито звук, запомни! Иначе ще пострадаш!
