първата от четирите светлини, мъждива като лунно сияние, но достатъчно силна, за да сочи пътя между нащърбените стени.
Малко след това Рейт застигна първия от четиримата подземни обитатели, който се движеше най-бавно и оглеждаше плахо и колебливо всеки ъгъл на тунела. Рейт започна да се изпълва с необяснима бодрост, сякаш вече бе мъртъв и неуязвим. Хрумна му дори да замери с камък тъмните фигури! Истерия! Тази мисъл му помогна да се съвземе. Само пълна концентрация и самообладание можеха да му помогнат да оцелее, както го бяха учили много отдавна.
Четиримата крачеха видимо обезпокоени от нещо, като разговаряха едва чуто, с откъслечни, прошепнати фрази. Притичвайки от една тъмна сянка към друга, Рейт се придържаше близо до тях, за да може да действа при първия удобен случай. Като се изключеше онази кратка среща в подземията на Пера, никога досега не бе виждал пнумек. Тези тук, доколкото можеше да прецени по стойката и вървежа, имаха съвсем човешки вид.
Тунелът се вля в по-широка галерия, чиито стени се отличаваха със същия примитивизъм на обработката, освен ако това не се смяташе тук за някакъв вид изкуство, като например онази кварцова жила, издадена напред, за да може човек да се любува на сиянието на пиритовите кристали.
Изглежда, се намираха на кръстопът, възел, площад с важно значение, от който се разклоняваха три по-широки тунела. Точно в средата имаше малка площадка от гладки каменни плочи, озарена от фосфоресциращи мъниста, полепнали по надвисналия таван.
Встрани от площадката стърчеше още едно същество — подобно на останалите и то носеше черно наметало и широкопола шапка. Рейт се притаи, сниши се почти до земята и пропълзя бавно напред. Петият непознат също беше пнумек, сега вече Рейт различаваше издълженото му бледо лице. В началото той като че не забелязваше четиримата, нито те му обръщаха внимание, но това бе някакъв любопитен ритуал на взаимно пренебрегване, който разпали интереса на Рейт. Постепенно петимата започнаха да се приближават, като никой от тях не поглеждаше останалите четирима.
След това се дочу приглушен ромон на гласове. Рейт наостри слух. Говореха на универсалния език на Тчай, поне доколкото можеше да разбере от откъслечните реплики. Четиримата докладваха за обстоятелствата около откриването на празния чувал, петият, офицер или надзирател, не показа никаква изненада. Изглежда сдържаността, старанието да останеш незабелязан, умението да загатваш бяха типични за подземното съществуване на тези създания.
Те прекосиха галерията и навлязоха в една пещера съвсем близко до Рейт, който бе принуден да се притисне до стената. Групата спря на десетина крачки по-нататък и този път Рейт успя да подслуша целия разговор.
Един от тях говореше с тих, смирен глас:
— … доставката. Не знаем, нищо не намерихме.
— Тунелът бе празен — продължи друг. — Да не би някой да е присвоил нашето имущество, преди да се появим?
— Необяснимо и в двата случая. Никакви следи в коридора.
— Трябва да е някъде тук — подхвърли надзирателят. — Не може да е другаде.
— Освен ако има таен проход, извеждащ в страничен коридор, който му е известен.
Надзирателят се изправи в цял ръст, изпънал ръце по тялото.
— Не ми е известен подобен проход. Обяснението е неприемливо. Трябва да претърсите отново всичко, а аз ще отида да проверя за тайния проход.
Четиримата се върнаха бавно в първия коридор и вдигнаха пред себе си фенерите. Надзирателят остана на място, загледан след тях. Рейт се напрегна — моментът бе критичен. Ако се обърне към него, надзирателят несъмнено ще го забележи — деляха ги само шест крачки. Ако се завърти в другата посока, поне засега Рейт щеше да е в безопасност… Въпросът бе дали да го нападне. Но четиримата все още бяха съвсем близо и шумът от схватката щеше да ги привлече. Рейт реши да изчака.
Надзирателят обърна гръб на Рейт. Движейки се безшумно, той прекоси галерията и влезе в един от страничните тунели. Рейт го последва, като стъпваше на пръсти. Той надзърна в тунела. Тук стените бяха от пироксилин. Необичайно красиви кристали стърчаха от всички страни, някои с диаметър една стъпка и множество фасети, като диаманти — червеникаво кафяви, черно-кафяви, мътно зелени. Бяха изкусно почистени и шлифовани, за да се разкрие целият им блясък — всичко това с цената на огромно и невероятно усилие. Изпъкналите кристали се оказаха подходящо прикритие и Рейт побърза да се възползва от това, докато се прокрадваше зад пнумека, надявайки се да го издебне неподготвен и да го принуди със заплахи да го отведе на повърхността: примитивен и отчаян план, но точно сега Рейт не беше в състояние да измисли нищо по-добро. Пнумекът неочаквано спря и Рейт се притаи зад една масленозелена издатина. Пнумекът се огледа, след това вдигна ръка и натисна малък кристал, почака и натисна друг. Част от стената се плъзна встрани. Пнумекът пристъпи в отвора и стената се затвори. Коридорът опустя. Рейт започна да се кори. Защо бе изчакал? Трябваше да се нахвърли върху пнумека веднага щом онзи бе спрял.
Той огледа коридора. Нямаше жива душа. Хукна навътре, но само след стотина стъпки стигна ръба на дълбока шахта. Далече под него блещукаха жълтеникави светлинки и се местеха обемисти предмети, които Рейт не бе в състояние да разпознае.
Той се върна при вратата, през която бе изчезнал пнумекът. Всякакви отчаяни идеи се гонеха трескаво из ума му, коя от коя по-рисковани, макар бездействието също да го обричаше на гибел. Рейт вдигна ръка и натисна кристалите така, както бе видя да прави пнумекът. Вратата се плъзна встрани. Рейт отскочи назад, готов за всякакви неприятности. Пред него се намираше помещение с диаметър трийсетина стъпки — заседателна зала, ако можеше да се съди по кръглата маса в средата, пейките, лавиците и шкафовете.
Той пристъпи вътре и вратата се затвори зад него. Рейт се огледа. Таванът бе обсипан със светещи мъниста, стените бяха изсечени методично до кристалната основа на скалата. Вдясно започваше боядисан в бяло, коридор, вляво имаше само шкафове и лавици.
От коридора долиташе приглушено и неравно потракване, в което се долавяше известна тревожност и настойчивост. Рейт, чиито нерви бяха изопнати докрай, се озърна за място, където да се скрие. Изтича при близкия шкаф, дръпна вратата, блъсна настрани окачените на закачалки черни наметала и се спотаи зад тях. Наметалата и шапките излъчваха тежка, неприятна миризма. Стомахът му се сви. Той дръпна обратно вратата на мястото й и долепи око до процепа.
Времето сякаш спря. Рейт усещаше нарастващи конвулсии в стомаха. Пнумекът надзирател се върна в помещението и спря, потънал в дълбок размисъл. Широкополата шапка скриваше лицето му, което, както Рейт успя да забележи, изглеждаше съвсем обикновено. Той си спомни за останалите човешки хибриди на Тчай, които повече или по-малко бяха мутирали в посока към своята господстваща чуждоземна раса: дирдирхората, с техния зъл нрав, затъпелите, но агресивни часкоиди, користолюбивите и самомнителни уонкоиди. Човешката същност на всички тези групи, с изключение може би на безупречните дирдирхора, бе останала непокътната. Пнумеците, от друга страна, не бяха претърпели някакви видими физически изменения, промяната беше в душите им — те изглеждаха вглъбени и сдържани като привидения.
Съществото в другия край на стаята — Рейт не можеше да мисли за него като за човек — стоеше неподвижно, с безизразно лице, на което не се четяха никакви чувства. Беше твърде далеч, за да се измъкне от шкафа и да го нападне.
Рейт усети, че крайниците му се схващат от неудобното положение. Той се намести леко, издавайки съвсем слаб шум. Облян в студена пот, опря око на цепнатината. Пнумекът продължаваше да стои неподвижно, погълнат от мислите си. Само да се приближи, да измине още няколко крачки… Изведнъж му хрумна друга мисъл: ами ако пнумекът откаже да му се подчинява, дори под заплахата да бъде убит? Ако е изгубил способността да изпитва страх? Вратата се отвори и в помещението влезе друг пнумек — беше един от пазачите в коридора. Двамата отново не се погледнаха, всеки пренебрегваше присъствието на другия. Новодошлият заговори съвсем тихо, сякаш разсъждаваше на глас:
— Доставката не може да бъде открита. Извършен бе оглед на тунела и шахтата.
Надзирателят не отговори. Възцари се зловеща и напрегната тишина.
Най-сетне надзирателят помръдна с устни.
— Проверихте ли навсякъде?
— Изключено е да се промъкне покрай нас. Или доставката не е осъществена, или е избягал през непознат, за нас тунел. Това са единствените възможности.
