— Само хартия! Тук има тайни, тайни от Двайсето ниво и нагоре! Умът ми е твърде малък за тях!
Рейт се уплаши, че ще изпадне в истерия, макар да отговаряше монотонно.
— За да станеш гжиндра, първо трябва да стигнеш повърхността. А за да излезеш горе, ти е нужен изход, колкото по-таен, толкоз по-добре. Имаме си карта с тайни. Какъв по-голям късмет от този?
Тя млъкна и погледна крадешком към папката.
— Откъде я взе?
— Казах ти, от един пнум — той побутна папката към нея. — Можеш ли да разчетеш знаците?
— Учили са ме да чета — тя посегна неохотно към папката, но се дръпна изплашено и отвратено назад.
Рейт трябваше да положи немалки усилия, за да запази търпение.
— Не си ли виждала досега карта?
— Аз съм от Четвърто ниво и зная тайните, които съответстват на ранга ми. Това тук е Двайсето ниво.
— Но би могла да разчетеш картата.
— Да — думата се изтърколи с огромно нежелание. — Но не смея. Само един гиан би посегнал на толкова свещен документ. При това да го открадне… — гласът й заглъхна съвсем.
— Какво ще направят пнумите, когато разберат, че е изчезнала?
Момичето извърна очи към бездната.
— В тъмата, ето къде ще ме хвърлят. В мрака непрогледен!
— Какво означават тези цветове? — опита се Рейт да отвлече вниманието й от пропастта.
— Нива и площадки.
— А знаците?
— Врати, портали, тайни тунели. Контролни табла. Комуникационни станции. Възвишения, обзорни кули, наблюдателни постове.
— Покажи ми къде сме сега.
Тя втренчи неохотно очи.
— Не е на тази страница. Прелиствай… назад… назад… Тук — пръстчето й застина предпазливо на няколко сантиметра от листа. — Ето. Черната точка обозначава ямата. Розовата черта е площадката.
— Покажи ми най-близкия изход на повърхността.
— Трябва да е… чакай да се ориентирам.
Рейт се подсмихна едва забележимо. Веднъж забравила втълпените й страхове и възбрани, девойката се захвана със задачата и дори руменината на лицето й се върна.
— Кулата при Синия хълм — ето тази. До там се стига по страничния тунел и после по оранжевата рампа. Но това е населен район, с множество канцеларии. Веднага ще те разпознаят и заловят, а също и мен, задето съм узнала тайните.
За миг Рейт съжали, че я бе въвлякъл в тази история, но нямаше друг изход. Катастрофата, сполетяла живота му, хвърляше мрачна сянка и над нейния. Навярно в ума й се въртяха подобни идеи.
Тя отново го разглеждаше крадешком.
— Ти как се спусна от гаун?
— Гжиндра ме свалиха в чувал. Успях да се освободя, преди да дойдат пнумеците. Надявам се да са сметнали, че гжиндра са им спуснали празен чувал.
— След като е изчезнала една от Картите на големите? Никой в убежищата не би я докоснал.
— Толкова по-належащо е да избягаме — отвърна Рейт.
— За мен също — въздъхна момичето с неочаквано примирение. — Не искам да ме хвърлят долу.
Рейт я загледа отново, учуден, че не му се сърди. Сякаш го възприемаше като някакво природно бедствие, буря, светкавица, наводнение — срещу което възраженията и недоволството щяха да са безполезни. Тя отново се наведе да разгледа картата със съсредоточено изражение. След това посочи едно разклонение.
— Ето го изхода за хълмовете, където търгуват с гиан. Никога не съм ходила чак там.
— Можем ли да стигнем по някакъв начин това място?
— Никога. Жужма кастчай ни пазят от дирдирите. Бдят над нас неспирно.
Рейт забеляза още няколко подобни обозначения.
— И това ли са изходи за повърхността?
— Да. Но ако подозират, че си на свобода, ще поставят постове тук, тук и тук. Всички изходи ще бъдат строго охранявани.
— Тогава да се прехвърлим в някой от другите сектори.
Лицето й се сви мъчително.
— Не зная да има такива.
— Виж на картата.
Тя придвижи пръст над пресечените линии, но все още не смееше да докосне листа.
— Виждам един таен изход на Осемнайсето ниво. Минава между този тунел и Паралел дванайсет и скъсява пътя наполовина. Оттам се стига до товарното депо.
Рейт се надигна и нахлузи шапката.
— Приличам ли на пнумек?
Тя го огледа навъсено.
— Лицето ти е странно. Кожата ти е потъмняла от слънцето на гаун. Натъркай я с прах да избледнее.
Рейт я послуша, докато тя го наблюдаваше с безизразно лице. Непрестанно се чудеше какво ли си мисли девойката. Беше се обявила за гжиндра, за изгнаник, без да преживява видими душевни терзания. А може би само се преструваше, че е готова на предателство? Не, предателство не е най-точният израз, рече си Рейт. В края на краищата тя не му се е клела във вярност, нито му я дължеше, напротив, донякъде той бе този, който бе в дълг пред нея. Как тогава ще я контролира, когато тръгнат из тунелите? Погледна я замислено и тя трепна.
— Защо ме гледаш така?
Рейт й подаде папката.
— Носи това под наметалото.
— Не! — момичето се дръпна назад.
— Трябва.
— Не смея. Жужма кастчай…
— Скрий картите под дрехите си — повтори настойчиво Рейт. — Аз съм отчаян човек, няма да се спра пред нищо, за да стигна повърхността.
Тя хвана папката с вдървени пръсти. Обърна се с гръб, погледна към Рейт през рамо и я напъха под гънките на наметалото си.
— Да вървим тогава — промълви с дрезгав глас. — Пък да става каквото ще. Никога през живота си не съм си мислила, че ще стана гжиндра.
Момичето отвори вратата и надзърна навън.
— Пътят е чист. Помни, стъпвай тихо и не се навеждай напред. Трябва да прекосим Ферското кръстовище, а по него минават само онези, които отиват на работа по-нагоре. Жужма кастчай се скитат навсякъде, ако срещнеш някой от тях, спри, прикрий лицето си и се отдръпни встрани, докато отмине. Гледай да се държиш почтително. И никакви резки движения!
Тя излезе от стаята и тръгна по коридора. Рейт я последва на няколко крачки, стараейки се да имитира походката на пнумеците. Беше накарал момичето да носи картите, за да се чувства застрашена като него. Но въпреки това сега бе изцяло в ръцете й. Достатъчно бе да извика при първата среща с пнумеци… последствията щяха да са непредсказуеми.
Изминаха около половин миля до една рампа, която ги отведе до широк коридор. На всеки двайсет крачки в скалата имаше странични отвори. В тях бяха поставени пиедестали от гладък шлифован камък, чието предназначение остана за Рейт тайна. Тунелът се разшири и те излязоха на кръстовището —
