— Ти си субектът от изчезналата доставка — добави неочаквано надзорникът.
Мълчаливия критик зашляпа с крака, доближи Рейт и протегна ръка. Рейт замахна и хвърли камъка, който попадна в средата на призрачно бялото лице. Чу се неприятен хрущящ звук, пнумът отстъпи към стената и спря там, като повдигаше и спускаше по странен начин единия си крак. Надзорникът издаде гърлен звук и се хвърли напред.
Рейт отскочи, свали си наметалото, завъртя го във въздуха и го метна на главата на надзорника. В първия миг противникът му сякаш не забеляза дрехата и продължи да пристъпва напред, разперил ръце. След това се препъна и едва не падна. Рейт се отдръпна безшумно встрани, другият го последва, двамата като че ли изпълняваха стъпките на странен и лишен от мелодия танц. Мълчаливия критик ги наблюдаваше, подпрян на стената. Рейт улови надзорника за ръката. Имаше чувството, че е хванал стоманена тръба. Надзорникът замахна с другата си ръка и два изпънати остри пръста оставиха кървави резки на лицето му. Завладян от възбудата на боя, Рейт не почувства никаква болка. Той се завъртя рязко, без да изпуска ръката, и блъсна надзорника в стената. Съществото отскочи сякаш бе гумена играчка и отново се нахвърли. Рейт нанесе два къси отсечени удара върху издълженото бледо лице — все едно, че удряше бетонна стена. Силата на пнума беше нечовешка, на всяка цена трябваше да избягва захвата му, което значително го затрудняваше. Ако продължи да го удря, най-много да си счупи някоя кост.
Стъпка по стъпка надзорникът скъсяваше разстоянието с прегънати напред крака. Рейт се хвърли на земята, претърколи се и изрита пнума в краката, за да го събори. Надзорникът падна. Рейт се надигна, опасявайки се да не бъде нападнат в гръб от Мълчаливия критик, но той стоеше подпрян на стената и следеше битката с безпристрастността на случаен минувач. Рейт бе изненадан и озадачен от това поведение, в резултат на което надзорникът успя да го докопа за глезена с пръстите на единия си крак и посегна с другия към шията му. Рейт изрита съществото в чатала, но изпита болка, все едно бе ритнал разклонението на дърво. Пръстите го стиснаха за гърлото, Рейт улови крака и го завъртя, използвайки го като лост. Пнумът бе принуден да се обърне по лице. Рейт се покатери на широкия му гръб. Сграбчи главата и я дръпна рязко назад и встрани. Някаква кост или здрава мембрана оказа известно съпротивление, сетне поддаде с прашене. Надзорникът започна да блъска панически с крайници по пода. По някакъв начин успя да се изправи и с увиснала назад под странен ъгъл глава, хукна по коридора. Миг след това се сблъска с Мълчаливия критик и го събори на земята, където и двамата останаха да лежат. Мъртви ли бяха? Рейт се наведе към тях. Мъртви.
Рейт се опря на стената, дишайки тежко. Навсякъде, където пнумът го бе докосвал, имаше синини и охлузвания. По лицето му се стичаше кръв, болеше го лакътят, кракът… но двамата пнуми бяха извън строя. Малко по-нататък момичето бе приклекнало на пода и се озърташе като изплашено животинче. Рейт я приближи, олюлявайки се, и я докосна по рамото.
— Всичко е наред — изхриптя той.
— Имаш кръв по лицето!
Рейт се избърза с края на наметалото. Върна се при труповете и ги претърси, но не намери нищо, което да им бъде от полза.
— Да вървим — подкани той момичето.
Тя се изправи и закрачи навътре по коридора. Рейт я следваше. Труповете на пнумите останаха да лежат в мрака.
Момичето започна да забавя ход.
— Уморена ли си? — попита Рейт.
Загрижеността му изглежда я изненада.
— Не — отвърна тихо тя.
— Е, аз пък съм. Да си починем малко — той приседна, стенейки от болка. След кратко колебание тя се подпря на стената срещу него. Рейт я разглеждаше малко смутен и объркан. Държеше се, сякаш битката с пнумите не й бе направила никакво впечатление или вече бе забравила за нея. На лицето й се четеше странно спокойствие. Изумително, помисли си Рейт. Животът й се разпада, бъдещето й изглежда като ужасяваща поредица от въпросителни, а тя стои тук, безпомощна като кукла на конци и сякаш ни най-малко не се тревожи.
— Защо ме гледаш така? — попита го тихо и Рейт си спомни, че преди също му бе задавала този въпрос.
— Мислех си — призна той, — че изглеждаш необяснимо спокойна, като се имат предвид всички обстоятелства.
Девойката не бързаше да отговори. В коридора се възцари тишина. Най-сетне каза:
— Просто се нося по течението на живота, защо да се интересувам накъде отива? Би било нахално да проявявам предпочитания, в края на краищата съществуването е привилегия за малцина.
— За малцина? — повдигна вежди Рейт и се опря на стената. — Какво значи това?
Момичето видимо се разтревожи и помръдна неспокойно устни.
— Не зная как е на гаун, може би там всичко е съвсем различно. Но в Убежищата12 жените майки дават потомство десет-дванайсет пъти в живота си и само половината от децата оцеляват, понякога дори по-малко… — тя продължи с безизразен тон, сякаш изнасяше урок: — Говори се, че на гаун всички жени ставали майки. Истина ли е това? Не мога да повярвам. Ако и те раждат по дванайсет пъти и шест от отрочетата им отиват в бездната, горе трябва да гъмжи от жива плът. А това е най-малкото неблагоразумие — тя помисли малко и добави: — Радвам се, че никога няма да стана жена майка.
Това още повече учуди Рейт.
— Защо си толкова сигурна? Още си млада.
Лицето й се изкриви, сякаш я беше засрамил с нещо.
— Не виждаш ли? Приличам ли ти на жена майка?
— Не зная, как според теб трябва да изглеждат жените майки.
— Заоблени са в гърдите и бедрата. Не е ли така и горе? Някои казват, че пнумите решават кои ще бъдат жени-майки и ги отвеждат в яслите. Там ги карат да лежат в тъмното, докато родят.
— Сами?
— Те и другите майки.
— А с бащите какво става?
— Няма нужда от бащи. В Убежището е съвсем безопасно, не се нуждаем от защита.
В ума на Рейт започна да набира сили отдавна назряващо подозрение.
— Знаеш ли — заговори внимателно той, — на повърхността всичко е малко по-различно.
Девойката се наведе към него и на лицето й се изписа оживление, каквото досега не бе виждал да проявява.
— Винаги съм се чудела какъв може да е животът на гаун. Кой избира жените майки? Къде раждат?
Рейт реши да избегне въпроса.
— Нещата са доста сложни. С течение на времето ще научиш каквото е необходимо. Между другото, казвам се Адам Рейт. Как ти е името?
— Името? Аз съм женска.
— Да, но как те наричат?
Момичето се замисли.
— В списъците ни водят по групи, райони и зони. Моята група е Зита, от Атански район, зона Пагас, клас 210.
— Зита Атан Пагас, 210. Зап-210. Ама че име. Какво пък, мисля, че ти подхожда.
Рейт всъщност се шегуваше, но момичето очевидно не го разбра.
— Кажи ми как живеят гжиндра — помоли тя.
— Виждал съм ги само отдалече. Мотаят се из пустинята. Пуснаха приспивателен газ в помещението, където си почивах. Сетне са ме напъхали в чувал и са ме спуснали в тунелите. Това е всичко, което зная за гжиндра. Вероятно има и по-добри начини да си прекараш живота.
Зап-210, както я наричаше сега Рейт, го погледна неодобрително.
— Не бива да говориш така. В края на краищата те са хора, а не диви животни.
Рейт не знаеше какво да отговори. Беше толкова наивна в най-различни области, че поясненията му
