Шляпайки звучно с босите си крака, съществото се приближи към товарачите, които очевидно не смееха да погледнат към него. То заобиколи бавно групичката и спря пред шлепа.
— Видял ни е — прошепна девойката.
Рейт стоеше със свито сърце, усещайки всяка драскотина по тялото си. Едва ли щеше да издържи още един подобен бой.
— Можеш ли да плуваш? — попита той. Девойката извърна ужасени очи към черната бездна.
— Не!
Рейт се огледа за някакво оръжие — прът, кука, въже, но не откри нищо.
Пнумът се изгуби от погледите им. Миг след това шлепът се разтресе под тежестта му.
— Свали си наметалото — прошепна Рейт. Той смъкна своето, загърна с него папката и напъха вързопа в цепнатина между чувалите. Зап-210 не смееше да помръдне.
— Свали си наметалото! — подкани я отново той. Тя започна да трепери. Рейт й запуши устата с ръка.
— Тихо! — той развърза шнура на шията и неволно докосна меката й кожа. Брадичката й подскачаше ужасено. Рейт смъкна наметалото и го напъха при неговото. Тя остана да стои, безпомощна, присвила коленца. Въпреки напрегнатия момент Рейт едва сдържа споходилото го безумно желание да се разсмее при вида на това мършаво момичешко телце.
— Слушай ме внимателно — заговори шепнешком той. — Нямам време да повтарям. Прехвърлям се през борда и ти ще дойдеш с мен. Ще се уловиш за раменете ми и ще държиш глава над водата. И най- важното — гледай да не пляскаш с ръце и да не вдигаш шум. Другото остави на мен.
Без да чака отговор, той се спусна бавно от парапета. Студената вода обгърна тялото му като леден пламък. Зап-210 се поколеба само за миг, сетне го последва, вероятно защото се страхуваше повече от пнума, отколкото от мократа бездна.
— Тихо! — напомни й Рейт. Тя се улови за раменете му, но веднага щом потъна във водата, изпадна в паника и го стисна за шията. — По-леко! — прошепна задавено той. — Не гледай нагоре — заплува към планшира и се улови за една скоба. Нямаше начин да ги видят, освен ако някой не се наведеше нарочно от парапета.
Измина половин минута. Краката на Рейт започнаха да изтръпват. Зап-210 се притискаше към гърба му, опряла ухо в шията му, и той чуваше как тракат зъбите й. Между дребничкото й телце и гърба му се бяха образували джобове от по-топла вода, която бързо изстиваше. Рейт кой знае защо си припомни как веднъж като малък се бе хвърлил в езерото да спасява давеща се котка. Телата им, вкочанени от студ и страх, излъчваха същия първичен стремеж за живот… Тишина, мрак и студ. Двамата се поклащаха над водата, наострили слух… Откъм палубата на шлепа долетя съвсем слаб шум — тропане на мазолести пръсти. Стъпките се приближиха и спряха точно над тях. Когато вдигна глава, Рейт забеляза подаващите се над ръба на палубата извити пръсти. Той премести ръцете на Зап-210 върху скобата и освободил се от тежестта й, се обърна с гръб към корпуса.
Почти незабележими вълни се образуваха около него и бавно се разширяваха, карайки отраженията върху повърхността да потрепват.
Пръстите над главата на Рейт помръдваха съвсем леко. Стиснал устни в зловеща гримаса, Рейт се пресегна с дясната си ръка. Улови един твърд, покрит с хитин глезен и го дръпна. Пнумът нададе изненадан, дрезгав вик. Тялото му се наклони напред и за един кратък миг застина в невероятно положение — почти перпендикулярно на корпуса, задържано от страшната хватка на яките му пръсти, след това падна във водата.
Зап-210 го сръга изплашено.
— Не му позволявай да те докопа — ще те разкъса на парчета.
— А може ли да плува?
— Не — отвърна тя с тракащи зъби. — Тежичък е, сигурно ще потъне.
— Покатери се на гърба ми, улови се за парапета и се прехвърли на палубата — нареди й Рейт.
Момичето се премести неохотно зад него. Краката й задраскаха по мокрия му гръб, тя се закрепи за миг на раменете му и се изтегли горе. Рейт я последва, усещайки, че е на предела на силите си.
Когато се озоваха на палубата, двамата откриха, че пнумеците продължават работа, сякаш нищо не се е случило.
Рейт дръпна момичето към сенките. Ризата бе полепнала по все още неоформеното й телце. Въпреки това, помисли си, тя изглеждаше привлекателна.
Момичето забеляза, че я гледа, и отстъпи към стената.
— Свали си ризата и облечи наметалото — посъветва я Рейт. — Така ще се стоплиш по-бързо.
Тя го погледна изплашено. Рейт й обърна гръб и смъкна своята риза. С крайчеца на окото забеляза, че тя се дръпва боязливо и лицето му се изкриви в кисела усмивка. Но все пак малко по-късно последва съвета му.
Шлепът се разтресе и наклони. Рейт надзърна над струпания на палубата товар. Съдът се носеше плавно по канала към едва забележима светлинка в далечината.
Ето че се бяха отправили на път. Зад тях оставаше зона Пагас и Музеят на Вечността. В мрака отпред лежаха Северните райони.
>> 4.Екипажът на шлепа се състоеше от двама пнумеци, които не излизаха изпод навеса на кърмата. Там имаше малка кухничка и скамейка — озарен с мъждива светлина оазис насред околния мрак. На борда пътуваха още неколцина пътници, които се бяха разположили, където им скимне и се стараеха да не се набиват в очите на другите, освен когато идваше време за ядене. Храната, изглежда, беше безплатна. Зап-210 не позволи на Рейт да излиза на осветеното. Тя отскачаше до навеса най-често, когато там нямаше никой — носеше му хляб от брашно от пътниче, захаросани плодове, които напомняха сливи, но може и да бяха изсушени насекоми, тестени пръчици, пълни с месо, сладки и солени хрускави вафли, които Зап-210 смяташе за голям деликатес, но оставяха неприятен вкус в устата на Рейт.
Времето се нижеше бавно — Рейт нямаше никаква представа откога пътуват. Езерото се превърна в река, която на свой ред се стесни до канал с ширина петдесет-шейсет стъпки. Шлепът плаваше безшумно, задвижван, както Рейт предполагаше, от трептящи около кила електрически полета. Далеч напред продължаваше да сияе мъничка синя точка, която служеше за навигационен ориентир, от време на време те застигаха светлинката, тя се изкачваше бавно към тавана и тогава отпред се появяваше нова. През доста големи интервали шлепът преминаваше покрай пустеещи, изоставени на вид пристанища и хангари — с тунели, водещи в неизвестна посока.
Рейт ядеше и спеше, това бе единственият начин да отмерва времето. Светът се бе смалил до палубата на шлепа, тъмната, невидима водна повърхност и присъствието на Зап-210. Тъй като нямаше с какво друго да прогонва скуката, той се зае да изучава девойката. От своя страна Зап-210 се отнасяше към своя спътник с едва прикрита подозрителност, сякаш всеки аспект на принудителната им близост й бе противен или най- малкото неприятен. Доколкото Рейт беше в състояние да прецени, тя нямаше почти никаква представа за връзките и влечението между мъжете и жените, нито за ролята и значението на сексуалния акт. Вероятно оставяха на първичните инстинкти сами да свършат цялата работа, реши накрая Рейт. Но как при това положение да я изостави на повърхността, така невинна и беззащитна? От друга страна, идеята да обясни на Зап-210 някои особености на човешката анатомия никак не го блазнеше.
За разлика от него момичето не изпитваше отегчение или скука от еднообразното пътуване. В периодите, когато не се хранеше, спеше или разговаряше с него, тя седеше на палубата, зареяла поглед в мрака, сякаш там се вихреше някакво особено интересно събитие. Понякога Рейт сядаше до нея, подразнен от странната й вглъбеност, и тя неизменно се отдръпваше от него. Разговорите със Зап-210 също не бяха особено занимателни. Съзнанието й бе богато заселено със страхове и предразсъдъци по отношение живота на повърхността — боеше се от небето, вятъра, откритите хоризонти, бледо кафеникавата слънчева светлина. Беше дълбоко уверена, че я чака бърза смърт — от тоягата на някой дивак. Рейт се опита да промени представите й, но се изправи пред стена от недоверие.
— Да не мислиш, че не знаем какво става на повърхността? — заяви тя с вледеняващо презрение. — За жужма кастчай няма тайни, те знаят всичко. Познанието е смисълът на тяхното съществуване. Те са
