мозъците на Тчай, Тчай е тялото и скелетът на жужма кастчай.
— А пнумеците — каква е тяхната роля във всичко това?
— Индивидите ли? Много отдавна жужма кастчай са приели при себе си някои хора от повърхността, мъже, жени и жени майки. Индивидите доказали трудолюбието си, като копаели тунели и шлифовали камъни. Жужма кастчай им осигурили закрила и така заживели заедно от дълго време насам.
— А откъде са се взели хората на планетата, това знаеш ли?
Зап-210 не прояви особен интерес към темата.
— От гиан, откъде другаде?
— Не учите ли за слънцето, звездите и другите светове в космоса?
— Учат ни само на това, което е важно за нас, а именно на благоприличие и добро поведение — тя въздъхна едва чуто. — Но всичко това вече не ме засяга, само не зная какво ли си мислят сега другите за мен!
Изглежда, единственото, което я измъчвате, бе грубият начин, по който бе нарушила общоприетите норми и представите за благоприличие.
А шлепът продължаваше да следва канала. Сините светлини се меняха с отегчителна последователност. Рейт започна да губи търпение. Мракът около тях бе почти непрогледен, разсейван единствено от бледото сияние на навигационните светлини. Тръпчиво нашепващият глас в душата му започна да взема контрол над съзнанието, близостта на стройното девическо тяло пробуждаше в него неочаквани желания. Налагаше се да полага усилия, за да прикрие нарастващото си влечение към нея. И как иначе, когато си даваше сметка за абсолютното й невежество по отношение взаимоотношенията между мъже и жени. И да се пробуждаха някакви желания и копнежи у нея, тя навярно ги отхвърляше като „неприлични“ и „извратени“. Неведнъж си припомняше близостта на топлото й телце, когато се притискаха под водата, или прилепналата й риза, с едва напъпилите форми отдолу, след като се изкатериха обратно на палубата. Постепенно взе да се опасява, че ще дойде време, когато инстинктите му може да надделеят над разума. Дори да усещаше нещо, Зап-210 не се издаваше по никакъв начин, освен че бе станала по-приказлива отпреди. Можеше да говори часове наред, с равен, безизразен и монотонен глас. Животът й, доколкото можеше да прецени Бейт, бе невероятно скучен и еднообразен, лишен от всякаква свобода, радост и вълнения. В другарите си тя забелязваше единствено вариации в поведението и придържането към установения протокол, които, изглежда, имаха за нея огромно значение, дори понякога ги заклеймяваше по-злостно, отколкото хората на повърхността биха заклеймили привичките на закоравял престъпник. Имаше представа от анатомичните и биологичните различия между мъжете и жените, но вероятно никога не се бе замисляла за причината. Всички тези странности в познанията и поведението й заинтригуваха неимоверно Рейт. От друга страна, животът в Убежищата несъмнено бе идеална среда за всякакъв род невротични отклонения. Рейт обаче се стараеше да не разпитва прекалено за тези неща, тъй като всеки път, когато засягаше темата, девойката ставаше необичайно мълчалива. Дали пнумите не се бяха научили да потискат половото влечение у пнумеците? Дали не използваха химикали, лекарства или хормони, за да елиминират тази обезпокоителна тенденция към свръхнаселеност? Рейт зададе няколко въпроса в тази насока, но получи толкова объркани и безсмислени отговори, че със сигурност девойката не знаеше за какво говори. От време на време Зап-210 признаваше, че някои пнумеци намират живота под земята за твърде улегнал, такива пращали на повърхността, на откритото, под слънцето и на милостта на ветровете, в мрака на нощта, когато завивка ти е цялата вселена и няма никаква надежда да се върнеш отново долу.
— Чудя се как ли не съм умряла от страх? — повтаряше девойката. — Навярно открай време в мен е дремела склонността да бъда гжиндра. Говорят, че откритото пространство повлиявало разума на човека, страх ме е, че като изляза там, ще се побъркам.
— Още не сме на повърхността — успокои я Рейт, но тя само повдигна раменца, сякаш това нямаше голямо значение, след като зарът бе хвърлен.
Девойката бе в неведение и по въпроса за възпроизводителните механизми при пнумите, не знаеше дали ги пазят в тайна, макар че подозираше да има нещо подобно. Нямаше също ясна представа за относителния брой на пнумите и пнумеците.
— Вероятно има много жужма кастчай. Но колко точно, не зная. Те обитават Дълбоките места, където държат различни съкровища.
— Какви съкровища?
Зап-210 отново призна, че представите й са смътни.
— Историята на Тчай се простира далеч в миналото, отвъд представите на всеки ум. Но жужма кастчай са педантични до крайност — те знаят всичко, което се е случило някога. За тях Тчай е една гигантска оранжерия, където всеки предмет, дърво, скала или живо същество, е скъпоценен уникат. На гиан има три чуждоземни раси, които са пристигнали на планетата със своите безценни принадлежности.
— Три?
— Дирдири, часки и уонки.
— Ами хората?
— Хората? — в гласа й се прокрадна съмнение. — О, не зная. Може би хората също идват от друг свят. Но това трябва да се е случило много отдавна. По времето, когато всякакви същества са посещавали Стария Тчай. Жужма кастчай нито приемат чуждоземците, нито биха искали да ги прогонят — те само следят и наблюдават. Увеличават колекцията си, попълват Музея на Вечността, съставят архивите си.
Рейт започна да вижда пнумите в нова светлина. Явно те гледаха на повърхността на Тчай като на гигантска сцена, върху която се разиграваха великолепни хилядолетни драми — войните между сините и старите часки, нашествието на дирдирите, последвано от контраинвазията на уонките, различните военни кампании, сражения, стълкновения, масови кланета, основаването на градовете, превръщането им в руини, появата на хората — всичко това обясняваше примиреността на пнумите с присъствието на останалите раси, тъй като те вероятно се смятаха за нещо като пазители на историческите ценности на цяла една планета. Покрай тези разговори Рейт успя да надзърне в една друга част от душата на Зап-210 — животът за нея бе само низ от терзания, които трябваше да бъдат изтърпени. Страхът бе запазена марка за непознатото, радостта бе повтарящото се, отегчително всекидневие. Сега вече можеше да си представи какъв е в нейните очи: груб до бруталност, хитър и коварен, суров и непредсказуем, някой, близостта, с когото би нарушила всички общоприети норми на благоприличие. Какво окаяно и тъжно същество, помисли си Рейт, безвредно и безлично. Ала дори сега споменът за докосването й му действаше възбуждащо — още повече насред мрака, когато нямаше накъде другаде да насочи мислите си, нито с какво друго да занимава ума си. По някакъв начин доловила смута в душата му, Зап-210 за пореден път се отдръпна от него. Какви ли мисли й минаваха през главата в момент като този?
Рейт си измисли нова игра. Опитваше се да я забавлява. Разказваше й най-невероятни истории, някои от които напълно измислени, но Зап-210 бе принцесата от приказките, която отказва да се засмее. Единственото й удоволствие, доколкото можеше да прецени, бяха сладките вафли, които разнообразяваха инак безвкусното им меню. За съжаление запасите от този деликатес бързо се изчерпиха — само няколко дена, след като се качиха на борда. Зап-210 бе изненадана и възмутена от този факт.
— В менюто ни винаги е имало дико — винаги! Някой трябва да е допуснал много глупава грешка!
Рейт не я бе виждал досега толкова възбудена. След като пофуча известно време, тя потъна в мрачно мълчание и отказа да яде каквото и да било. Постепенно стана нервна и раздразнителна и Рейт взе да се пита дали това дико не съдържа успокоителни вещества, щом като липсата му предизвиква подобна жажда.
През следващите няколко дена тя не продума нито думичка и странеше от Рейт, сякаш той бе виновен за мъченията й, което донякъде бе самата истина, макар и не в прекия смисъл. Ако не я бе отвлякъл така грубо със себе си, сега щеше да хрупка в столовата своето любимо дико. Постепенно обаче меланхолията й се разсея и тя отново стана приказлива, може би търсеше в него някаква увереност, внимание или — кой знае? — изпитваше влечение. Ала каквото и да си мислеше, никога досега Рейт не бе изпадал в толкова абсурдно положение.
А шлепът продължаваше да се носи в мрака, от една синя светлина към друга. Прекосиха цяла верига от подземни езера с надвиснали над тях сталактити, след това за един доста продължителен период — някъде около три дена — следваха скучен и прав бряг, отмерван единствено от сините индикатори. По-нататък
