извисяваше, ту притихваше.
— Върви право към гората и не се обръщай!
— Толкова е смешно — поглеждаше през рамо Зап-210. — Защо не ми даваш да гледам? — тя закрачи към гората, следвана на двайсетина крачки от Рейт. Внезапно откъм колибата долетя яростен вик. Песента секна. Настъпи мъртвешка тишина.
— Бягай! — извика Рейт. Понесоха се през свещената горичка, захвърляйки маските и наметалата. Далеч отзад отекнаха гневни викове, но възпрени от голотата си, кхорайците се отказаха от преследване13.
Рейт и Зап-210 стигнаха покрайнините на гората и спряха да си поемат дъх. Самотна синя луна надзърташе между разкъсаните облаци, но в по-голямата си част небето бе чисто.
— Какви са тези малки светлинки? — попита Зап-210, вдигнала глава нагоре.
— Това са звездите. Далечни слънца. Край повечето има планети. Хората са дошли от една такава планета на име Земя — не само твоите предци, но дори тези на кхорайците. Земята е люлката на човечеството.
— Откъде знаеш всичко това? — попита Зап-210.
— Някой път ще ти разкажа. Но не сега.
Те поеха между дюните под обсипания със звезди небосвод и цялата тази картина породи у Рейт странни чувства и усещания. Сякаш отново се бе върнал в младостта и вървеше под звездното земно небе с малко, стройно момиче, в което бе влюбен безумно. Толкова силно бе това видение, внушение или халюцинация, че той неволно посегна назад и улови Зап-210 за ръката. Тя го погледна смръщено, понечи да възрази, но замълча — навярно сметна, че това е поредният неразбираем ритуал на гаун.
Известно време двамата вървяха ръка за ръка. Постепенно Рейт започна да се съвзема. Намираше се на Тчай, а не на Земята, и девойката до него… тази мисъл той реши да остави недовършена, по ред причини. Сякаш доловила промяната в настроението му, Зап-210 ядосано си дръпна ръката — вероятно за известно време тя също бе под въздействие на странни видения и мисли.
Двамата продължиха да вървят мълчаливо. Най-сетне, когато синята луна увисна високо в небето, те стигнаха един пясъчен хълм и откриха подходяща ниша в подножието му. Загърнаха се в наметалата и се притаиха в ниското. Рейт не можеше да заспи. Лежеше по гръб, загледан в небето и заслушан в дишането на момичето. И тя като него беше будна. Защо я бе накарал да побегнат от кхорайците, с риск да ги преследват и заловят? За да запази невинността на девойката? Това беше нелепо. Рейт извърна глава и откри, че лицето й, от което се виждаше само смътно бяло петно, е обърнато към него.
— Не мога да заспя — прошепна тя. — Прекалено съм изморена. Животът на повърхността ме плаши.
— Понякога плаши и мен — призна Рейт. — Но нима предпочиташ да се върнеш в Убежищата?
Както винаги тя отвърна уклончиво:
— Не разбирам това, което виждам, не разбирам и себе си… Никога досега не бях чувала подобни песни.
— Тези песни съществуват от хилядолетия и не са се променили. Може би са песни от старата Земя.
— Но те бяха съвсем голи! Така ли постъпват всички хора на повърхността?
— Не съвсем всички — отвърна Рейт.
— Но защо се държат по този начин?
Рано или късно, помисли си Рейт, тя трябва да узнае тайните на човешката биология. Но не точно тази вечер, не тази вечер!
— Голотата не значи нищо — смотолеви той. — Всеки от нас има тяло, което е като на останалите.
— Но защо тогава искат да се разголват? В Убежищата винаги ходим облечени, за да не бъдем обвинени в „неприлично поведение“.
— Какво по-точно разбираш под „неприлично поведение“?
— Вулгарна интимност. Те се галят, допират, вършат разни неща. Толкова е нелепо.
Рейт подбра внимателно думите си.
— Знаеш ли, всъщност това е съвсем нормално човешко поведение — като да огладнееш, нещо от този род. Ти никога ли не си се държала „неприлично“?
— Разбира се, че не!
— И не ти е хрумвала подобна мисъл?
— Човек не може да бъде господар на мислите си.
— Не е ли имало някой младеж, с когото ти се е искало да се сприятелиш?
— Никога! — тросна се отново Зап-210 сякаш самата мисъл за това бе скандална.
— Е, какво пък, тук, на повърхността, нещата стоят малко по-различно. А сега е най-добре да поспиш. Кой знае, утре може да ни подгони цял отряд разгневени кхорайци.
Рейт най-сетне се унесе и заспа. Когато се събуди, синята луна бе изчезнала и небето бе тъмно, ако се изключеха съзвездията. Откъм дюните долетя самотният вой на нощно куче. Докато се загръщаше в наметалото, чу Зап-210 да шепне сънено:
— Страх ме е от небето.
Рейт се надвеси над нея и неволно посегна да я погали по главата. Тя въздъхна и се отпусна, събуждайки у него желанието да я пази и закриля.
Нощта отмина. На изток се показа червеникавокафяво сияние, което скоро придоби бронзов оттенък. Рейт се зае да преглежда съдържанието на кесиите, които бе взел от кхорайците. Беше приятно изненадан, че секвините са деветдесет и пет — повече, отколкото се бе надявал. Той захвърли стреличките — остри като игли метални пръчици с дължина петнайсет сантиметра и переста опашка. Кинжалът затъкна в пояса.
Двамата прекосиха песъчливите хълмове пред тях и скоро се озоваха на скалист рид. Карина 4269 се издигна зад гърбовете им и огря брега, осветявайки поредица от плитки заливи и мочурливи низини, чак до следващата издатина в далечината. Кхорайският град заемаше един хълм на около миля вляво. Почти в краката им дървено мостче криволичеше из тресавището и достигаше морето — паянтова конструкция от тънки подпори, въжета и дъски, която се тресеше при всеки удар на вълната. Пет-шест лодки бяха привързани към подпорите в морето — имаха извити корпуси, вирнати носове и кърми и тънки мачти. Рейт извърна очи към града. Струйки дим се издигаха над черните метални покриви и това бе единственият признак за живот долу. Рейт насочи вниманието си към покривите.
— По-лесно е да се плава, отколкото да се върви — подхвърли замислено той. — А и вятърът по крайбрежието, струва ми се, е в подходяща посока.
Зап-210 оглеждаше намръщено морето.
— Искаш да отидем в онази безкрайна пустош?
— В това, че е пустош, няма нищо лошо — засмя се Рейт. — Не ме плаши морето, а онези, които се скитат из него… Същото, естествено, важи за сушата — той се спусна надолу по склона и Зап-210 го последва. Стигнаха мостчето и поеха по клатушкащите се дъски. Някъде наблизо проехтя гневен вик. Когато се обърнаха, забелязаха малко момче да търчи с всички сили към градчето.
Рейт улови Зап-210 за ръката и я задърпа.
— Хайде, побързай! Нямаме много време!
Девойката го последва запъхтяна. Двамата стигнаха края на кея.
— Няма да им избягаме! — захленчи тя. — Ще ни преследват с лодките.
— Съмнявам се — озъби се Рейт. Огледа набързо поклащащите се лодки и избра най-солидната от тях. В отсамния край на градчето вече се бе струпала неголяма тълпа, десетина черни фигурки тичаха към кея. Скоро и други ги последваха.
— Скачай в лодката! — нареди Рейт. — И вдигай платното!
— Късно е — поклати глава Зап-210. — Никога няма да им избягаме.
— Не е късно. Вдигай платното!
— Не зная как.
— Дръпни въжето, което е прехвърлено през мачтата.
Зап-210 скочи в лодката и се зае да изпълнява инструкциите на Рейт. Междувременно той притичваше
