Зап-210 видимо се разтревожи.
— Ще стана ли майка сега?
— Не — поклати глава Рейт. — Трябва да сме много по-близки.
— Сигурен ли си?
— Напълно — той я целуна отново и този път, след като понечи да се отдръпне, тя му позволи, без да се съпротивлява… след това извика тихичко: — Не мърдай! Ще ни видят, че стоим толкова близо.
— Кой ще ни види?
— Погледни нататък.
Рейт погледна през рамо. В другия на павилиона стояха две тъмни фигури, с черни наметала и широкополи шапки.
— Гжиндра — прошепна тя.
В този момент се появи Кауч и отиде да разговаря с двамата. Не след дълго ги изведе навън.
Здрачът се превърна в нощ. Сервитьорките запалиха фенери и ги окачиха в градината, след това донесоха нови подноси от бюфета. Рейт и Зап-210 седяха мълчаливо в сумрака.
Кауч се върна в павилиона и отново седна при тях.
— Утре сутринта потегляме за Урманк и предполагам, че по пладне ще пристигнем. Чували ли сте що за стока са тангите?
— Горе-долу.
— Каквото и да са ви казвали, напълно е заслужено. Предпочитат да мамят, вместо да печелят доверието ви, най̀ обичат крадени пари. Така че, бъдете нащрек.
— Кои бяха двамата мъже в черно, с които разговаря преди малко? — попита Рейт.
Кауч кимна, сякаш беше очаквал въпроса.
— Това са гжиндра, или хора от повърхността, както ги наричаме, които понякога действат като агенти на пнумите. Но тази вечер са тук по друга работа. Кхорайците са им възложили да открият мъж и жена, които осквернили свещената им горичка и откраднали една от лодките им близо до градчето Фаузих. По странна случайност описанието на двамата съвпада с вашето, макар че някои дребни различия ме накараха да заявя с необходимата увереност, че такива хора не са се появявали в Зафатра. Ала не е изключено да обсъдят въпроса с други хора, които не ви познават така добре, като мен. За да избегнем някои неприятни последствия, съветвам ви да промените външността си.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — заяви Рейт.
— Ни най-малко — успокои го Кауч, пъхна свити пръсти в уста и изсвири тихо. Към тях се приближи една от сервитьорките, красиво създание с пълни устни, налети гърди и широки, яки бедра на самка. Косата й бе пристегната кокетно със сребристи шноли.
— С какво мога да ви бъда полезна?
— Донеси ни два тюрбана — нареди Кауч. — Оранжев и бял, с черни ленти.
Момичето донесе исканите вещи. Приближи се към Зап-210 и нави оранжевия плат на главата й, след което го завързах черна лента над ушите. Рейт остана потресен от невероятната промяна. Сега Зап-210 изглеждаше далеч по-съблазнителна и привлекателна, весела млада жена в пиратски костюм.
След нея Рейт също получи своя тюрбан, Зап-210 на свой ред намери промяната за много забавна, дори отвори уста и се разсмя — това бе първият път, когато Рейт я чуваше да се смее.
Кауч огледа и двамата.
— Разликата е забележителна. Превърнахте се в двойка хедайханци. Утре ще ви донеса и шалове и тогава и родните ви майки няма да ви познаят.
— Колко ще струва всичко това? — попита Рейт. — Цената ще бъде разумна, надявам се?
— Общо осем секвина, включително аксесоарите, натъкмяването и краткото обучение да се държите подобаващо. Старайте се да вървите наперено и самоуверено и да размахвате ръцете така — Кауч се надигна, за да им покаже какво се иска от тях. — Опитайте първа, млада госпожице. Помнете, коленете трябва да са леко свити. Пристъпване, не забравяйте ръцете…
Зап-210 следваше инструкциите с напрегнато изражение, като поглеждаше Рейт — дали й се смее.
Упражненията продължиха до късно през нощта, когато розовата луна изгря над ойнговите дръвчета, а на изток се показа синята. Най-сетне Кауч обяви, че е доволен от резултатите.
— В състояние сте да измамите всеки, освен самите хедайханци. А сега, вървете да поспите. Утре потегляме за Урманк.
В спалнята цареше сумрак, през множество отвори на плетената стена проникваха зелени и жълти лъчи от лампите в павилиона и сини и розови от двете луни и всички те образуваха разноцветна мрежа на пода.
Зап-210 се доближи до стената и надзърна през един отвор към улицата, която вървеше покрай дърветата. Тя остана там в продължение на няколко минути и Рейт се присъедини към нея.
— Какво виждаш? — попита той.
— Нищо. Взели са мерки да не бъдат забелязани лесно — тя се обърна, прекоси малкото помещение и се отпусна в едно плетено кресло. — Ти си много странен човек — заяви неочаквано.
Рейт не отговори.
— Има страшно много неща, които не ми казваш. Понякога ми се струва, че не зная съвсем нищичко.
— Какво искаш да знаеш?
— Как постъпват хората от повърхността в един или друг случай… какво чувстват… защо правят това или онова…
Рейт се приближи до нея.
— И всичко това би искала да узнаеш още тази нощ?
Тя сведе поглед към положените в скута й ръце.
— Не. Страхувам се, че… не зная…
Рейт посегна и я докосна по главата. Неочаквано го завладя желанието да седне до нея и да й разкаже всичко за своето минало… Представяше си как ще го гледа като омагьосана, как ще прикове цялото й внимание. Даде си сметка, че близостта й, потайните й мисли му действат възбуждащо.
Въздъхна и й обърна гръб. Усещаше, че тя го гледа, докато се отпускаше, в леглото си.
>> 7.Ярка слънчева светлина се процеждаше през безбройните дупчици на плетената стена. Когато отидоха в павилиона, Рейт и Зап-210 откриха Кауч да им приготвя закуска от питки от пътниче и горещ ароматен бульон.
Той огледа двамата, като обърна внимание на тюрбаните и походката им.
— Не, това не ми харесва. Май сте забравили. По-надменно, госпожице и по-самоуверено. Разкършете рамена. Помнете, когато напуснете този павилион, вие ще бъдете хедайханци. Не е изключено някой да ви проследи отвън — не бива да будите подозренията му.
След закуска тримата поеха по улицата, която минаваше покрай ойнговата горичка. Загърнати в тюрбани и шалове, Рейт и Зап-210 се стараеха да подражават на походката на хедайханците. Кауч ги отведе при два фургона, теглени от животни, каквито досега Рейт не бе виждал: осмоноги и сивокожи зверове, които пристъпваха ритмично върху дългите си крака.
Кауч се качи в първия фургон, Рейт и Зап-210 го последваха. Фургоните потеглиха към покрайнините на Зафатра и скоро напуснаха града.
Пътят се виеше между обрасли с тръстика и храсталаци мочурища. Кауч непрестанно оглеждаше небето, същото правеха и кочияшът, и пътниците във втория фургон. Рейт не издържа и попита:
— Защо поглеждаш нагоре?
— Понякога — обясни Кауч — ни нападат ята хищни птици от хълмовете там. Тъкмо сега можете да видите един от тези екземпляри — той посочи черна точка в небето, с размерите на едър ястреб. — Изглежда и този път няма да ни се размине — добави със сърдит глас.
— Не ми се струваш особено притеснен — отбеляза Рейт.
— Защото знаем как да се справяме с тях — Кауч се обърна, даде знак на колата зад тях, сетне
