— Изчезналите карти!
— Грешите — поправи ги Рейт. — Това са техни копия.
Пнумите нададоха ниски, изплашени викове, наподобяващи скимтенето на нощните кучета — Рейт неведнъж бе чувал подобни звуци в котанските степи.
Тъжните провлечени ридания скоро утихнаха. Пнумите стояха неподвижно в полукръг. Рейт почти долавяше витаещата във въздуха заплаха, излъчвана от тези страховити и силни създания.
— Успокойте се — заговори той. — Засега нищо не ви застрашава. Картите са гаранция за моята безопасност, нищо няма да ви се случи, стига да се завърна на повърхността. В противен случай ще бъдат предадени на сините часки и дирдирите.
— Това е недопустимо. Картите трябва да бъдат прибрани на сигурно място. Няма друга алтернатива.
— Думите, които се надявах да чуя — подсмихна се Рейт и огледа полукръга. — Съгласни ли сте с моите условия?
— Още не сме ги чули.
— Искам да ми върнете жената, която отвлякохте вчера. Ако е мъртва, чака ви сурово наказание. Дълго след това ще проклинате името ми.
Пнумите стояха мълчаливо.
— Къде е тя? — попита с рязък тон Рейт.
— Тя е в „Музея“ предстои да бъде кристализирана.
— Жива ли е? Или мъртва?
— Все още е жива.
— Къде е — питам ви?
— В другия край на Полето на паметниците — очаква да започне подготовката.
— И не сте й сторили нищо?
— Тя ще живее.
— В такъв случай извадихте късмет.
Пнумите продължаваха да го гледат, сякаш не разбираха какво им казва.
— Доведете я тук или ме отведете при нея — което от двете ще стане по-бързо.
— Ела.
Те поеха напряко през Полето на паметниците — равна площ, покрита със статуи или фигури, олицетворяващи същества от стотици различни раси.
— Какви са тези същества?
— Те представляват епизоди от живота на Тчай, с други думи, от нашия живот. Ето там типичен
Групата продължи да крачи по широките алеи. Паметниците бяха черни, със златисти и сребристи контури — тук имаше четириноги, триноги и двуноги създания, с глави или външни церебрални сакове, с очи, оптични израстъци, гъвкави сензори, призми. Рейт спря пред една висока и масивна фигура с огромен череп, вдигнала триметров меч. Това беше прародителят на добре познатия му зелен часк. Малко по-нататък син часк наблюдаваше група приведени стари часки, заобиколени с антураж часкоиди. Сетне идваше ред на дирдирите и дирдирхората, при които бяха поставили и двама мъже и две жени от непозната за Рейт раса. Встрани самотен уонк, мрачен и навъсен, надзираваше отряд поробени човеци. Зад тях се издигаха още подобни скулптурни групи, както и един последен, празен пиедестал, след което алеята се спускаше надолу, покрай черен хълм, към бавно течаща тъмна река, чиято повърхност бе изпъстрена със сребристи водовъртежи. На брега на реката имаше клетка със сребърни решетки — в клетката се свиваше изплашено Зап-210. Когато съгледа Рейт, на лицето й се отрази цяла палитра от противоречиви чувства — мъка и радост, облекчение и изненада. Бяха й свалили горните дрехи и сега бе само по риза.
Не без усилие Рейт овладя гласа си и попита:
— Какво сте направили с нея?
— Току-що премина първата течна обработка. Тя подготвя кожата и отваря порите за втората течна.
— Доведете я тук.
Зап-210 излезе от клетката. Рейт я хвана за ръка и я погали по главата.
— Вече си в безопасност. Връщаме се на повърхността — той почака няколко минути, докато девойката се съвземе от уплахата и осъзнае, че е спасена.
Пнумите се приближиха.
— Очакваме да ни бъдат върнати картите — заяви един от тях.
Смехът на Рейт бе малко пресилен.
— Още не. Имам и други условия — но няма да ги обсъждам тук. Нека напуснем това място. Музеят на Вечността ми действа потискащо.
В зала от полиран сив мрамор Рейт бе посрещнат от старейшините на пнумите.
— Аз съм човек — заговори без предисловие той. — Обезпокоен и отвратен съм от неестествения начин на живот на моите сънародници — пнумеците. Трябва да преустановите експериментите с човешки деца и да преместите всички деца на пнумеци на повърхността, където да останат под ваша опека, докато бъдат в състояние да се грижат за себе си.
— Но това би означавало край за пнумеците!
— Така е, но защо не? Вашата раса е на повече от седем милиона години. Пнумеците ви служат от около трийсет хиляди години. Едва ли ще изпитате непреодолими затруднения, след като се разделите с тях.
— Добре, съгласни сме. Но какво ще стане с картите?
— Ще унищожа всички, освен няколко копия. Нито едно от тях няма да попадне в ръцете на вашите врагове.
— Не е достатъчно! Пак ще живеем в постоянна заплаха.
— Не е моя грижа. Това е предпазна мярка, която ще гарантира изпълнението на моите изисквания. С течение на времето ще си получите картите.
Пнумите обсъдиха ситуацията с тревожен шепот. Накрая един от тях заяви:
— Съгласни сме с твоите условия.
— В такъв случай бих искал да ни извадите на повърхността, край сивишките солници.
По залез-слънце в солниците цареше обичайната тишина. Карина 4269 бе увиснала в мъждивата омара над хълмовете, отразявайки се в дирдирските кули. Рейт и Зап-210 приближиха складовете. Откъм канцеларията излезе да ги посрещне зарадваният Анахо.
— Докарах въздухолета — докладва той. — Нищо повече не ни задържа тук.
— Да побързаме тогава. Не мога да повярвам, че сме свободни.
Въздухолетът се издигна над солниците и полетя на север.
— Къде отиваме? — попита Анахо.
— В котанските степи, южно от мястото, където се срещнахме за първи път.
Летяха през цялата нощ над голата вътрешност на Кислован, сетне над Първото море и котанските тресавища.
Призори се озоваха в покрайнините на степта и Рейт забави ход, за да огледа местността. Прелетяха над една гора и той посочи полянката в средата.
— Ето го — това е мястото, където се спуснах на Тчай. Лагерът на хората емблеми е на изток. Там, край оня перест храсталак, погребахме Онмале. Да се спуснем долу.
Въздухолетът се приземи. Рейт скочи на земята и се отправи бавно към храстите. Зад тях лъщеше метален корпус. Отнякъде се появи Траз и махна с ръка.
