— Под земята? Това е безумие! Никога няма да се върнеш!
— Веднъж вече се върнах.
— Прищявка на съдбата.
Рейт се изправи. Анахо продължаваше да го убеждава отчаяно:
— Разбери, няма шанс да се върнеш. Помисли за Траз. Нима ще го оставиш да те чака до края на дните си? Дори не мога да му кажа, че си пожертвал всичко, след като не знам къде е.
— Не възнамерявам да пожертвам всичко — отвърна Рейт. — Защото ще се върна.
— Ами! — изпръхтя презрително Анахо. — Този път пнумите няма да допуснат грешка. Ще те провесят над бездната заедно с момичето.
— Не — поклати глава Рейт. — Няма да го направят. Трябвам им за Музея на Вечността.
Анахо размаха в почуда ръце.
— Така и не се научих да те разбирам! Добре, върви под земята! Забрави верните си другари! Прави каквото знаеш! Кога ще слезеш? Сега ли?
— Утре — отвърна Рейт.
— Утре. И защо е това забавяне? Защо ще лишаваш пнумите от своето сияйно присъствие чак до утре?
— Защото днес ще направя някои приготовления. Ела, трябва да идем до града.
>> 12.Призори Адам Рейт се отдалечи към покрайнините на солниците. Тук преди няколко месеца той и приятелите му бяха засекли сигналите, които си разменяше Айла Гмуреца с гжиндра. Сега Рейт също носеше огледалце. Веднага щом Карина 4269 се издигна над хоризонта, той плъзна едно слънчево зайче из околните хълмове.
Измина близо час. Рейт продължаваше методично да святка с огледалцето, засега без никакъв резултат. Но ето че изведнъж, като че от въздуха изникнаха две тъмни фигури. Бяха щръкнали на неколкостотин крачки от него и го разглеждаха, без да помръдват. Рейт завъртя леко огледалцето. Фигурите се раздвижиха и запристъпваха като хипнотизирани към него. Рейт се запъти да ги пресрещне. Не след дълго двамата спряха на петнайсетина крачки от него.
Измина една минута. Тримата се разглеждаха. Лицата на гжиндра бяха засенчени от нахлупените шапки, те бяха мъртвешки бледи, лисичи, с дълги, тънки носове и скосени черни очи. След като почакаха малко, двамата гжиндра скъсиха разстоянието.
— Ти си Адам Рейт — произнесе единият с нисък глас.
— Да, аз съм Адам Рейт.
— Защо ни сигнализираш?
— Вчера вие отведохте моята спътница.
Гжиндра не отговориха.
— Истина ли е, или не?
— Истина.
— Защо го направихте?
— Такава беше уговорката.
— Къде я отведохте?
— На мястото, където ни бе поръчано.
— Къде е това място?
— Нататък.
— Имате ли уговорка за мен?
— Да.
— Чудесно — отвърна Рейт. — Вървете напред. Аз ще ви последвам.
Гжиндра се посъветваха шепнешком.
— Не сме съгласни — възрази единият. — Не обичаме, когато вървят след нас.
— Е, този път ще трябва да се примирите — засмя се Рейт. — В края на краищата, нали ще изпълните уговорката.
— Така е, ако всичко мине добре. Но откъде да сме сигурни, че няма да ни застреляш в гръб?
— Нямам подобно намерение — увери ги Рейт. — Единственото, което искам, е да открия моята спътница и да я върна на повърхността.
Гжиндра го гледаха с равнодушно любопитство.
— Защо отказваш да вървиш пред нас?
— Защото не зная къде да отида.
— Ние ще ти кажем.
— Вие тръгнете напред! — заяви с твърд глас Рейт. — Така ще е по-лесно, отколкото да ме носите в чувал.
Гжиндра отново си зашепнаха, без да изпускат от поглед Рейт. След това се обърнаха и поеха бавно през солниците.
Рейт ги последва на петдесетина крачки. Вървяха по едва забележима пътечка, която от време на време се губеше напълно. Така изминаха около миля, сетне втора. Складовете се смалиха до правоъгълни петна, Сивиш се превърна в сивкава купчина на северния хоризонт.
Гжиндра спряха, обърнаха се и го изгледаха.
— Ела по-близо — подкани го единият. — Трябва да застанеш до нас.
Рейт ги доближи неохотно. Извади лъчемета, който бе купил вчера, и им го показа.
— Това е само предпазна мярка. За да не бъда упоен или убит. Искам да сляза жив в Убежищата.
— Не се тревожи, няма да ти сторим нищо — успокоиха го гжиндра в един глас. — Прибери пистолета, той не ти е нужен сега.
Рейт продължаваше да държи оръжието в ръка, докато ги приближаваше.
— По-близо! По-близо! — подканяха го двамата. — Застани в очертанията на черното петно.
В мига, в който Рейт стъпи на петното, то потъна в земята. Гжиндра стояха спокойно и неподвижно, толкова близо до него, че Рейт можеше да различи бръчките по лицата им. С нищо не показваха, че се страхуват от оръжието му.
Замаскираният асансьор се спусна на петнайсет стъпки, спря и гжиндра пристъпиха в издълбан в скалата тунел. Те погледнаха през рамо и го подканиха.
— Побързай — след това се затичаха, развявайки краищата на наметалата си. Тунелът бе наклонен надолу и това допълнително ускоряваше движението. Постепенно обаче се изравни и накрая свърши с ръб, отвъд който се простираше воден канал. Гжиндра посочиха на Рейт да се спусне в една лодка, в която те също се настаниха. Лодката се плъзна по повърхността, насочвана дистанционно, и пое по средата на канала.
Плаваха около половин час, Рейт непрестанно се озърташе, докато двамата гжиндра седяха мълчаливо, подобно на издялани от черен камък фигури.
Каналът се вля в по-голяма подводна река, лодката се насочи към пристана. Рейт пръв слезе на брега, гжиндра го последваха. Дадоха му знак да чака, скоро след това откъм сенките се зададе пнумек. Гжиндра произнесоха няколко думи в пространството, които пнумекът сякаш не чу, след това се върнаха в лодката и отплаваха, извърнали белите си очи към кея. Рейт остана с пнумека, който заговори:
— Адам Рейт, последвай ме. Очаквахме те.
— Къде е младата жена, която ви доведоха вчера? — попита Рейт.
— Ела.
— Къде е?
— Жужма кастчай те очакват.
Странно усещане, като от хладен повей, накара кожата на Рейт да настръхне. Зловещи предчувствия завладяха съзнанието му. Беше взел всички възможни предпазни мерки, но тепърва предстоеше да провери ефективността им.
Пнумекът го подкани с жест.
— Хайде.
