— Така е. Гжиндра наблизо ли са?
— Току-що седнаха на последната маса.
Рейт се засмя мрачно.
— Ще им дадем малко храна за размисъл.
— Какво толкова ще си мислят? Че ще се качим на ферибота?
— Нещо подобно.
— Но защо смяташ, че ще ни повярват?
— Защото навярно от другите острови също потеглят презокеански кораби.
— Сигурен ли си?
— Ни най-малко.
— Но ако се качим на ферибота и гжиндра ни последват, „Ниахар“ ще потегли без нас!
— Най-вероятно. Капитанът ми се стори безскрупулен тип.
Минутите се нижеха една след друга. Зап-210 започна да губи търпение.
— Наближава пладне — отбеляза тя, втренчила поглед в Рейт. Опитваше се безуспешно да разгадае намеренията му, ала Рейт не беше като никой друг на Тчай. Сякаш беше замесен от различно тесто.
— Ето го и ферибота — посочи той. — Да вървим на кея. Искам да сме първи на опашката.
Зап-210 се надигна. Никога нямаше да прозре мислите на този човек! Тя го последва надолу към брега. И други се присъединиха към тях и скоро се образува малка блъсканица и настъпи суматоха. Рейт я попита тихо:
— Какво правят гжиндра?
Зап-210 погледна през рамо.
— Застанали са отзад на опашката.
Фериботът навлезе в пристанището, вдигнаха бариерите и пътниците нахлуха на кея.
Рейт се наведе и зашепна в ухото на спътницата си:
— Гледай да си от страната на будката за билети. Веднага щом я подминем, се шмугни вътре.
— Ох.
Тълпата вече ги влачеше надолу. Зап-210 подтичваше зад Рейт. Когато се изравниха с будката, той се наведе и се промъкна вътре, Зап-210 го последва. Пътниците се блъскаха съвсем близо до тях, протягаха пари на билетопродавача и отминаваха. В края на тълпата бяха двете гжиндра, които надигаха глави да погледнат над останалите. Те последваха пътниците на кея и се качиха на ферибота.
Бариерите се спуснаха и фериботът отплава. Рейт и Зап-210 излязоха от будката.
— Наближава обяд — каза Рейт. — Време е да се връщаме на „Ниахар“.
>> 10.Ураганни ветрове носеха „Ниахар“ право на югоизток, към Кислован. Морето беше почти черно. Огромни вълни подмятаха кораба като черупка и го заливаха с белезникава пяна.
Едно слънчево утро Зап-210 се присъедини към Рейт на носа. Известно време двамата гледаха напред, над разбунтуваното море, където лъчите на Карина 4269 се разпадаха на искри от златиста светлина.
— Какво ни чака там? — попита Зап-210.
— Нямам понятие — поклати глава Рейт. — Да можех да зная.
— Имаш разтревожен вид. Безпокои ли те нещо?
— Не нещо, а някой — един човек на име Айла Гмуреца. Не зная дали е жив или мъртъв.
— Кой е този Айла Гмуреца и защо се страхуваш от него?
— Той е от Сивиш, опасен тип… надявам се да не е вече между живите. Отвлякоха ме, докато спях. Тъкмо сънувах, че му разцепват главата.
— Защо тогава се тревожиш?
Рано или късно, рече си той, ще трябва да й разкажа всичко. Може би подходящият момент бе настъпил.
— Спомняш ли си една нощ, когато ти разказвах за другите светове в небето?
— Да, помня.
— Един от тях е Земята. В Сивиш построих комически кораб с помощта на Айла. Исках да се върна на Земята.
Зап-210 продължаваше да гледа към морето.
— Защо искаш да се върнеш там?
— Защото там съм се родил. Земята е моят дом.
— Ах! — тя замълча и след малко го погледна крадешком.
— Питаш се дали съм с всичкия си — засмя се Рейт.
— Много пъти съм се чудила. Много-много пъти.
— Така ли? — изненада се той, макар че предположението бе негово.
Тя отново се засмя някак тъжно.
— Припомнях си разни твои постъпки. В Убежищата. В горичката на кхорайците. Когато размени змиорките в Урманк.
— Отчаяни действия на човек, притиснат до стената.
— Ако наистина си от Земята, какво търсиш на Тчай?
— Корабът ми катастрофира в котанските степи. В Сивиш се опитах да построя друг.
— Хм… Земята наистина ли е райско местенце?
— Може би. По-важното е, че земните жители не знаят нищичко за Тчай. А трябва да научат.
— Защо?
— Има десетки причини. Най-важната е, че след като дирдирите са нападали веднъж Земята, могат да го сторят отново.
— Имаш ли приятели на Земята? — попита го тя и втренчи поглед в него.
— Разбира се.
— Там в къща ли живееше?
— Може и така да се каже.
— С жена и деца?
— Нямам нито жена, нито деца. През целия си живот съм пътешествал из космоса.
— А когато се върнеш — какво ще правиш?
— Засега не мога да мисля по-нататък от Сивиш.
— Ще ме вземеш ли с теб?
Рейт я прегърна през раменете.
— Да. Ще те взема.
Тя въздъхна с облекчение. След това вдигна ръка.
— Погледни нататък, накъдето грее слънцето. Там има остров.
Споменатият остров от черен гранит беше първият от множеството, набраздило морската повърхност. Навлизаха в район, където вилнееха огромни летящи хищници от непознат за Рейт вид. Четири трепкащи крила подкрепяха кълбо от увиснали розови пипала и централна тръба, завършваща отпред с изпъкнало око. Съществата се носеха по течението на вятъра, издигаха се нагоре, сетне пикираха с главоломна скорост, сграбчваха в движение своята жертва и отлитаха бързо. Неколцина от тях се приближиха към „Ниахар“ и моряците се разбягаха с изплашени викове.
Капитанът, който се бе подал на предната палуба, се засмя с ехидно отвращение.
— Говорят, че това били очите и червата на удавени моряци. Намираме се в Канала на смъртта, тези скали се наричат Зъбите на мъртвеца.
— Как ще го преминем през нощта?
— Не зная — повдигна с безразличие рамене капитанът, — тъй като никога не съм опитвал. Дори денем това е рисковано начинание. Бреговете на всеки от тези острови са обсипани с избелели кости. Виждате ли онази сянка в далечината? Това е Кислован. Ако имаме късмет, утре ще хвърлим котва в Казаин.
Привечер небето се покри с издължени перести облаци и вятърът постепенно се усили. Капитанът насочи „Ниахар“ към залива на една голяма черна скала и го доближи толкова, че носът почти докосваше влажния потъмнял камък. Тук спуснаха котва и „Ниахар“ се поклащаше в относително спокойствие, докато
