Гонен от силни ветрове, „Ниахар“ се носеше из Второто море, прехвърляйки с лекота огромни пенести вълни. Най-сетне в далечината се появи нос Брейз и малко след това корабът хвърли котва в древния град Стайне. Тук попълниха запасите си от прясна вода и продължиха към Шанизадия.
На двайсетина мили по-нататък издължена пясъчна ивица навлизаше навътре в морето. В залива, закътано в сенките на тъмносини дървета, се гушеше градче от плоски къщички със заострени портали и барелефни колонади. Тези архитектурни решения се сториха странно познати на Рейт и той попита капитана.
— Този град да не е на часки?
— Това е Сонгих, най-южният от градовете на сините часки. На времето карах товари тук, но ще ви кажа, уважаеми господине, че това е опасна работа. Навярно сте виждали руините на техните градове, разпръснати навсякъде из пустинята. Особено в котанските степи има стотици останки, обитавани някога от старите или от сините часки. Но кой би дръзнал да навлезе в тях сега? Само проклетите фунги.
Градът се стопи в далечината и не след дълго изчезна от погледа, когато корабът заобиколи пясъчния полуостров. Около час по-късно виковете на един от моряците накараха всички да изтичат на борда. В небето над тях кипеше въздушно сражение между два кораба. Единият имаше изящни издължени линии и сияеща синьо-сива обшивка. Палубата му бе обрамчена с изкусно изработена балюстрада, иззад която надзъртаха дузина същества с лъщящи шлемове. Вторият кораб притежаваше сурова и аскетична конструкция — сивкав, зловещ и страховит съд, построен с единствената мисъл за функционалност. Той беше по-малък от кораба на сините часки и видимо по-подвижен — в прозрачната сфера на кърмата седяха неколцина дирдири, погълнати от задачата да унищожат своя противник. Двата кораба описваха огромни кръгове, сменяха рязко посоката, издигаха се и се спускаха, дебнейки се като някакви отровни насекоми. От време на време, когато позволяваха обстоятелствата, корабите си разменяха огнени залпове, без това да води до видими последствия. Те се отдалечаваха светкавично, смаляваха се до размера на точици, после пак се връщаха и профучаваха с рев ниско над океанската повърхност.
Всички на борда на „Ниахар“ бяха излезли да наблюдават двубоя, дори двете старици, които досега не се бяха показвали. Докато оглеждаха с почуда небето, качулката на едната от тях се смъкна, разкривайки мъртвешки бледо лице. Изправена до Рейт, Зап-210 ахна уплашено и бързо извърна глава.
Корабът на сините часки неочаквано пикира право надолу, кърмовите оръдия изригнаха на метри под корпуса на дирдирския изтребител, който се запремята хаотично, бухна се във водата и потъна сред огромен облак от пръски. Машината на сините часки описа триумфален кръг, сетне се отдалечи по посока на Сонгих.
Стариците се спуснаха долу. Зап-210 дръпна Рейт и му зашепна развълнувано.
— Видя ли ги?
— Да, видях ги.
— Те са гжиндра.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
— Ами, предполагам, че гжиндра пътуват като всички останали — обясни със спокоен глас Рейт. — Пък и досега с нищо не са показали, че се интересуват от нас.
— Но те са на борда на нашия кораб! Гжиндра не правят нищо случайно!
Рейт изсумтя презрително.
— Може и да е така — но ние какво да направим?
— Да ги убием!
Отново тази неумолима и безжалостна природа на Тчай, оставила отпечатък върху всички обитатели на планетата, помисли си тъжно Рейт.
— Не, но ще ги държим под око — заяви той. — Вече знаем какви са, така че не могат да ни изненадат.
Беше ред на Зап-210 да поклати скептично глава, ала Рейт нямаше никакво желание да причинява зло на беззащитните старици.
Плаването продължи на югозапад, към Сасчанските острови. Дните се нижеха, еднакви като близнаци, без повече вълнуващи събития в небето. Всяка сутрин Карина 4269 прехвърляше хоризонта и се издигаше, забулена в кафеникава мараня. По пладне се образуваше омара, която филтрираше слънчевата светлина и застилаше океана със златисто покривало. Следобедите бяха дълги, залезите — красиви и тъжни, алегорични сражения между войните на мрака и князете на светлината. Нощем изгряваха луните — понякога розовата Аз, друг път синята Браз, а когато ги нямаше, „Ниахар“ се плъзгаше безшумно под звездното небе.
За Рейт тези дни и нощи щяха да са сред най-хубавите, преживени на Тчай, ако не бяха някои мисли, които не му даваха покой. Какво ставаше в Сивиш? Дали щеше да завари космическия кораб завършен, или вече бе разрушен? Каква бе съдбата на лукавия и опасен Айла Гмуреца, какви планове крояха дирдирите в техния град отвъд залива? И какви бяха тези две старици, за които Зап-210 подозираше, че са гжиндра? След онзи случай с въздушния двубой те не излязоха повече на палубата, освен една късна вечер, когато се разходиха за кратко. Докато ги наблюдаваше, Рейт почувства, че целият настръхва. Нямаше никакъв начин да разбере със сигурност дали са гжиндра или не, но предпочиташе да очаква най-лошото — а последствията от това в конкретния случай бяха непредсказуеми.
Една бледа утрин в далечината се появиха Сасчанските острови — три древни вулканични кратера, заобиколени от каменист бряг, обрасъл с горички от псили, киантус, лакови и хлебни дървета. В кратера на всеки от островите имаше по един град, чиито наподобяващи на клетките на пчелна пита къщички бяха полепнали нагоре по стръмните склонове. Тъмните им прозорци бяха извърнати към морето, над покривите се виеше дим.
„Ниахар“ навлезе във вътрешния залив, изви рязко, за да се размине с носещия се в обратна посока ферибот, и доближи южния остров. На кея ги очакваха дългокраки сасчански носачи с черни бричове и високи до глезените ботуши. Те уловиха хвърлените въжета и изтеглиха кораба навътре. Веднага щом бе спуснат трапът, носачите плъзнаха като насекоми на борда, повдигнаха люковете на трюма, нарамиха складираните вътре стоки и ги понесоха към града.
Рейт и Зап-210 слязоха на брега. Капитанът се провикна намусено след тях:
— Отплаваме по обяд, гледайте да не закъснявате. Не чакам никого.
Двамата се разходиха по крайбрежната улица, любувайки се на обраслия с къщи и дворове кратер. Зап-210 погледна през рамо.
— Следят ни.
— Гжиндра?
— Да.
Рейт изсумтя недоволно.
— Няма съмнение. Имат заповеди да не ни изпускат от погледа си.
— Което значи, че сме обречени — въздъхна обезсърчено Зап-210. — В Казаин ще докладват на пнумите и след това нищо не може да ни помогне — ще ни откарат обратно в страната на мрака.
Рейт не знаеше какво да каже. Стигнаха до малък залив, защитен с два вълнолома от откритото море, в който имаше терминал. Двамата спряха да погледат пристигащия от съседния остров ферибот — широк и плосък сал с кабинка в единия край, натоварен с двеста сасчанци от най-различна възраст и пол. Фериботът се долепи до кея и пътниците започнаха да слизат. В същото време други, които очакваха пристигането му, минаваха покрай дървената будка, където плащаха за превоза на охранен сънлив служител, след което бързаха да се качат. Фериботът отплава почти без да се забави. Рейт го изпрати със замислен поглед, сетне отведе Зап-210 в откритата чакалня, където я настани на една пейка. Поръча сладко вино и бисквити на един сервитьор и отиде да разговаря с продавача на билети. Зап-210 се оглеждаше нервно и изплашено. Стори й се, че зърна две тъмни сенки зад близкия навес. „Сигурно се питат какво правим тук“ — помисли си тя. Рейт се върна.
— Следващият ферибот е след час — малко преди пладне. Платих за два билета.
Зап-210 го погледна смаяно.
— Но нали по това време трябва да сме на борда на „Ниахар“!
