— Кое ти хареса най-много?
Зап-210 вдигна една тъмнозелена рокля, разстла я на кушетката, сетне подреди до нея оранжевата риза, белия панталон, тънкия кафяв костюм, черната жилетка и късото черно наметало.
— Не зная дали нещо изобщо ми харесва.
— Пробвай поне едно.
— Сега ли?
— Естествено.
Зап-210 продължаваше да се колебае между тоалетите. Тя стрелна с поглед Рейт и се засмя.
— Добре, ще опитам.
Рейт се прибра в стаята си и се преоблече с дрехите, който си бе купил — сив брич и тъмносиня жилетка. Реши да хвърли овехтелия сив комбинезон. Докато го сгъваше, напипа вътре синята папка и след кратко колебание я напъха под хастара на жилетката. Плановете в папката едва ли щяха да му потрябват, но със сигурност представляваха известна ценност, ако не заради друго, поне заради уникалността си. После слезе в гостната. Малко след това се появи Зап-210. Беше облякла тъмнозелената рокля.
— Защо ме гледаш така? — попита тя.
Рейт не посмя да й каже истината: че си бе припомнил първия път, когато я бе видял — изплашено девойче с черно наметало и мършаво телце. Погледът й бе все така унесен, но сега кожата й имаше здрав бакърен загар, а черната й коса се спускаше на игриви къдрици над очите.
— Мислех си — отвърна Рейт, — че тази рокля ужасно ти отива.
Тя изкриви лице в гримаса, която леко наподобяваше усмивка.
Двамата излязоха на крайбрежната улида и се отправиха към кога „Ниахар“. Откриха необщителния капитан в каюткомпанията, където си преглеждаше сметките.
— Искате да плавате до Казаин? Остана само голямата каюта за седемстотин секвина, но мога да ви предложа две койки в общата спалня за двеста.
>> 9.Мъртвешко спокойствие цареше над Второто море. „Ниахар“ напусна залива, задвижван от електрически мотори, Урманк бавно се стопи в далечината зад тях.
Корабът плаваше съвсем безшумно, ако се изключеше клокоченето на килватерната струя. Единствените пътници бяха две жени с восъчнобледи лица, облечени в сивкави прозирни рокли, които се разходиха за кратко по палубата, след което се прибраха в своята мрачна тясна каюта.
Рейт остана доволен от голямата каюта, която бяха взели. Тя се простираше по цялата ширина на кораба и имаше три прозореца, които гледаха към кърмата. Леглата бяха вградени в ниши от двете страни. Бяха меки и удобни, макар че леко намирисваха на мухъл. В средата бе поставена масивна маса от черно резбовано дърво, от двете й страни имаше също такива масивни кресла. Зап-210 огледа намусено помещението. Днес бе облечена с бели панталони и оранжева блуза, изглеждаше напрегната и раздразнителна и се движеше с резки, отривисти движения.
Рейт я разглеждаше крадешком и се опитваше да открие причината за лошото й настроение. Тя избягваше да среща погледа му, извръщаше очи от него.
— Харесва ли ти корабът? — попита я той.
Девойката се навъси и повдигна рамене.
— Това е първият кораб, на който се качвам — обърна му гръб, отвори рязко вратата и излезе на палубата.
Рейт вдигна очи към тавана, сви рамене, въздъхна и я последва.
Тя бе прекосила каюткомпанията и бе излязла на квартердека, където стоеше подпряна на перилата, загледана назад, в посоката, от която бяха дошли. Рейт приседна на една близка пейка и се престори, че се припича на кафеникавите лъчи на слънцето, но всъщност продължаваше да се чуди на поведението й. Вярно, че беше жена и следователно склонна към ирационални действия, но понякога постъпките й излизаха извън всякакви рамки. Животът в Убежищата със сигурност бе достатъчно обяснение за тези странни маниери, макар напоследък да проявяваше признаци, че започва да се разделя с тях. Сякаш с излизането си на повърхността тя бе захвърлила старата и ненужна черупка, но все още не бе открила нова… Тази мисъл поуспокои Рейт. Част от очарованието на девойката се таеше именно в нейната невинност, в откритостта й… откритостта? Рейт изпръхтя насмешливо. Ни най-малко. Той стана и се приближи до нея.
— За какво си се замислила?
Тя го изгледа хладно с крайчеца на окото.
— За себе си и за дивия живот на гаун. Спомнях си времето, когато живеех в тъмнината. Сега вече зная, че под земята съм била като в задгробното царство. И през цялото това време хората на повърхността са се къпели свободно в светлина и цветове.
— Затова значи се държиш толкова странно!
— Не! — извика тя с неочаквана страст. — Не е така. Причината си ти и твоите тайни. Никога нищо не ми казваш. Не зная нито къде отиваме, нито как възнамеряваш да постъпиш с мен.
Рейт се намръщи, загледан в черната морска шир.
— Не ти казвам, защото аз самият още не съм решил.
— Но сигурно имаш някакви намерения!
— Така е… когато пристигнах в Сивиш, исках да се върна у дома, а пътят дотам е дълъг.
— А с мен какво ще стане?
„Да, какво ще стане със Зап-210?“ — запита се Рейт. Въпрос, който досега бе избягвал да си задава.
— Не зная дали би искала да дойдеш с мен — промърмори неуверено той.
В очите й блеснаха сълзи.
— Че къде бих могла да ида? Нима трябва да стана робиня? Или може би гжиндра? Да завържа оранжевия шарф в Урманк? Или да умра? — тя се отдалечи от парапета и прекоси палубата под втренчените погледи на група моряци със сипаничави, загрубели лица.
Рейт се върна на пейката… Следобедът отмина. Черни облаци на север изпратиха хладен вятър. Платната се люшнаха и когът се понесе напред. Когато се появи отново, Зап-210 имаше странно и неразгадаемо изражение. Тя погледна с големите си печални очи Рейт и слезе в каютата.
Рейт я последва и я намери да лежи на една от кушетките.
— Не ти ли е добре?
— Не.
— Излез на въздух. Ще се поразведриш.
Тя се надигна изморено и го последва.
— Старай се да гледаш право към хоризонта — посъветва я Рейт. — Когато корабът се заклати, задържай погледа си там. Прави го известно време и ще се почувстваш по-добре.
Зап-210 се опря на перилата. Облаци забулиха небето над тях и вятърът утихна, „Ниахар“ замря с отпуснати платна… Последваха няколко ярки, ослепителни светкавици, които разцепиха небосвода и удариха в морската повърхност. Зап-210 нададе уплашен вик и се отдръпна назад. Рейт я улови и я задържа в прегръдките си, докато гръмотевиците утихнат.
Усещаше я как пърха като изплашена птица, наведе се и я целуна — по челото, очите, устата.
Слънцето залезе в пищно великолепие от златисти, черни и кафяви багри, по здрач заваля. Рейт и Зап-210 се прибраха в каютата, където стюардът им поднесе вечеря: кълцано месо, морски плодове, бисквити. Докато се хранеха, те поглеждаха през големите прозорци на кърмата, зад които властваха дъждът и светкавиците, а по-късно, когато тътенът на бурята най-сетне утихна, двамата си легнаха и се отдадоха на страстни милувки.
В полунощ облаците се разсеяха и в небето изгряха ярки звезди.
— Погледни нагоре! — прошепна Рейт. — Сред тези звезди има много светове, завладени от хората. Най-старият от тях се нарича Земя — той млъкна.
Зап-210 очакваше да продължи, но по някаква неясна причина Рейт не можа да каже нищо повече и не след дълго девойката заспа.
