вятърът бързо прерасна в щорм. Огромни вълни прехвърляха черните скали на входа на залива и пръските им достигаха до самите върхове. Морето кипеше и се люшкаше, при един такъв рязък порив на вятъра веригата се скъса и „Ниахар“ заплава свободно из залива.
С настъпването на нощта вятърът утихна. Още известно време морето продължаваше да се вълнува, но при изгрев-слънце то бе съвсем гладко и спокойно и Зъбите на мъртвеца стърчаха над него като древни паметници, забодени в равна стъклена повърхност. Зад тях се виждаше тъмният масив на континента.
„Ниахар“ прекоси Канала на смъртта на собствен ход, по пладне навлезе в един тесен залив и в късния следобед спря до един кей на Казаин.
На пристанището двама дирдирчовеци се приближиха да огледат „Ниахар“. Съдейки по облеклото и маниерите им, бяха безупречни, млади и суетни, с фалшиви антени, които се поклащаха наперено и блещукаха с измамна светлина. Сърцето на Рейт се сви мъчително при мисълта, че са ги пратили да го заловят и хвърлят в тъмница. Ала след като задоволиха любопитството си, дирдирхората се отправиха към вътрешността на града.
На пристанището нямаше никакви формалности. Рейт и Зап-210 си свалиха багажа на кея и без да бъдат проверявани от когото и да било, се отправиха към близката превозна станция. Осемколесна платформа тъкмо се готвеше да потегли през Кислованския провлак, Рейт запази най-луксозната кабина на борда — миниатюрна стаичка с два хамака на третия етаж, с изглед към задната палуба.
Час по-късно моторната платформа закрета към покрайнините на Казаин. Известно време пътят криволичеше по крайбрежните хълмове, осигурявайки чудесна гледка към Канала на смъртта и Зъбите на мъртвеца. На пет мили северно трасето изви към вътрешността. През останалата част от деня се тътрузеха из зеленчукови поля, гори от дървета с белоснежни ябълковидни плодове и редки запустели селца.
Рано привечер спряха в самотна странноприемница, където четирийсет и тримата пътници получиха вечеря. Половината от тях бяха сиви, останалите Рейт не беше в състояние да идентифицира. Двама вероятно бяха степни хора от Котан, а неколцина други приличаха на сасчанци. Двете жълтокожи жени с рокли от черни люспи със сигурност идваха от тресавищата край Второто море. По правило пътниците се стараеха да не обръщат внимание едни на други и веднага след като се нахраниха, се върнаха във фургона. Рейт знаеше, че безразличието им е привидно, всеки от тях бе преценил останалите с проницателност, за каквато той не можеше и да мечтае.
Фургонът потегли рано на заранта и зората ги посрещна на подстъпите към централното плато. Карина 4269 изгря величествено, за да озари огромна савана, обрасла с алувии, дървета бесилки, торбести гъби и туфи бодлива трева.
Така измина този ден, както и четирите след него — пътуване, което Рейт почти не забелязваше заради нарастващата си нервност. В Убежищата, в големия подземен канал, край бреговете на Второто море и дори на борда на „Ниахар“ той бе завладян от странно спокойствие, граничещо с безсилно отчаяние. Но сега залогът отново се покачваше. Той се надяваше, молеше се, копнееше фургонът да се придвижи по-бързо, трепереше при мисълта какво ще открие в складовете на Айла в Сивиш. Почувствала напрежението му, но отдаваща го на други причини, Зап-210 се затвори в себе си и също не обръщаше внимание на околния пейзаж.
А фургонът продължаваше да пъпли през централното плато, спусна се по терасовидните склонове от напукан гранит и се озова в страна, обитавана от племена на враждебно настроени сиви. Все по-често забелязваха признаци за дирдирско присъствие: бетонни бункери и яркочервени кули, охраняващи входа към долината, клисури с непристъпни стени, в които най-вероятно се устройваха ловни излети. На шестия ден пред тях изникна планинска верига — намираха се от другата страна на хълмовете, спускащи се към Хей и Сивиш. Пътешествието бе към своя край. През цялата нощ фургонът боботи по прашен път, озарен от синята и розовата луни. После луните се скриха и небето на изток придоби цвета на засъхнала кръв. Зората настъпи като феерия от тъмночервени, оранжево-кафяви и бежови сияния. Отпред вече се виждаха Айзанският залив и покривите на Сивиш. Два часа по-късно фургонът спря в сивишкото депо до моста.
>> 11.Рейт и Зап-210 прекосиха моста, смесени с обичайната тълпа сиви, които се връщаха от работа в хейските заводи.
Сивиш се стори на Рейт болезнено познат — сцена на толкова много надежди и разочарования, та сърцето му неволно се разтуптя. Ако, по някаква невероятна прищявка на съдбата, някога се завърне на Земята, ще може ли да забрави преживяното в този град?
— Ела — подвикна той на девойката. — Ще вземем пътнически фургон.
Фургонът поскърцваше и стенеше, но скоро опушените, неприветливи квартали на Сивиш останаха зад тях и те стигнаха най-южната спирка, откъдето маршрутът продължаваше за Айзанския бряг. Зад спирката се простираха солниците и пътят описваше завой покрай складовете на Айла Гмуреца.
Всичко изглеждаше както преди — купчините от камънаци, пясък и сол, стари тухли и чакъл. От едната страна, зад складовете, се издигаше ексцентричната канцелария на Гмуреца. Не се виждаше никакво движение, нямаше хора, нито коли. Вратите на навеса бяха затворени, стените — полегнали повече от преди. Рейт ускори крачка, почти се затича по пътя и Зап-210 бе принудена да стори същото.
Рейт стигна навеса и се огледа. Пусто. Никакви звуци, нито гласове. Тишина. Навесът изглеждаше сякаш всеки миг ще падне, като че ли бе пострадал от силна експлозия. Рейт доближи страничния вход и надзърна вътре. Скелето беше празно. Космическият кораб бе изчезнал. Покривът бе полуразрушен, през зейналите отвори прозираше небето. Работилницата и шкафовете с инструменти бяха напълно опустошени.
Рейт се обърна и пое бавно към солниците. Какво ще прави сега?
Нямаше никаква представа. Умът му бе съвсем празен. Той се отдалечаваше бавно от навеса. Над главния вход някой бе написал „Онмале“. Името на емблемата, носена от Траз, когато Рейт го бе срещнал за първи път в котанските степи. Тази дума прониза парализираното му съзнание. Къде ли бяха Траз и Анахо?
Той приближи канцеларията и надзърна през прозореца. Тук, докато спеше, го бяха упоили с газ, след което гжиндра го бяха напъхали в чувал и отнесли в тунелите. Някой друг лежеше сега на кушетката — дълбоко заспал старец. Рейт потропа на стената. Старецът се пробуди и отвори първо едното си подпухнало око, сетне и другото. Загърна се зиморничаво с парцаливото си сиво наметало и се надигна.
— Кой е там? — провикна се дрезгаво.
Рейт реши да забрави предпазливостта, към която обикновено прибягваше.
— Къде са хората, които работеха тук?
Вратата се разтвори широко, старецът спря на прага и огледа Рейт от горе до долу.
— Разпръснаха се насам и нататък. Някои ги взеха ей там — той посочи с пръст Стъкления блок.
— Кои по-точно?
Отново същият внимателен поглед.
— Кой си ти, дето не знаеш новините в Сивиш?
— Пътник — отвърна Рейт, като се опитваше да говори спокойно. — Какво се е случило тук?
— Приличаш ми на един човек на име Адам Рейт — произнесе неочаквано пазачът. — Поне така го описват. Но Адам Рейт щеше да ми каже имената на локхаря и танга, които са известни само на него.
— Локхаря трябва да е Зарфо Детуайлер, а тангът няма да е друг, освен Исам.
Пазачът се надигна и надзърна над рамото му.
— А тази коя е? — попита, сочейки Зап-210.
— Приятелка. Тя знае, че съм Адам Рейт, и може да й се има доверие.
— Инструктираха ме да не се доверявам никому, освен на Адам Рейт.
— Аз съм Адам Рейт. Казвай каквото имаш да ми казваш.
— Приближи се. Остава да ти задам един последен въпрос — старецът се наведе и прошепна в ухото на Адам: — В Коуд Адам Рейт се запозна с един яоски благородник.
— Името му е Дордолио. А сега, какво е посланието за мен?
— Нямам послание.
— Тогава защо ми зададе всички тези въпроси? — избухна Рейт, чието търпение се бе изчерпало.
— Защото Адам Рейт има приятел, който би искал да го види. Аз трябва да отведа Адам Рейт при този
