Заклинателят

не давай да се превърна завинаги в нищо, да се разтопя, да се разпадна, и този звън, звън…

Телефонът!

Крис подскочи с разтуптяно сърце и посегна към телефона, а в стомаха й царуваше пустота, безтегловност и телефонът продължаваше да звъни.

Вдигна слушалката. Обаждаше се асистент-режисьорът.

— В гримьорната точно в шест, нали, скъпа?

— Добре.

— Как се чувстваш?

— Все едно току-що съм си легнала.

Той се засмя.

— До утре.

— Да, добре.

Крис затвори телефона и поседя неподвижно, размишлявайки над съня. Сън ли? По-скоро размисли в полусън. Такава невероятна яснота! Поглед към гроба. Небитие. Безвъзвратност. Не можеше да си го представи.

Господи, не може да бъде!

Тя унило наведе глава.

За съжаление може.

Мина в банята, наметна халата и бързо изтича надолу по старите чамови стъпала към кухнята, към живота и цвърчащия в тигана бекон.

— А, добро утро, госпожо Макнийл!

Престарялата Уили изцеждаше портокалов сок. Имаше сини кръгове под очите. Едва доловим акцент. Швейцарски. Като на Карл. Икономката избърса ръцете си с книжна кърпа и тръгна към печката.

— Остави на мен, Уили.

Наблюдателната Крис бе забелязала умората по лицето на икономката. Уили изпъшка и пак се обърна към мивката, а Крис си наля кафе и седна в нишата за закуска. Погледна чинията си и се усмихна разнежено, като видя на белия фон една алена роза. Ригън. Моето ангелче. Често се случваше, когато Крис има сутрешни снимки, Ригън тихичко да става от леглото, да слиза в кухнята, за да сложи цвете върху празната чиния на майка си, и след това пак да се връща в спалнята. Тази сутрин Крис печално поклати глава като си спомни, че някога мислеше да я нарече Гонерила. Да бе. Голямо попадение. Да сме подготвени за най- лошото. Крис леко се усмихна на спомена. Отпи от кафето и когато отново погледна към розата, по лицето й за миг се изписа скръб, а големите й зелени очи изведнъж станаха печални като очите на бездомно сираче. Беше си припомнила едно друго цвете. Сина си Джейми. Той почина отдавна, едва тригодишен, когато Крис беше съвсем младо и неизвестно момиче от кулисите на Бродуей. Тогава си обеща, че вече никому няма да се посвети тъй всеотдайно, както на Джейми и на баща му, Хауърд Макнийл. Докато споменът за снощния сън се смесваше с изпаренията на горещото черно кафе, тя откъсна поглед от розата и прогони мрачните мисли. Уили се приближи и сложи пред нея чаша сок.

Крис се сети за плъховете.

— Къде е Карл?

— Тук съм, госпожо!

Карл бе изникнал неусетно от една врата до килера. Изглеждаше както винаги достолепен и в същото време почтителен. Беше се порязал при бръсненето и на брадата му се белееше малко парченце от книжна кърпичка.

— Какво ще обичате?

Той застана до масата — висок и мускулест, с блестящи очи, орлов нос и гола глава. Абсолютно плешив.

— Хей, Карл, имаме плъхове на тавана. Май ще трябва да купиш капани.

— Плъхове ли?

— Точно това казах.

— Но таванът е чист.

— Добре де, значи имаме чисти плъхове.

— Няма плъхове.

— Карл, аз ги чух снощи.

— Може да е било от водопроводните тръби — опита се да спори Карл, — или пък дюшемето е пукало.

— А може да са били плъхове! Ако обичаш, недей да спориш, ами вземи да купиш тия проклети капани.

Карл бързо се завъртя.

— Да, госпожо. Веднага отивам!

— Не сега, Карл! Всички магазини са затворени!

— Затворени са — подвикна след него и Уили.

Но той вече беше изчезнал.

Крис и Уили се спогледаха, после икономката поклати глава и пак се зае с бекона. Крис отпи от кафето. Странно. Странен човек, помисли си тя. Също като Уили трудолюбив, много предан, много дискретен. И все пак нещо в него й вдъхваше лека тревога. Какво? Едва доловимото високомерно излъчване? Не. Нещо друго. Но не можеше да го определи. Икономите работеха при нея вече почти шест години, но Карл си оставаше маска — говорещ, дишащ и напълно загадъчен йероглиф, тичащ по поръчки с дългите си крака. Зад маската обаче се криеше още нещо, понякога Крис имаше чувството, че чува как там тиктака някакъв тайнствен механизъм.

Външната врата изскърца, след това се захлопна.

— Затворени са — промърмори Уили.

Крис хапна малко бекон, после се качи в стаята си и облече пуловер и пола. Застана пред огледалото и се вгледа придирчиво в късата си червена коса, която изглеждаше вечно разчорлена; в съзвездието от лунички по грижливо измитото лице; после изкриви очи, ухили се идиотски и заговори на отражението: О, здрасти, хубава млада съседке! Може ли да поговоря с мъжа ти? С любовника ти? Със сводника ти? О, значи сводникът ти е тръгнал да проси? Клетникът! Тя се изплези на отражението. После посърна. Боже, ама че живот! Взе кутията за перуки, слезе долу и прекрачи навън към свежата улица, оградена с дървета.

За момент спря пред къщата, вдъхна дълбоко чистия утринен въздух и се вслуша в приглушените всекидневни звуци на пробудения живот. Хвърли печален погледна надясно, където стръмни каменни стъпала слизаха към далечната улица M, а малко по-нататък се извисяваха причудливите старинни кули и средиземноморският керемиден покрив на най-старата сграда на Джорджтаунския университет. Странно. Странен квартал, помисли си тя. Дявол да го вземе, защо пък да не остана? Да купя къщата. Да заживея тук.

От далечината долетя тежкият камбанен звук на часовника в университетското градче. Меланхоличният отзвук тръпнеше по тинестите води на реката и се процеждаше право в умореното сърце на актрисата. Тя тръгна към работата си, към суматохата и бутафорната имитация на старини.

Щом влезе през главната порта на студентското градче, депресията й поотслабна, после почти изчезна, когато зърна редицата каравани-гримьорни по алеята близо до южната ограда; а към осем часа, със започването на първите снимки, вече беше почти напълно във форма и почна да спори за сценария.

— Хей! Бърк! Погледни тая глупост, ако обичаш!

— О, ти си имала и сценарий! Колко мило!

Режисьорът Бърк Денингс — спретнат, приказно строен и с лукаво намигащо ляво око — сръчно откъсна с потрепващи пръсти тънка хартиена ивица от нейния сценарий и се изкиска.

— Ето че си намерих и нещо за дъвчене.

Двамата стояха на площадката пред административната сграда на университета сред тълпа актьори, статисти и хора от техническия екип. Тук-там по моравата се мяркаха любопитни зрители, предимно от Йезуитския факултет. Отегченият оператор разгърна вестник, а Денингс лапна хартията и пак се изкиска. Още от сутринта лъхаше на джин.

— О, да, страшно се радвам, че са ти дали сценарий.

Този изящен, деликатен и застаряващ мъж говореше с тъй чаровен и изискан британски акцент, че от устата му дори и най-грубите ругатни звучаха изтънчено, а когато той пиеше, винаги изглеждаше готов да избухне в неудържим смях.

— А сега кажи, скъпа. Какво има? Какво те тормози?

Във въпросния епизод деканът на въображаемия факултет от сценария трябваше да говори пред група студенти в опит да предотврати седяща стачка. После Крис трябваше да изтича нагоре по стъпалата към площадката, да грабне мегафона от ръцете на декана и да посочи към административната сграда с вик: „Да срутим това!“

— Няма никакъв смисъл — каза Крис.

— За мен е напълно ясно — излъга Денингс.

— Тъй ли? Е, обясни ми го тогава, мъдрецо. От какъв зор ще срутват сградата? Защо? Каква ти е идеята?

— Будалкаш ли ме?

— Не, питам защо.

— Защото я има, мила моя.

— В сценария ли?

— Не, тук, пред нас.

— Стига, Бърк, това просто не е в неин стил. Изобщо не е в характера й. Не би го направила.

— Като нищо ще го направи.

— Не, няма.

— Да викнем ли сценариста? Мисля, че е в Париж!

— Укрива ли се?

— Чука се!

Той подметна думата с безупречно произношение и лисичите му очи проблеснаха върху бледото лице, докато сквернословието се издигаше към готическите камбанарии. Крис избухна в смях и се хвана за раменете му, за да не падне.

— О, Бърк, ти си невъзможен, по дяволите!

— Да — отвърна той със скромността на монарх, потвърждаващ, че три пъти е отхвърлял короната. — И сега какво ще правим със сценария?

Крис не го чу. Озърташе се притеснено към един йезуит на около четирийсет години в тълпата зрители, за да види дали е чул неприличната дума. Човекът имаше мургаво, загрубяло лице. Като на боксьор. Очите му бяха печални и скръбни, но срещнаха нейния поглед с успокояваща топлина. Той се усмихна и кимна. Беше чул. Погледна часовника си и се отдалечи.

— Попитах те дали да продължим с епизода.

Крис се обърна и го изгледа разсеяно.

— Ами да, Бърк. Хайде да го направим.

— Слава на Всевишния.

— Не, чакай!

— Мили Боже!

Тя възрази срещу структурата на епизода. Смяташе, че с репликата си достига върховната точка и напрежението спада, когато веднага след това нахълтва в сградата.

— Това не добавя нищо — заяви Крис. — Тъпо е.

— Да, скъпа, тъпо е — искрено потвърди Бърк. — Но монтажистът настоява да го направим, тъй че няма накъде. Разбираш ли?

— Не, не разбирам.

— Естествено, че не разбираш, скъпа,